Тя идва от страната на ABBA, Roxette, Europe, Ингви Малмстийн, Opeth, Лорийн, Авичи, Ace of Base, Д-р Албан... Но няма нищо общо с нито едно от тези имена. Тя е ново поколение, чиято музика зависи единствено от естетическите критерии на самия артист.

На сцената Анна Арко отваря аутлет за емоции, като своеобразно продължение на душата й, преминала през всички възможни етапи на страданието и болката. А това, което излиза от гласа й и цялото й същество, е отдушник за щастие, от което можеш да черпиш с пълни шепи...

Решава да се кръсти Анна Арко, докато слуша „някакъв“ подкаст за анархията в метрото. Далеч от историческата същност на анархията, тя остава свързана едновременно със свободата като полет на мисълта, съзнанието и творчеството, и с приемствеността – като стартер към бъдещето...

Снимка: Даниел Димитров

Анна Арко, в разговор с Даниел Димитров – за музиката, детството и Ленард Коен, за тъгата, самотата и равноправието, за джаза като „отклонение“ и защо се гордее с Швеция.

Разкажете ми за родния си град Упсала и за най-милия спомен от детството там?

- Упсала е най-добрият университетски град. Намира се на половин час път, северно от Стокхолм. Най-милият ми детски спомен... (Замисля се – бел. а.) Това беше да отида с майка ми на работа. Тя преподаваше творческо писане в едно училище, на 15 минути с кола от Упсала. Самото училище е разположено до езеро, има средновековен замък, японска градина... Отивайки там, срещах хора, които стават поети, писатели, музиканти, актьори. Това беше толкова вдъхновяваща среда, в която попаднах като дете...

Този малък град с толкова богата история отразява ли се по някакъв начин на музиката, която създавате?

- (Замисля се – бел. а.) Вероятно. Упсала има една наистина академична душа... Аз се интересувам от езика, думите и поезията, вероятно защото съм от този град. Разбира се, влияние имат и родителите ми, които са учители по езици. Така че – да, Упсала абсолютно е повлиял на интереса ми към академичните среди и към езика.

Казвате, че дължите всичко на родителите си и на Ленард Коен...

- Ленард Коен винаги е бил мой герой. Не съм слушала джаз, докато растях. Слушахме Ленард Коен, Карол Кинг, Пол Саймън, Beatles, разбира се...

Снимка: Даниел Димитров

Ленард Коен за мен винаги е бил моето най-голямо влияние. Заради мъдрите си текстове, които обожавам. Мисля, че той има използва метафората по невероятен начин. (Запява част от Hey, That's No Way to Say Goodbye – бел. а.) Your hair upon the pillow like a sleepy golden storm... (Косата ти върху възглавницата като сънлива златна буря – бел. а.) Леле! Кой може да напише това? Обичам го!

Имахте ли възможност да го срещнете на живо, да отидете да негов концерт?

- Не, никога...

Как Анна Берглунд се превърна в Анна Арко? Продължавате ли да слушате подкасти за анархията?

- (Смее се – бел. а.) Да си артист, означава да поддържаш баланс – между личното си пространство и публичността. Исках да запазя малкото си име, но към него да има нещо допълнително. Арко създава перфектната дистанция, и така оставам себе си – заради Анна, защото това не е псевдоним, това съм аз (Усмихва се – бел. а.).

Иначе, продължавам да слушам много подкасти. Аз обичам подкастите, особено, когато са посветени на други изпълнители. Харесва ми, когато се разказва за различни творчески процеси.

Защо Ви наричат DIY-artist (DIY-artist – do-it-yourself artist е артист, който прави всичко сам – бел. а.). Музиката не е ли колкото самотно, толкова и колективно занимание?

- Преди време имах ученик, който каза, че доста по-правилно е да се казва DIT – do-it-together (Нещо, което правиш, заедно с други хора – бел. а.). И това ми се струваше доста умно. Винаги научавате най-добрите неща от учениците си (Смее се – бел. а.).

Снимка: Даниел Димитров

Но за мен това е самотна работа, в много отношения. Сама съм, когато пиша музиката, когато пиша текста, когато аранжирам. Сама продуцирам музиката си и я издавам в собствената си звукозаписна компания. Сама организирам концертите си и цялата логистиката. Освен това, трябва да се погрижа моите музиканти да се чувстват добре и сигурно. Искам да кажа, че това е много работа за мен, голямо натоварване. Това е и причината в Банско да е единственият ми концерт тази година.

Правя всичко сама, но има много хора около мен, 99 процента от приятелите ми също са музиканти. Така че не работя съвсем сама, но си нося тежестта на DIY-artist. Ето, например, в Банско, много бих се радвала, ако можех да се съсредоточа само върху предстоящия концерт, а не върху разправии с багажа и разговори по организацията. Освен това, се притеснявам дали Саймън (Саймън Льофстед – китаристът на Анна Арко, бел. а.) е добре... И точно, когато бих искала да направя някои вокални упражнения или да медитирам, се налага да бъда мениджър....

Факт е, че, ако имах мениджър, щях да имам повече време да бъда артист...

Казвате, че музиката Ви е за човешкия опит. В това словосъчетание човешки опит, кое е по-силно – човешкото или опитът?

- Добър въпрос... (Замисля се – бел. а.) Може би човешкото. Защото, в крайна сметка, всичко опира до това да си човек. По много и най-различни начини. Независимо, че ние, очевидно, сме свързани със земята и околната среда… Човешкото надделява.

Когато Ви слушам да пеете, имам усещането, че плачете без глас...

- Да... Благодаря Ви, че го казахте. Определено е така... Мисля, че много от песните ми излизат от мен като молитви. Повечето от тях са тъжни. Но наистина използвам гласа си като отдушник на емоциите, които трудно се обясняват само с думи. Пеенето е като кораб...

Музиката помага ли на тъгата?

- Да, на сто процента. И това е един наистина интересен феномен. Научно доказано е, че, ако слушате тъжни песни, може да станете по-щастливи. Защото тъжните песни са като огледало, в което може да видите собствено си отражение, да се разпознаете чрез някой друг. Това, че не си сам в страданието, те успокоява. Има и нещо друго – всеки обича да си поплаква, и то добре. Винаги се чувстваш по-добре, след като си плакал...

Важно ли е, докато пеете, публиката да Ви наблюдава, или предпочитате да е по-съсредоточена върху слушането?

- Хм... Никога не съм мислила за това. Много е различно, когато си на сцена и имаш директен контакт с публиката. Това е невероятно преживяване. За мен музиката е комуникация, тя иска да говори с някого или с нещо... Предпочитам и да ме гледат, и да ме слушат, без значение дали става дума за концерт на живо или онлайн. Всъщност, публиката сама трябва да реши как най-добре възприема музиката...

Защо напуснахте света на джаз музиката? Казвате, че джазът е бил „отклонение“ в кариерата Ви...

- Мисля, че джаз сцената, поне в Швеция, е наистина тясна. Ако искате да успеете там като джаз вокалист, много по-лесно е да правиш само традиционни неща. Моят първи албум беше смесица от джаз ритми. Харесвах Гретчен Парлато, Есперанза Сполдинг, Black Radio на Робърт Гласпър. Чувствах, че няма кой да слуша този тип музика в Швеция, но исках да бъда в Швеция и в Стокхолм по това време. Швеция е една от най-равноправните държави в света, но не и в това отношение. Не искам да се примирявам с това. Адски уморително е, затова реших да насоча енергията си другаде.

Кое е нещото, с което се гордеете в шведската култура? Любопитен съм дали ще съвпадне с моите предположения...

- (Замисля се – бел. а.) Искате ли първо да споделите Вашите?

Не, защото при мен едва ли ще има изненада...

- Имаме напредък с равенството. Разликата е голяма и се вижда, ако просто отидете в Дания. Става дума както за равенството между половете, така и за други видове дискриминация. Така че това вероятно е добър отговор на Вашия въпрос (Усмихва се – бел. а.).

Снимка: Даниел Димитров

Гордея се с образованието, което Швеция дава на хората и помощта към младите – да си платят наема, например. При нас има и нещо като образование за възрастни, което е безплатно, и дава възможност да се изучават изкуства, например. Това е нещо уникално и го имаме само в Швеция. Мисля, че това е един от отговорите защо има толкова страхотни музиканти в Швеция.

Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?

- (Замисля се, после се смее – бел. а.) Търсещ човек, може би…

Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Кучета.

Джазменът Емет Коен: Шахът е като пиано – черни и бели клавиши, и безкрайни комбинации...