Протестите са право на всеки. Чрез тях се отправят искания, настоява се за промяна и дори се сваля властта. Те винаги са политически, независимо дали протестиращите заявяват, че не са политически представени.
Ако част от работата ти е да отразяваш граждански или чисто политически протести, неизбежно ще познаваш тяхната родна специфика. По традиция те не са крайни, не се стига до ексцесии и жертви (с изключение на тези в зората на демокрацията и 2013 г.).
Не липсват мнения, че именно мирният им характер ги прави неефективни. Причината за мирното им протичане може да бъде обяснена и с липсата у нас на крайни радикални движения, каквито има в съседна Гърция, в Испания или други страни в Европа.
Навярно и у нас това ще се случи и признаците за това са на лице. Потърпевшите по традиция са гражданите.
Ако има място за оптимизъм, това са протестите, които показаха през 2018 г. съпричастността на хората към родителите на деца в неравностойно положение.
Редом до оптимизма има и песимизъм. Справедливи искания за достоен живот, законност, прозрачно управление на обществените средства не винаги успяваха да бъдат ясно изразени и представени на гражданско ниво.
Макар и справедливи, исканията и публичната аргументация от страна на спонтанни говорители често пъти стъпват повече на емоции от колкото на гражданска култура и познаване на Конституционният, административен и правов ред.
През 2018 г. много от исканията бяха чути от изпълнителната власт, други подминати. В крайна сметка, гражданските протести са важни. Няма значение колко са масови, а доколко са справедливи и дават резултат, за да може да се определяме като демократично общество.
