В сърцето на слепия вярващ в светлината...
В ръцете на майсторите, които претворяват звук в зов...
Наука, изкуство и вяра се преплитат...
И се ражда звън с чудодейна сила. Наричат го… молитва от бронз.
"Молитва от бронз"
Леенето на камбани е свещенодействие. Майсторите одухотворяват глина и бронз в камбана. Силните ѝ раменe устояват на времето, а гласът ѝ докосва и най-обезверената душа. Тя е предвестник, възвестител, лечител.
"Има тръпка, има усамотение. Винаги трябва да погледнеш нагоре, когато работиш. На колене пред камбаната и поглед нагоре - Бог е винаги с нас", споделя Георги Лимонов, камбанолеяр, наследник на рода Велеганови.
Според Георги тайнствения звук на камбаните се получава само ако майсторът е честен и спазва 10-те Божии заповеди.
В България се поръчват все по-малко камбани. Материалите са поскъпнали и за леярите този занаят става непосилен. Виктор Лимонов вярва обаче, че въпреки това българите ще съумеят да запазят тайнството на правене на камбани и да го предадат на бъдещи поколения.
"Живо е! Поне в нашата родина. Живо е, защото мога да ви разкажа стотици истории за хора, които нямат църква, но искат да имат камбана. Поставят я на дърво, правят стойки. Необяснимо е", казва Виктор Лимонов, камбанолеяр, наследник на рода Велеганови.
Общуването с хората е най-голямото богатство, което Виктор получава от правенето на камбани.
"Покрай тази работа имам щастието да се познавам само с много интересни, положително настроени, щедри хора, които поддържат вярата в доброто. И от друга страна, с хора, които едва свързват двата края, но отделят и двата си лева. Точно както в библейската притча - единият дал от излишъка си, а другият дал от недоимъка си - това за мен е твърде добро и то ни подхранва. Това е чудото, което изпитвам постоянно", споделя още Виктор.
За Георги камбанният звън също е чудо.
"Камбаната е с най-различни тонове, но просто трябва да си чист и да чувстваш вътре музиката. Музиката да чувстваш в звъна на камбаната. Аз искрено вярвам, че когато чуеш камбанния звън, това е нещо блажено, нещо като да се възнесеш, да се отлепиш от това място, където си застанал, малко да полетиш", казва Георги.
Георги и Виктор са баща и син. Наследници на известните братя Лазар и Благо Велеганови, чиито камбани звънят в небесата над цяла България. Повече от 150 години родът е пазител на тайната на майсторския звук.
"Първият пра, пра, 5 пъти пра Благо Велеганов освен леярство се е занимавал и със зографство. Той е зографисал по Атон, където е бил и със своите внуци. Там са се запалили от монасите, гледайки как те правят чанове, звънци и малки камбанки. Отглеждали са животни и са правели всичко свързано с леенето на камбани. Започват да правят собствени опити, които 1873 г. са се увенчали с успех, защото от тогава имам данни за първата камбана, която те са направили", разказва Виктор Лимонов.
Под тържествения звън на първата Велеганова камбана, на 16 януари 1878 г., полудели от радост, българите посрещат Освобождението на Пловдив.
"Точно под храм "Св. Богородица" е бил техният дюкян и работилница. Скрили са я във въглищата. Изнасят я и я качват на двора на "Св. Богородица". Започват да я бият и тогава пловдивчани излизат, за да видят какво се случва и така разбират, че Пловдив е свободен град. Всяка камбана за някой има някакъв символ. Всяка камбана е направена с любов и това не е преувеличено. Хората, които са я поръчали, които са събирали средства за нея - за тях това е била истинска кауза, съпричастност, жертва. Истинско събитие и няма как да кажем, че това събитие за тях е било малко по-важно от събитие като освобождаването на Пловдив. Освобождаването на Пловдив е събитие за пловдивчани, но камбаната в някое далечно от Пловдив село също е изключително събитие за жителите на селото", казва Виктор.
Днес Виктор и Георги продължават да правят камбани заради любовта и отговорността, която изпитват към предците си.
"Моят прадядо е убит заради участието му в Априлското въстание. Невинаги е било лесно и въпреки това те са продължавали. В крайна сметка ние сме част от тази верига и това е гордост", споделя леярът на камбани.
Една от най-старите запазени камбани в цяла Европа е открита в Мелник и днес се съхранява в Националния исторически музей в София. Историите на тази още 85 камбани стават част от дигиталния проект за камбанното наследство на България – Bellknow. По техните следи тръгват един човек на науката и неговия екип.
"Работех в един институт, в който разработвахме система за откриване на подводници. Тогава използвахме много прецизна апаратура и след като спряхме да я произвеждаме, си помислих, че може да я използваме за изследване на камбаните на България. България има изключително ценни, старинни камбани и нашата идея беше да направим архив на тези камбани. Той да бъде за свободен достъп на хората", разказва проф. д-р Тихомир Трифонов от Националния военен университет "Васил Левски" във Велико Търново, който е и участник в създаването на мултимедиен фонд BellKnow.
"Камбаната е духът на хората, духът на българите, духът на нацията. С нея са обявявани въстания, а когато става мобилизацията по време на Балканската война, всички камбани бият празнично, въпреки че хората отиват на война. През средните векове, когато е имало различни такива епидемии, много често камбаните са биели денонощно. Считало се е, че по този начин те изгонват болестта", разказва проф. д-р Трифонов.
Камбаната е най-могъщият музикален инструмент. Вярва се, че може да изцелява.
"Камбаната е един инструмент, който излъчва звуци в много широк честотен диапазон от най-ниски честоти, ние с ушите си не може да ги чуем, ние ги усещаме с цялото си тяло. Това е така нареченият инфразвук през областта на чуване. Човек чува звуци с честоти от 20 херца до 20 000 херца. Това е всичко, което ние чуваме и даже те могат да излъчват и ултразвук. Това са звуци с честота 20 000-30 000, което ние директно не чуваме, но пак косвено усещаме, че съществува", казва още професорът.
"На времето оръдейните заводи за произвеждали и камбаните. Старите оръдия са били не от стомана, а от бронз. Камбаните са от специален бронз и когато не са произвеждали оръдия, са произвеждали камбани. Има нации, които като ги нападне противникът са сваляли камбаните и са правели оръдия", добавя проф. д-р Трифонов.
Според древни вярвания люлеенето на камбаната представлява лутането на човека между доброто и злото, пътят му през живота до смъртта. Олицетворява чистото и нечистото, движението на стихиите. Биенето ѝ пазело от демони, разрушавало магии и приканвало към обединение. Формата ѝ била небесния свод, а металът, от който е направена, преминал през огъня, свързвал световете - сливал земя и небе, Бога и човека.
"Правех по 15-18 камбани на година, след това започнаха да намаляват. Аз съм единственият, който в Светия Синод прави камбани. Имаше преди много желаещи, но се отказаха, защото лятото е много горещо, а зимата студено. Това ги отказва. От чужбина ще внасят и това е", разказва Атанас Илиев, последният софийски леяр на камбани.
Атанас започва да прави камбани в началото на 90-те. Занаята му предава 80-годишния камбанолеяр в Синодалния комплекс.
"Вярвам само 5%, казвам ви истината. Така като гледам, самия живот кара някои хора да не вярват", казва той.
Атанас е един от последните леяри на камбани. Колкото по-малко камбани прави, толкова повече губи вяра. Но всъщност без да осъзнава, тя го крепи и му помага да опитоми огъня и да извая благотворен и красив камбанен звън.
Легенди и предания разказват за чудотворното въздействие на Преображенските камбани върху уморените воини освободители. За усилията да се докарат до Шипка големите камбани, заради които ремонтирали 40 моста и направили 40 волски впряга.
"Легендата гласи, че една такава проява на камбаните е свързана с епископа на областта Кампана от където идва и името ѝ. Епископ Павлин Йоански, който се прибира от богослужение в дома си и в горещината, решил да си почине под сянката на едно дърво. Като заспал и му се явили ангели из цветя, подобни на камбани, на звънчета. Като се събудил, бил изненадан от това видение и искал да го материализира като поръчал на майсторите да направят камбани. Поръчал на всички храмове да поставят такива звънци", разказва архимандрит Панкратий, игумен на Шипченския манастир.
"Преди всичко камбаната възвестява началото на всяко едно богослужение, приканва Божия народ да се събере в храма, както Ной събирал животните, обикаляйки около ковчега с една дъска и удряйки по нея. Животните чули този звук и започнали да се събират там, за да се спасят. По същия начин храмът е спасителен кораб за нас християните", добавя още игуменът.
За отец Панкратий звънарството е нужда на душата. Той е най-добрият ученик на Дечко Гърбатулов – слепият звънар, който 56 години крачи към светлината, за да чуе музиката на камбаните. Но звънарите казват, че камбаните не звънят по ноти – това са чувства в ритъм.
"Бях 15-годишен. Те бяха двама звънари. Видях ги да се качват по стълбите и разбрах, че ще бият камбаните. От чисто любопитство се качих заедно с тях и за първи път изживях такова невероятно усещане. За първи път се качвам на камбанария с толкова камбани, 17 на брой, с различната им големина и не може да се опише, може само да се изживее", споделя още архимандрит Панкратий.
Благодарение на архимандрит Панкратий, най-обичаният звънар на Шипченския манастир, все още се изкачва до камбанарията, за да бие камбаните.
"Казвам се Дечко Кънев Гърбатулов. Роден съм през 1947 г.. Викат ми Цар след слепите. Когато си стисна очите и представете си така, сякаш пред мен е нещо като светлина. Светлината ме води и с този бастун 470 крачки и идвам тук до храма, за да чуя камбанките. Където и да съм, забият ли камбаните се заслушвам", разказва звънарят на Шипченския манастир.
Дечко Гърбатулов губи постепенно зрението си. Преди четири години спира да вижда напълно, но образът на камбаните все още е в съзнанието му.
"От последния чин отидох на първия, за да виждам. И трудност ми е било това, груби епитети получавах като "кьорчо", "мьорчо" и все ми беше мъчно. До ден днешен все ме дълбае в сърцето за тези хора, които не знаят какво е слепотата", споделя Дечко.
Той неведнъж се е молил на Бог да му върне зрението и въпреки че е на 75 години, продължава да вярва в изцелението.
"Господ каквото е разпоредил! Каквото е станало - станало. Изпитвам удовлетворение, че все пак живея, че все пак мога нещо да направя и най-вече ме радва глъчта на децата, когато навън ми казват: "Ето го, този дядо с бастуна, който бие камбаните!" и се радват. Това силно в мен ме радва много душевно", споделя още звънарят.
На някои от камбаните Дечко дава имена и често, когато ги посещава – говори с тях. Пътят към тях усеща със сърцето си, а светлината го води 30 метра по-близо до небето.
"350 стъпала нагоре. Приятно ми е да ги крача - към небето, до Господа мога да се кача, ако има стъпала. Дирижирам тук камбаните. Много добре се чувствам. Понякога, когато дойда, ми е мъчно и си говоря с камбаните. Самотата убива. Град Шипка опустява. Мечтая пак да се кача при камбаните на "Александър Невски". Дано Господ ме подържи още малко, още малко да позвънкам", надява се Дечко.
Камбанен звън, дух български, молитва от бронз - от времена стари на отстояване, жертвоготовност, героизъм, към времена нови на отстояване, родова памет и човечност.
Със съдействието на:
Национален исторически музей, София
Музей на илюзиите, София
Кметство, град Шипка
Регионална народна библиотека „Петко Р. Славейков“, Велико Търново
Мултимедиен фонд Bellknow, разработен от Института по математика и информатика, Българска академия на науките (ИМИ-БАН)
