Всички я познаваме като световноизвестната певица Имани, но всъщност истинското й име е Надя Младжао. На суахили "имани" значи "вяра". Родена е близо до Марсей, а семейството й е от Коморските острови. Като малка тренира висок скок, посещава военно училище. Преди да започне певческата си кариера, прекарва седем години в Щатите и работи като модел. Големият й пробив дойде през 2011 г. година с дебютния й албум "Shape of a Broken Heart".

Какви са Вашите спомени от първия Ви концерт в България? (на фестивала "Франкофоли" в Благоевград - бел. ред.)

Имаше 25 хиляди души, първо започна да вали, после спря токът. Нямаше никаква светлина и не знаехме дали ще успеем да започнем. Качих се на сцената със закъснение, извиних се, обясних, че някой е забравил да плати тока - което беше истината. Не осъзнавах колко много хора ме познават в България и всички знаеха песните ми, всяка една песен. 25 хиляди души пееха с мен под дъжда. Певецът никога не забравя концертите под дъжда, никога.

Как майчинството Ви промени?

Промених се в много посоки. Първо, даде ми самочувствие. Добих увереност в себе си, защото като минеш през майчинството, раждането на едно дете и първите грижи за него, това не може да се сравни с нищо, което си преживял досега. Усещаш, че всичко останало става по-маловажно. Преди си се терзал, защото: "О, аз съм твърде дебела или твърде слаба", "Кожата ми не е достатъчно добра" или "Самата аз не съм достатъчно добра". Това спря да ме вълнува чак толкова. А и фактът, че до теб е това малко човешко същество, което не те познава, но те обича безусловно - това ми даде сила. И когато се върнах на сцената, бях различен човек.

А относно Вашия бърнаут - професионално прегаряне - как го уловихте и как се справихте с него?

Това е нещо, което се натрупва във времето. Не се случва изведнъж. Започват здравословни проблеми или изключителна преумора, започваш по-често да се разболяваш. Идва ден, в който не можеш да станеш от леглото, всичко започва да ти е трудно. Това се отнася и за работата ти - тя също започва да ти е в тежест и губиш удоволствието от нея. Вече не разбираш защо си тук, какво се иска от теб. Тези умора и преумора се превръщат в депресия. И стигаш до момента, в който просто не искаш повече да вършиш тази работа. Затова и спрях. Спрях да пея.

Как се възстановихте?

Спрях да пея и се погрижих за себе си. Погледнах се много честно и си дадох сметка за всички неща, на които бях казвала „да“, а е трябвало да кажа „не“. Трябваше да бъда честна със себе си и да посетя различни лекари, да се погрижа за тялото и ума си, да се погрижа и за бебето си. Тогава забременях и с второто си дете, нямах много избор, така че взех осъзнатото решение да се погрижа за себе си. И това е едно от най-сложните неща на този свят. Защото ако си почиваш ти казват, че си мързелив, ако кажеш „не“, ти казват, че си неблагодарен, ако кажеш, че не можеш да продължаваш да правиш нещо, ти казват: "Значи не го искаш достатъчно". Така че, в известен смисъл трябва да тръгнеш срещу всичко, в което вярваш, или всичко, на което са те учили, за да можеш да откриеш какво да направиш за себе си, за самия теб. Но това отнема време и работа върху себе си.

Казвате, че Ви е било скучно да сте модел? Мислех, че това е мечтата на много момичета.

О, не. Наистина се надявам да не е мечтата на много момичета. Въпреки че научих много от опита ми като модел, ми беше много скучно. Те използват само 10% от мозъка ти. Отиваш и носиш дрехи, общо взето си една закачалка. Казват ти да се усмихнеш или да не се усмихнеш. Няма значение дали е 5 градуса навън, а ти си по бански, или носиш кожено палто, а навън е 50 градуса. Никой не го интересува дали си умна, никой не го интересува дали имаш мнение, и това за мен беше скучно. Да, печелех добре, но ако има момичета, които си мечтаят да са модели, това е сигурно, защото не знаят какво ги чака. Основното вярване е, че "след като ти плащаме, нямаш право да се обаждаш." Ходиш от кастинг на кастинг, и някой ти казва; "Ти си твърде дебела, ти си твърде кльощава, много си тъмна, или много си светла, твърде си такава или онакава". И когато си само на 17 и се опитваш да бъдеш жена, а тъкмо излизаш от тийнеджърството, опитваш се да си пораснал, а някой през цялото време ти казва, че не е достатъчно, тази критика става част от изграждането ти. И също така, ставаш част от едно общество, в което се казва на другите жени: "Ти не си достатъчно това или достатъчно онова". Затова се надявам момичетата да не мечтаят да стават модели, защото това е една много тъжна мечта. Поне за мен.

Четох много за начина, по който стъпвате на сцената, когато се връщате във Франция от Ню Йорк и моделството. Какво беше в началото, когато казвате "Имаше случаи, в които пеех пред 5-6 души"?

Петима души дори е по-лошо от 5000, защото виждаш всяко едно лице, И ако не се справиш добре или останеш с впечатлението, че не си се справил добре, го виждаш на лицата на всички. И това е омагьосан кръг, в който започваш да се чувстваш все по-зле и по-зле… И затова в началото ме беше много страх от сцената.

Какво Ви караше да продължите? Какво Ви караше да вярвате, че ще успеете да пробиете?

Намирах се в ситуация, в която нямах избор. Бях се върнала от Ню Йорк, където работата с моделството беше намаляла, а ми трябваха пари, така че започнах да правя това, което прави всеки нюйоркчанин, който има нужда от пари - започнах няколко малки работи като да сервирам в ресторант, да раздавам флаери по улиците, както му казват - "да се блъскаш". Много ми беше трудно, защото по същото време трябваше да жонглирам с ходене по кастинги за моделството. Лягах си в 4 сутринта, защото работех и в дискотеки, трябваше да ставам в 9, за да ходя на проби. Животът беше труден, а накрая единственото, което постигах, беше да си платя наема. И понеже родителите ми не се радваха особено, че живея в Ню Йорк, не можех да им се обадя и да помоля за помощ - бях твърде горда. А и не мисля, че имаха финансовата възможност да ми помогнат. Осъзнах, че и без това животът си е труден и изисква "да се блъскаш", то поне да използвам енергията си да правя нещо, което наистина искам. И ако накрая не ми се получи, поне да знам, че съм опитала. Не можех да преживея, че ще съм момичето, което работи като роб, само за да си плати наема. Нямаше начин. Затова се поставих в ситуация, в която да нямам друг избор, освен да се преместя. Така се върнах в Париж. И всеки път, в който сцената ме плашеше, се опитвах да ставам по-добра и по-добра. Взимах уроци по сценично майсторство, по вокална техника, всички възможни уроци - просто защото трябваше да стана по-добра и по-добра. Трябваше да се преборя със сценичната треска. Но, ключовото според мен, е че, се поставих в ситуацията да нямам друг избор: “Успяваш или умираш. Ако се откажеш - умираш". И ето - не можех да се откажа.

Музиката Ви отразява времето ни, обръща се към него, в този смисъл се връщам към първия Ви албум - "Грешния вид война", днес това заглавие звучи почти визионерски. Ние сме само на няколкостотин километра от Украйна...

Войната не е нещо ново, война има откакто свят светува, особено в Европа. Албумът не беше визионерски, той беше една декларация, че винаги воюваме в грешния вид война. Всеки трябва да поеме отговорността си. В момента има война не само в Украйна, за съжаление. Не можем да твърдим, че войната е ужасна и да продължаваме да продаваме оръжия на всички. Дори и ние - французите, трябва да се обърнем към нашите власти и да кажем: "Не можеш да обвиняваш Русия, след като си й продавал оръжия". Оръжия, които те сега използват срещу украинците. За Украйна говорят много повече отколкото за Ирак, защото е по-близо, защото там хората са бели, които приличат на французи, приличат на българи. Хората в Афганистан, Ирак, Йемен, Южна Америка - те преживяват война в последните 50 години. На никого сякаш не му пука, но страданието е същото.

Когато видите брояча на YouTube и видите, че „Don't Be So Shy“ e гледана над 250 млн. пъти, можете ли да останете скромна?

Да, мога да остана скромна, на първо място, защото не гледам видеата в YouTube. Или поне се опитвам да не го правя, защото в противен случай се превръщаш в човек, който си казва: "О, колко гледания направих днес?", а аз не искам да се превръщам в такъв човек. Много е сюреалистично, Но, това е просто бройка. Животът ми не се е променил чак толкова.

Какво Ви вдъхнови, когато написахте „Don't Be So Shy“?

Ако трябва да кажа истината, тази песен просто е чудо. Написах я за един филм, и оригиналната песен за саундтрака е толкова по-различна от ремикса, че дори ремиксът беше направен без съгласието ми. Тези диджеи, които го направиха, руснаците, въобще не са ме питали. И оттогава песента просто избухна. Затова казвам, че е чудо, не съм се опитвала да постигам нищо. Просто се опитах да напиша саундрака за един филм. Промени живота ми дотолкова, че след като излезе, беше навсякъде. Навсякъде където отидех, всички я слушаха, всички я знаеха. Странно е, но като изключим това, аз съм същият човек.

Пробихте в България с "You Will Never Know". Какво послание искахте песента да носи?

Просто се опитах да разкажа и да споделя чувствата си. Бях влюбена в едно момче, но ми се виждаше невъзможно да се справя с чувствата си, казвах му: „Имам чувства към теб и мисля, че сме създадени един за друг, но никога няма да ти го кажа". Моето обяснение е, че историята на един човек, винаги е историята на цялото човечество. Винаги можеш да съпреживееш когато някой друг се чувства уязвим - както се чувствах аз тогава.


Всички Ваши почитатели в България сме нетърпеливи да чуем новия Ви проект "Вуду чело" Наричате го "8 души". Какво ще видим?

Да, това е много специален за мен проект, много личен. Много различен от всичко, което сте виждали от мен, ще бъде ново и за зрителите в България. Не едно виолончело на сцената, а цели осем. И аз. Това е. Ще изпълним всички песни от новия албум и още песни, разбира се.  Идеята беше да напишем театрално представление, в което имате една певица, която е като жрица, вуду - и тя разказва историята си с помощта на песните на други хора. Затова изпълнявам много кавъри - и е много красиво, защото виолончелистите са не само музиканти.. Но има и танци, има и представление. Не искам да издавам много. Надявам се, че публиката ще е любопитна да дойда и да види, защото това е много лично представление и мисля, че то казва много повече за мен от което и да е шоу. Целта ми беше да отведа публиката на различно място и да ги изненадам. Така че ще видим.

Един последен въпрос, който е много ценен за мен. Ние с Вас си приличаме - имаме две породени деца, Вие - държите да информирате за болестта ендометриоза, аз пък - за репродуктивни проблеми. Какво ново има в областта на ендометриозата, което представихте в личния си профил?

Да. това е революционно. Тест със слюнка, която изпращаш в малък контейнер в лаборатория. Анализира се и след от 3 до 5 дни получаваш резултата дали имаш заболяването или не. Обикновено от момента, в който усетиш първите симптоми на ендометриоза, до диагностицирането й, чакаш между 8 и 10 години, но с този тест е между 3 и 5 дни. Знанието е сила. Знанието ти позволява повече контрол върху живота ти, защото мнозина мислят, че жените, които имат ендометриоза, си измислят за болката, че преувеличават, или са луди. Това убива жените с ендометриоза.

Ако мога да попитам - имате ли личен опит с ендометриоза?

Да, и никога не съм го крила. Диагностицираха ме, когато бях на 23 години. Но както много други жени, трябваше да чакам 8 години, за да разбера. Повечето жени го разбират, когато поискат да станат майки. И в повечето случаи е твърде късно. Затова съм част от тази битка и оттогава минаха повече от 10 години.

Работата, която правите, е удивителна.

Искам да знаете, че нямам търпение да се върна в България - това е едно от местата, където най-много обичам да пея, защото българската публика е толкова щедра и гостоприемна. Сигурна съм, че ще се получи, защото чувствата и емоциите са един общ универсален език на човечеството. Знам, че ще се забавляваме чудесно.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!