Няма шега няма измама. Имало значи истинска магия в таз ми ти Куба! От малка слушам вкъщи Куба това, Куба онова, нали дядо ми е работил там години наред, та цялото семейство по майчина линия ме е отгледало с витамини от кубински ритми и калории от екзалтирани разкази за магически хора и вълнуващи съдби. Е, нямаше как, трябваше лично да се убедя, на място и сега!
Срещата с Куба... не, сблъсъкът с Куба... не, допирът с Куба... не, мирис, полъх, потапяне, приземяване, полет или както там искате го наречете, но да знаете преместването в пространството от България през голямата вода до Острова на Че и Фидел е едно истинско изпитание за хора с горещи сърца. Не казвам със слаби сърца, нито големи сърца, нито свити или добри, а просто горещи! Едно малко но изискващо условие, за да се слееш с Куба. Защо ли? Защото тук е горещо и тук виреят само горещи хора с горещи сърца. Ето това можеш да разбереш още от летището на Хавана. А пък аз го разбрах още в самолета.
В Лондон смених българската авиокомпания с кубинската и се започна! Какъв контраст само – от Лондон да летиш за Хавана е нещо като от лимонада да минеш на ром. Не казвам че лимонадата е лоша, тя просто е блудкава, напомпана с въздух и цвят, лека и те кара да се оригваш през 2 минути (простете за езика).
Та още в самолета се оглеждам и без да искам лицето ми се опъва в неприлична усмивка. Около мен се щурат слънчеви човеци с бляскави очи, нещо се замерят, надвикват и пощипват, при това на почти разбираем за мен и със сигурност близък испано-кубински език. Трудно е да се спрат и седнат на едно място. Вълнуват се. Разбира се, те са себе си. Усещам че съм си на мястото. А не като в чакалнята на летище Гетуик, където почти изпаднах в ужас, или по-точно недоумение, когато мила стройна дама, костюмарка, стегната, ме приклещи за около 10 минути да попълваме някакъв си въпросник по световно вълнуващият ни проблем “успешно ли са построили коридора до изходи 31-38 на летището, хубава ли е гледката и лесно ли съм стъпвала по новата настилка?”. Направо ми идеше да се гръмна. Няма ли тази жена по-важни задачи да свърши? Не че съм се съмнявала, но тогава някак се убедих, че на Стария континент хората са изперкали и то в грешна посока!
Да се върнем в самолета. Брей, не знаех, че имало толкова руси кубинци! След известни наблюдения стигам до извода, че има два типа кубинци - едните имат по-европейски черти, по-остри изразителни скули и са светли, говорят по-тихо, но излъчват голяма доза искреност; другите – тип мулати или съвсем негроидни, много красиви, експресивни, завладяващи. Цял живот можеш да изучаваш изумителната динамика на тези лица, да разчиташ и интерпретираш емоцията, която струи от всеки жест или гримаса. Така че само 13 часа през атлантически полет не са достатъчни. Когато си над облаците толкова време, разбираш че слънцето винаги грее. Само където Земята от време на време му обръща гръб. Често се случва така и с хората и любовта. Тя винаги съществува, свети и топли, облива с лъчите си всеки, който се осмели да я погледне в очите...
Пристигането ми в Хавана може да се сравни с влизане в нагорещената баня в Сапарева баня, с тази разлика че осъзнаваш как от тук няма излизане. Просто трябва да свикнеш, а влажността на въздуха е толкова голяма че всичките ти сосове излизат навън и прилепват плътно до тялото ти излишните платнени принадлежности, наричани дрехи. На всичко отгоре ме успокояват, че пристигаме в хладна вечер на свеж декемврийски ден. Зима е, а не може да се диша от жега. Това е само първият нищожен парадокс, който Куба ми е приготвила. Следващият ме блъсна почти веднага, още от таксито което ме води към квартирата в града, съзирам беднотията по улиците на Хавана, олющените сгради, паянтови жилиша и разбити врати надничат отвсякъде.
А парадоксът дойде на следващата сутрин, когато открих разкошните луксозни хотели на булеварда Малекон и в Стара Хавана. А всъщност истинският парадокс дойде от драматичните виртуозни звуци и жизнерадостни ритми изскачащи от онези мизерни прозорци! Музиката тук другарува с беднотията, а може би й се противопоставя, а може би просто черпи вдъхновение...
Така и не намерих обяснение, но приех че Куба е една песен, не тъжна и меланхолична, а напротив – жизнена, страстна и безгрижна! Точно като една хаванска пура!
