"Филмите пристигат в пластмасови кутии на 600 метра, може и някои на 300 метра. Ако има повече прожекции, се скачва на големи ролки, които могат да бъдат 1 200, 1 500, 1 800 метра една ролка, която 1 800 метра филм е един час на екрана”, обяснява Надка Минкова.
Тя работи в прожекционната кабина на кино „Одеон” от 1988 година. Въпреки че е завършила специалност "Кинотехника”, твърди, че е избрала професията си случайно.
"Работех като счетоводител и тъй като ми беше много омръзнало от сметки, реших да се занимавам с нещо друго, където няма сметки и е малко по-спокойно. То се оказа, че не е много по-спокойно, но за сметка на това тръпката остана за целия ми стаж.
То е много простичко всичко, защото трябва само да се зареди добре, и да не се скъса, не дай си Боже, филмът. Всеки би могъл да се занимава с това, стига малко да има афинитет към техниката, по принцип, защото въпреки че изглежда, че работиш повече с лента, повечето време се занимаваш с техниката. Трябва да я поддържаш, да я почистваш, смазваш и така нататък. Като стане авария, трябва да знаеш поне нещо какво да направиш, за да не провалиш прожекцията", признава жената.
Посетителите на филмотечното кино са интелектуалци, студенти и възрастни хора. От дългогодишния си стаж Надка си спомня опашки, които стигали до следващата пряка, и със съжаление отбелязва, че сега зрителите са много по-малко. В спомените й не липсват и забавни случки:
"Това е много често явление - като заспят, ние ходим след прожекцията, будим ги, изчакваме ги да се поразбудят, за да си тръгнат. Има такива случаи и те продължават да се случват. Особено зимата - влезнат хората на топличко, седнат в салона и си поспят".
Докато съвременното кино потъва в дълбочината на 3D образите, през ръцете на Надка минава лентата на киноисторията.
"Ние сме филмов архив и показваме от нямото кино до днешно време, като целта на филмотеката като цяло е запазване на българските филми. Това е и нашата роля - да се запази, да се съхрани и да може да се покаже, за да може да се показва нашето кино - българското кино", казва Надка.
И докато машините се автоматизират, а образът на бъдещето е дигитален, въпросът към нея е какво ще се случи с професията й. Тя отговаря така:
"Почти си е отишла, защото до 90 и някоя година, когато масово се затвориха кината, кина имаше в почти всяко по-голямо село, във всички градчета, а сега кина има само в най-големите градове, като има големи градове в България, в които няма кина. И има цели поколения вече, които израснаха и въобще не са ходили на кино, което е не жалко, ами просто трагично, според мен, защото това е една част от възпитанието, от културата, която те просто пропускат".
