Елена Михайловна Петрова е свидетел на едно от най-ужасяващите събития на Втората световна война - Ленинградската блокада. Тя е  дъщеря на Михаил Максимов - текстописецът на песента „Синий платочек", която остава в историята като един от символите на Великата отечествена война.

Една книжка топли 9-годишната тогава Елена в бомбоубежищата под Ермитажа цяла зима. В ръцете й е попаднала по така наречения „Път на живота", минаващ през замръзналото Ладожко езеро по време на Ленинградската блокада, започнала през септември 1941 г. 872 дни  жестокост, които 86-годишната вече Елена никога няма да забрави.

„Един прекрасен слънчев ден, 22 юни 41-ва година. Ние вече завършихме втори клас и с майка ми и една моя приятелка се разбрахме, че ще отидем в Петербург. Знаехме какво ни чака – една разходка, прекрасна, фонтани. И изведнъж гледаме една тълпа, стои до радио репродуктор, всички са развълнувани, кой плаче, кой вече бяга – Молотов обявява война. Всички ние хукнахме на гарата на влак, а влакът претъпкан. Баща ми дойде и аз … отивам при баща ми и казвам: „Баща ми, не се безпокой!". И той ме погледна и каза: „Не, войната ще бъде много страшна!", спомня си Елена.

Първите влакове с евакуирани хора тръгват от Ленинград на 26 юни, седмица след началото на Великата отечествена война. Четири дни по-късно родителите на Елена решават да я изпратят при нейната леля. Придружават я баба й и братовчед й.

„Много бързо видяхме немски разузнавачи над  Малая Виша. Те започнаха там на голяма височина и много неприятен звук издаваха си спомням. Много неприятен звук издаваха, бавно, "жжжжжж". Веднага моите родители разбрали какво-що и ни връщат обратно в Ленинград”, разказва Елена.

На 22 септември 1941г. Хитлер заявява, че Ленинград трябва да бъде заличен от лицето на земята. Градът е под пълна обсада. По това време бащата на Елена е помощник-командир на артилерийски батальон.

„Той идва един ден и казва: „Събирайте багажа, всичко необходимо: одеяла, възглавници, дрехи, дори чаши, чинии, малко разбира се – вие ще живеете в бомбоубежище под Ермитаж". Разбира се, не зная как попаднах под Ермитаж, но дотогава не бях ходела аз там”, спомня си Елена.

Скривалището за защита от бомби, в което е настанена Елена, представлява дълъг коридор с ниши, побиращи по 3-4 човека. Вместо легла има дървени нарове, няма завивки.  Дневната дажба храна, която получават в бомбоукритието е само коричка хляб. Елена си спомня как хората са толкова гладни, че крадат едни от други коричките.

„Започна войната, на 8 септември вече започна, на 10 септември немци бомбят Бадаевски складове. 3000 тона изгоряха брашно, 2000 тона изгоря захар. Това много добре си спомням, когато горяха, ние бяхме още вкъщи тогава и като излизаме вечер си спомням и гледаме небето е червено и в черен дим. И оттогава вече, когато започнаха да дават по купони, ноември вече беше 125 грама на деца, 620 гр, на работници – значи такова малко парченце хляб.”, разказва Елена.

По Коледа, малко преди края на блокадата Елена и семейството й се прибират в своя дом. Това става след като пада бомба и водопроводът е на път да залее цялото бомбоубежище.

„Излизаме на Дворцовой площад и чакаме какво чакаме. И тук една загадка остана за мен, в целия ми живот. Когато вече са изядени всички кучета, всички котки, всички гълъби, всичко изядено, коне, майка ми, като привидение, като призрак се появява с шейна, кон и един брадат мъж, който води този кон. Натоварваме всичкия ни багаж и се прибираме у дома. Не знам откъде намери този кон, той не беше военен”, спомян си възрастната жена.

Зимите у дома до края на войната са много тежки. Една вест, която носи бащата на Елена, я разтърсва и остава за нея най-ужасния спомен за това време на безпощадност и безчовечност.

„Веднъж  баща ми, когато дойде, имах преди войната една съученичка, еврейка – Фрида, и аз никога няма да забравя. Веднъж се прибира и ходил да провери какво прави Фрида, знаел, че тя не е евакуирана – отива, връща се и казва на майка ми: „Фрида са я изяли. Аз не можах да разбера какво значи това... Аз никога тогава не съм чела приказки за човекоядци, аз не знаех, че хората могат да се изяждат и тогава попитах какво значи и започнаха да ми обясняват".

След края на блокадата, на 2 март 1942 г., семейството пристига във Волхов, след което се установява в Череповец. Историята помни бащата на Елена, с текстът на песента, станала символ на Великата отечествена война.

„Той беше редактор, беше военен кореспондент във вестник „Решаващ бой". Когато ние заминахме, тогава пристига Клавдия Шульженко, която  беше много известна певица. преди войната още с мъжа си и с ансамбъл и още преди войната знаеше тази песен „Синий платочек", която написа още 40 г. един поет и драматург Яков Галецкий. Нямаше никакво отношение към войната и тя изпя тази песен на фронта, обаче почувствала, че текстът  не е много подходящ за военна обстановка и би трябвало нещо да се промени в този текст. Баща ми, тогава на него му възложили да напише отзив за концерта. Той също усетил, че нещо не подхожда за бойци, за командири, в тази тежка ситуация. И отива в стаята, с която спеше с един журналист и цяла нощ се мъчи и пише нов текст. Сутринта казва: Погледни, написах нов текст и дава сутринта на Журженка”, разкрива Елена.

В сърцето на Елена Петрова има кървави спомени, но не и омраза. Четейки стиховете на баща си, тя мечтае само за мирни старини.