В рубриката „Задочна България“ ви срещаме с едни исторически хлапета, които малцина си спомнят, но мнозина биха обикнали. Това са софийските вестникарчета от началото на миналия век, които са изпълвали улиците с глъч и новини.
Големите събития на XX век оживяват в печатната преса. Смешното, сериозното, тъжното изскача от вестниците, а техният свят се събира във виковете на малкитe вестоносци.
Ако днес стигаме до новините само с един клик на своите умни телефони, само преди век новините са стигали до хората благодарение не на кого да е, а на вестникарчетата.
Срещаме се с публициста, философ и журналист Тони Николов, който ни пренася в първите години на пресата у нас. Той пази едни от най-ценните издания, излизали от печат в България.
„Веднага след Освобождението българинът просто, тръпчиво, ненадейно за самия себе си открива вкуса на свободната преса. Този вкус и вирус го заразява“, казва Николов.
100 000 броя е тиражът на масовите вестници тогава - една прилична бройка на фона на почти 5-милионна България. Вестникът е стигал до читатели благодарение на вестникарчетата, които тичат от ъгъл на ъгъл.
„С тези викове, нестройни, цели орляци, които крещят: „Зора“, „Заря“, „Утро“ и трябва след това да се каже заглавието. Когато няма новина те крещят: „Султанът научи турски, султанът научи турски. Една жена родила дете“, разказва публицистът.
Телевизионен театър разказва за манията по вестниците от началото на XX век. В пиесата си „Вестникар ли...“ от 1900 г. Иван Вазов осмива тема №1 на международната политика тогава – кой ще овладее Южна Африка. Борбата е между колонизаторите британци и местното население – бури.
Покрай този хитов конфликт се ражда една от първите вестникарски измами у нас. Пощенският магнат Стоян Шангов печели цяло състояние като продава с вестниците си треви, които намира на гарата.
„И на него тогава му хрумва, че това е ударът на живота и вестникарчетата на другия ден на Шанговата поща започват да викат: „Вестник, нов вестник! Бурите побеждават, трева от Трансвал!“. И ако е струвал стотинки вестникът се добавят още 5, да кажем, за тревата. И той изкарва няколко стотин хиляди лева“, обяснява Тони Николов.
През 20-те и 30-те години на XX век печатарството е в своя разцвет, всекидневниците излизат с по две издания на ден. Читателите очакват своите новини все по-бързо, работата на вестникарчетата се увеличава и те не спират да сноват около печатарниците.
Вестникарчетата са част от атмосферата на Царска България, гражданите ги очакват и харесват. Но зад усмивките и виковете стоят труд и много различни съдби.
„Това е детски труд, но в онези години не е бил незаконен. Те се събират около печатниците, то си е софийски момчурляк, който се събира. Това не са децата от по-заможните семейства, това са децата от крайните квартали, които на рояци като врабчета прелитат и така те припечелват нещо не само за себе си, а понякога това е сериозна подкрепа за семействата им. Един наръч вестници на ден дава една възможност за прехрана, особено в по-евтините години преди Първата война. След нея цените стават високи“, коментира публицистът.
С идването на Втората световна война печатането на вестници става по-трудно, условията за вестникарите се променят, но гладът за новини не спира, а авторите се адаптират в ситуацията. След края на войната нищо не е същото за България. С идването на социализма си тръгват старите порядки, вестникарските викове секват, а пресата тръгва по своя нов път.
