Почти половин век фелдшер с голямо сърце лекува хората в няколко търновски села. На него основно разчитат за здравето си около 500 възрастни пациенти във Велчево и Плаково. Но го търсят и от Присово, Килифарево, дори Дебелец.
За професията като лудост, на която се наслаждаваш, за това какви са нужните качества, за да помагаш и има ли умора в човеколюбието - разказ от първо лице за един неуморим и всеотдаен фелдшер – Христо Христов.
Последния мохикан
Той нарича себе си „последния мохикан на родното здравеопазване” и, макар че през август ще стане на 73, Христо Христов не мисли да съблича престилката. „Отпускам си някоя година да продължа да се трудя в интерес на пациентите. Когато човек си обича работата, той не я приема като тежест, тя е повече удоволствие”, споделя с усмивка той.
Посреща ни в дома си във Велчево – малко селце на 15 км югоизточно от Велико Търново. Тук е кабинетът му, в който преглежда. Пациентите го наричат „библиотеката”, заради солидното количество книги, подредени грижливо.
Пристигаме по обед, а в чакалнята пред кабинета му вече има двама пациенти, които чакат за профилактичен преглед. Христов шеговито ги нарича „младежите”. Тук са бай Сашо на 81 г. и бай Кольо – на 74 г. Фелдшерът търпеливо изслушва оплакванията им и ги преглежда внимателно.
Разказва ни, че е първият в семейството, избрал медицината професионално – да работи като фелдшер, е сбъднатата му детска мечта: „Професията ми е в кръвта така да се каже още от малък, от 14 – 15-годишен”.
Сега с тъга споделя, че няма кой да го наследи. Синовете и внуците му са избрали да се развиват в областта на компютърните технологии.
Пациентът – на първо място. Винаги
Всички във Велчево знаят коя е къщата на медика. А тя може би е единствената в областта, а навярно и в страната, пред която има монтиран телефон за спешни случаи: „Когато пациентът вдигне слушалката отвън, тук при мен светва лампа на телефона, която показва, че някой се обажда. Разбирам за какво става въпрос и излизам да го посрещна”.
Ако все пак не успее да се свърже с него на домашния телефон, всеки, изпаднал в нужда, може да го намери на двата мобилни телефон. Номерата им са изписани на лист на входа и Христов никога не ги изключва: „Просто не е етично от моя гледна точка да ги изключвам, защото не знаеш кой за какво те търси”.
Дори докато разговаряме, телефоните не спират да звънят. Фелдшерът обяснява, че работи „безотказна помощ” – всичките му пациенти разчитат на него 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Няма почивни дни. Казва, че понякога се изморява, но все още се чувства във форма.
Винаги е поставял хората и техните нужди пред своите: „Газил съм сняг до кръста, валял ме е дъжд. Дори и с фрактура, с патериците пак съм преглеждал. Пациентът не те пита – болен ли си, здрав ли си, той иска като дойде да му окажеш помощ и да се отзовеш на оплакванията му”.
За 47 години практика, Христов не е върнал нито един пациент. Но не знае на колко точно хора е помогнал, защото не ги е броил: „В медицината няма математика. Единствено съм се старал да не допускам грешки, защото грешките в нашата професия могат да бъдат фатални”.
И макар, че навярно е спасил десетки човешки животи, не се чувства герой: „Аз съм скромен човек и не обичам да афиширам, да се възгордявам.Тъй са ме възпитали майка ми и баща ми, Бог да ги прости. На доброто – с добро, пък на злото – по-добре да се направим на разсеяни, тъй да се каже, да не обръщаме внимание”.
Признава, че най-потърпевша заради неговата всеотдайност към пациентите е съпругата му Стефка. Заедно са от 34 години. Тя пък от своя страна казва, че съпругът й е най-голямата й опора: „Човек, отдаден на професията си. Винаги проблемите на хората са на първо място. Нашите проблеми – ако има време за тях. В годините съм се старала да бъда винаги до него”.
Най-голямата награда – признанието
Освен, че лекува възрастните във Велчево и Плаково, Христов им купува и лекарства. Аптека в селата няма. Най- близката е в Търново, докъдето автобусът пътува 4 пъти седмично. За да преглежда в съседното село, той пътува с личната си кола, която зарежда за своя сметка.
Христо Христов слага на рамо фелдшерската си чанта, тежка около 8 килограма, която той нарича „най-верния другар” и тръгваме към Плаково. Отиваме в дома на 80-годишната Веса Илиева.
Жената пие лекарства, защото има проблеми с вените на краката. Фелдшерът й прави превръзки три пъти седмично от 5 години.
„Ако това не се прави, може да се добави инфекция и да се стигне до ампутация”, обяснява Христов.
За всичко, което той прави, получава символично възнаграждение. Но за него то не е най-важното: „Наградата е удовлетворението. Че съм полезен, че ме ценят хората и че ме обичат. Това е най-важното, което ме крепи и което ме вдъхновява”.
