В горещ юнски ден пристигаме на площада в село Буново, на четири километра северозападно от Конявския превал по главния път София-Кюстендил. Селото е притихнало, потънало в зеленина. Няколкото махали, разпръснати по околните хълмове, се обитават от 25 жители. На пейката пред кметството седи възрастен човек, а скоро от близкия двор изскача любопитна баба, дава ни напътствия накъде да тръгнем и ни показва къде е чешмата, та да си налеем вода. Слънцето е жарко, но все още полъхва хладен, ободряващ ветрец.

Пресичаме селото:

по улиците гордо се разхождат кокошки, пред една къща играят деца. Потъваме в буйната растителност на околните гори и поляни. Пролетта е в разгара си – в свежото зелено се вписва яркото жълто на дивите цветя. Отправяме се нагоре без пътека. Селото скоро остава далече под нас, сгушено в живописната седловина, на хоризонта се откроява връх Виден (1487м), най-високият в Конявската планина, а далеч зад него сред облаците се показват все още белите Рилски била. Колкото повече се катерим по Риша планина, толкова по - скалист и сух става теренът, безкрайни разляти възвишения и тук-там по някое дърво.

Горе на билото ни очаква простор и необятна гледка: от тази ниска и малко известна планина могат да се видят чудесата на Западна България, разстлани сякаш на географска карта: съвсем до нас, на запад, се е простряла веригата, образувана от Витоша, Верила, Рила, та дори и Пирин блести някъде в далечината. От другата страна ясно се очертава Кюстендилската котловина и стръмно издигащата се над нея Осоговска планина... На север и на юг – зелено море от по-ниски възвишения. Достигаме плавната гърбица на връх Рони кръст (1442м) - най-високият връх на Риша – и прехвърляме от другата страна.

Спускаме се стръмно през каменисти пътеки и ниски гори

към село Гърбино. Назъбените релефи на Земенския пролом са в сенките под краката ни, река Струма лъкатуши някъде 1000 метра под нас. Залезът ни омайва с цветовете си малко преди да достигнем селото, високите треви се обагрят в златисто, многоцветните пеперуди се приготвят за сън и един последен лъч огрява поляната, на която ще спим.

Село Гърбино е кацнало на възвишение над пролома, махалите му са обезлюдени, някои от къщите се използват като вили, а постоянното му население се състои от едва двама души. На фасадата на скромна дървена къщурка се е сгушила каменна плоча с надпис:

"Тук е живял Владимир Димитров - Майстора"

Нещо необичайно меко и уютно има в пейзажа наоколо, контрастиращо с близките непристъпни стени на ждрелото и с усещането за въздух и простор. Настаняваме се на една окосена поляна. Миг след като разгъваме палатките, светулките запалват своите фенерчета, небето се изпълва с едри звезди и светлините на Кюстендил грейват далеч долу.

На сутринта тръгваме край зидовете на запустели къщи и овощни градини да търсим местността Светата вода и пещерата с лековит извор, в която според преданието е живял Иван Рилски. Трябва да се прехвърлим на отсрещния рид. Хващаме тясна камениста пътечка, тя скоро ни открива чудни гледки към Земенската планина от другата страна на пролома и към махалата, кацнала над Скакавишкия водопад. Пролет е, и то дъждовна, водопадът тече с всичка сила и струите му се белеят на сиво-зеления фон. Но той още е далече, намислили сме чак привечер да го достигнем.

Спускаме се до долчинка между два хълма, на дъното й тече малко бистро поточе. Гората заприличва на джунгла – ниски и гъсти дървета, сред които се промъкваме, плувайки в зеленина. На едно място скалите се „затварят” – аха да се слеят и да затворят пътя на потока, но не: пътеката минава през скалната врата и започва да криволичи нагоре по съседния склон. Излизаме от гората, прехвърляме билото и отново потъваме в сенките на дърветата от другата му страна.

Движим се по малки невидими пътечки

с неясни и двусмислени знаци оставени от поклонници. След много догадки и лутане, достигаме входа на пещерата, преграден с дървена ограда – да не влизат животни. Вътре е поставен съд, който събира благословените капки вода, стичащи се по скалата, близо до него стои голям каменен кръст, а малка овална ниша се е

превърнала в олтар с иконка на Св. Иван Рилски,

восъчни свещи и чинийка, пълна с монети. От горния край на пещерата се открива главозамайващата панорама на Земенския пролом: зеленият килим на гората е прорязан от причудливи каменни форми и стръмни склонове, в дъното на които тихо тече Струма.

Време е да тръгваме – реката е все още твърде ниско под нас, трябва да слезем до нея и да я пресечем, за да достигнем водопада. Връщаме се обратно до малката долчинка и оттам хващаме черен път, използван някога за достъп до изоставени мини. Достигаме местността Лавандулата и скоро разбираме откъде идва името й: пресичаме ухаещи поляни с диво растяща лавандула.

Спускаме се стръмно надолу към брега, намираме брод и изскачаме през коприви и храсти на жп линията. Откакто сме тръгнали, не сме срещнали жив човек, чувстваме се като истински откриватели. Но ето че под свода на изоставената сграда на гара Скакавица виждаме две момичета – те вече се връщат от водопада и чакат влака. Казват, че ни остават 20-30 минути и ние се завтичаме към тунела. Тъкмо преди да влезем в него, влакът преминава с надута свирка. Това ни успокоява – скоро друг влак няма да мине.

Железният кон пресича ждрелото няколко пъти на ден

Тунелът свършва и почти веднага вдясно се отклонява тясна пътечка, която ни извежда на тучните поляни под водопада. Някои от тях вече са заети от други бивакуващи, но място има – намираме една по-отдалечена полянка с изглед към водопада и се втурваме да налеем вода и да съберем дърва за огън. После се изкатерваме по стръмната пътечка до нежната бяла пелена на Скакавица. Мястото мирише на диво и на екзотика, пищна зелена джунгла, огласена от струите на водата, скачащи от 50 метра височина. Намираме си тераска, вписана в отвесната скала и се пъхваме под ледените пръски с крясъци – адреналинът се покачва от усещането, че си на ръба на бездната, по средата на вертикалната вода, с гръб към скалата и с поглед, реещ се в зеления простор. После слизаме в лагера, стопляме се на огъня и цяла нощ спим, люляни от  песента на реката.

Слънцето ни събужда късно -

доста време се е борило да прескочи скалите и дърветата на пролома. Изкачваме се през притихнали махали и плантации от диви ягоди до билото на Земенска планина и един от най-високите й върхове – Силни връх (1245м) - който всъщност е безкрайна наклонена поляна. Движим се в северна посока, успоредно на пролома, търсим път сред скалните му комини и привечер достигаме град Земен. Тук мирише на рози и бъз, старчетата са насядали на сянка по тротоарите и кафетата, присъединяваме се към тях да утолим жаждата си от дългия горещ ден в очакване на влака. Тръгваме си от райската градина, но някъде дълбоко в нас остават девствената тишина, ромонът на водата, песента на щурците и блещукането на светулките, вкусът на дивите плодове и безкрайното зелено на Земенския пролом.

Полезно

С. Буново се намира на 80 км от София по пътя за Кюстендил. На разклона има табела. Селото отстои на 4 км от главния път.

Между с. Гърбино и с. Ръждавица се намира живописният и див каньон на р. Шегава.

Град Земен е един от най-малките в България – в него живеят около 2000 души. Близо до града се намира Земенският манастир с църква от XI в.

Река Струма е естествената граница между Земенска и Конявска планина. Дължината на Земенския пролом е около 15 км.

До Скакавишкия водопад може да  се стигне с пътнически влак – слиза се на спирка Скакавица, продължава се малко надолу по линията на влака, като се пресича един къс тунел и се достига железопътен мост, преди който вдясно се забелязва малка пътечка. Тя извежда до поляните под Полска Скакавица. Преходът от гарата до водопада е около 30 мин. Пътят за коли минава през с. Ръждавица и оттам – по черен път към с. Полска Скакавица. От махалата над водопада до подножието му се достига също пеша за половин час.

Най-подходящ за посещение на този район е пролетният сезон – тогава все още не е твърде горещо, има много зеленина и вода.

Тази част на Струма е подходяща за рафтинг през пролетта.