Ливърпул е вечен, любим на милиони от цялата планета и почти турнирно непобедим. Милан е “грандисимо”, “белисимо” и ”не(сравни)симо” със своите световни звезди в различни моменти – Ван Бастен, Гулит, Савичевич, Шевченко, Кака... Двата епохални клуба съвсем нормално украсиха предстоящия финал на Шампионската лига. Червените от града на “Бийтълс” и червено-черните на Берлускони винаги са особени и недостижими с легендата, която пренасят през времето. Освен Ливърпул и Милан, светът познава само още четири подобни мита – Манчестър Юнайтед, Ювентус, Реал Мадрид и Аякс. Не толкова зарази резултатите и трофеите, колкото заради влиянието върху футбола като социален феномен.
И така – Бенитес срещу Анчелоти, Джерард срещу Кака, Рейна срещу Дида... Какво по-хубаво от това? Добре, но хайде да се отделим за кратко от магията на “Анфилд” и “Сан Сиро” и да помислим за същността на Шампионската лига в наши дни. Най-напред ми се струва, че така нареченият турнир на богатите е повече търговска, отколкото спортна формула.

За какви шампиони става дума, след като нито Ливърпул, нито Милан са носители на титлата в своите страни през миналия сезон? Нещо повече – и двата отбора си осигуриха поредния гастрол от есента далеч преди да достигнат Атина – като трети съответно в Премиершип и Серия А. По абсолютно същия начин както години напред (с редки, форсмажорни отсъствия) го прави цялата ВИП компания, включваща още Реал Мадрид, Барса, Валенсия, Манчестър Юнайтед, Арсенал, Интер, Ювентус, Байерн...
Идеята на УЕФА и най-вече на телевизионния маркетинг е ясна – да се концентрира огромна и дълготрайна класа в течение на осем месеца от годината и така предлаганият продукт да бъде максимално привлекателен. За всички зрители и потребители, каквото и да означава това.

И ако основната рецепта бе изпълнена и преизпълнена, то страничните ефекти не са никак безопасни за здравето на играта. Най-напред беше компрометиран смисълът на националните шампионати, след като гигантите си намериха по-лесен път към Олимп, който заобикаля стръмния траверс към първото място на своя земя.

Естествено, че за институции като споменатите титлата на вътрешната сцена е исторически императив, но човек свиква с обстановката (и най-вече с лесното!) и постепенно адаптира цялото си същество към конкретната среда. Така почти двайсетгодишното страдание на Ливърпул и Интер Милано без шампионска радост в Англия и Италия бе сериозно облекчено от регулярната промоция в Шампионската лига, която в случая с мърсисайдци се превърна в нещо като компенсаторен рефлекс. Независимо от постоянните заявления от “Анфилд”, че приоритет си остава спечелването на Премиершип.

Абсолютно същият е случаят този сезон с дистанцирания от скудетото Милан, който намери в Лигата утешение за милиони. Ако можеше да го постигне, вероятно и Арсен(ал) не би имал нищо против да почака до нова титла у дома с “хапчето за сън” от УЕФА. Всъщност голямата уста Мауриньо има известно основание да се жалва от съдбата, при положение че неговият Челси играеше на три-четири фронта, докато “хитрият” Ливърпул съсредоточи целия си ресурс в Шампионската лига. Същата индулгенция откъм страната на прецаканите важи и за Манчестър Юнайтед.

Не е ли показателно, че отпадналите полуфиналисти са огледални образи, както и финалистите – и Анчелоти като Бенитес отдавна бе отписал вътрешния календар за сметка на 23 май. Излиза, че на Олимпийския стадион в гръцката столица ще се срещнат два отбора, които си спестиха най-тежката част от маратона и сега препускат към целта със съхранени сили. Това не е престъпление в спорта, но донякъде е странно или по-скоро – внушава резерви към схемата и философията на турнира.

Мнозина казват, че Шампионската лига не е КЕШ и дават предпочитанията си към мегаформата, включващ всички голми до трето-четвърто-пето място (при определено развитие както в случая с Ливърпул и Евертън през 2005 г.) и предполагащ поставени, привилегировани и “пожизнени”. Аз обаче смятам, че добрият стар КЕШ беше много по-автентичен като турнир на шампионите, провеждан по схемата на директната елиминация. Гениалната идея на бащата на евротурнирите – френския журналист Габриел Ано, бе заложена в принципа “една държава – един първенец”, който предполагаше класическо и недвусмислено клубно и национално представителство. Като следствие на простата и ясна формула и шампионите си бяха наистина шампиони, а не ползватели на “уайлд карт”, и пресяването бе на “живот и смърт” с появяващи се от време на време шансове и за по-малките и по-бедните, и стадионите бяха пълни още от началните кръгове.

В съвременната Шампионска лига образите са доста изкривени, след като “Шампионът на шампионите” е четвърти в своята страна, след като работа вършат и “дипломатически загуби” в групите за избор на следващ съперник, след като доста от мачовете са лишени от състезателен елемент. По тази линия, естествено, стигаме и до празните стадиони, и до обстоятелството, че актуалният протокол става спектакъл едва от четвъртфиналите нататък.

Освен вътрешните първенства сериозно потърпевш от експанзията и гигантизма на Лигата е и турнирът за Купата на УЕФА. Това състезание, което в близкото минало понякога превъзхождаше дори КЕШ като плътност на класата поради участието на по-голям брой равностойни отбори, сега е навряно в ъгъла, тъй като централата пренасочи ресурса към главното представление. С произтичащите финансови последствия. Вероятно по тази причина от известно време клубовете с претенции свалиха Купата на УЕФА от приоритетите си и ако не попаднат в Шампионската лига, предпочитат да си спестят излишния разход на енергия. Може би по тази причина всяка година това състезание има нов победител, а в групите по правило се промъкват периферни отбори като Беверен (Белгия), Макаби Хайфа (Израел), Нанси (Франция), Викинг (Норвегия), Брага (Португалия) и т.н. Стигна се дотам, че представители на държава като Италия – Удинезе и Парма, съвсем съзнателно дезертираха в предишните две издания в името на своето оцеляване в Серия А. Очевидно не е достатъчно интересно и доходно, защото подмяната на философията на шампионския турнир наруши равновесието в цялата ценностна система на европейския футбол.
Както е тръгнало, УЕФА рано или късно ще клекне пред магнатите от Г-14 които отдавна са набелязали фундаменталната си цел, а именно – създаване на наднационална Европейска суперлига, която да се провежда по подобие на вътрешните първенства, например в 30 кръга при разменено домакинство. Хем съвпада с развитието на Европейския съюз като глобална континентална формация, хем ще фокусира още по-трайно вниманието върху свръхелита. В този случай “олимпийци” от типа на Марибор (Словения), ФК Копенхаген (Дания), Щурм Грац (Австрия), Петржалка (Словакия), Тюн (Швейцария), ХИК (Финландия), Легия (Варшава), Партизан (Белград), Боависта (Португалия), Левски (България)... няма да се мотаят в краката на избраните.

Тарикатите от УЕФА и техните явни и задкулисни спонсори ще измислят добре формулата и ще й осигурят съответната благовидна аргументация. Както винаги са го правили. А евротурнирите вероятно ще се превърнат във “втора дивизия” на Суперлигата и ще излъчват победители, които да заемат местата на последните в класацията на затвореното общество. Две, три или четири – схемата ще предвиди, както и промоцията отдолу нагоре.

А националните шампионати? Те ще отидат още по-назад в градацията на приоритетите, тъй като ще се окажат още по-отдалечени от върха на пирамидата. Впрочем футболната глобализация следва своята жестока логика. След като световните първенства постепенно губят значението си и как иначе, щом границите падат, а клубовете се интернационализират, сега наред са вътрешните шампионати, които пречат на Търговската лига да погълне цялото време и пространство на Играта.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ, "Тема спорт"