Думата „трагедия“ се използва толкова често в спорта и ежедневието ни, че вече май сме изгубили реалната си представа за значението ѝ. „Трагедия“ много често е най-точното обяснение за представянето на футболните ни „колоси“ – „трагични“ този уикенд бяха усилията на ЦСКА да вземе нещо от картофената нива в Дупница, истинска „трагедия“ бе смешният плач на Георги Иванов срещу БФС във връзка със закъснялото му наказание за игра като опорен халф, „трагично“ е и най-точното описание на отношенията между „четвъртите в света“ след интервюто на Любослав Пенев, реакцията на Кубрат Пулев след загубата от Кличко, провалът на Левски в Адриатическата лига или евроневолите и последвалото наказанието на КВК „Габрово“. Примерите са много, а описанията – все същите.
Заради всички тези „трагедии“ толкова сме свикнали с думата, че я смятаме за обикновена, просто описателна, даже ежедневна. Истината всъщност е друга и я видяхме в края на миналата седмица, когато един привидно лек и даже скучен спорт взе жертва. Едва на 25 след нелеп инцидент по време на игра си отиде австралиецът Филип Хюз, а светът на крикета без съмнение преживя своята най-голяма трагедия.
Нека започнем малко по-отдалеч. Крикетът е наглед скучновата и по-лежерна версия на любимия на американците бейзбол. Има хвърлящи и удрящи топката играчи, малко тичане и много традиции в Англия, Австралия, Индия, Пакистан и региона. Макар да се е зародила още през 16 век, играта така и не се радва на световна популярност, а се задоволява със статута на забавление за шепа фенове или разнообразно занимание в английски паркове из бивши или настоящи британски колонии.
Точно този лежерен спорт, не боксът, не автомобилизмът, не мотокросът, не екстремните скокове, отне живота на Хюз. Докато батираше в срещата между Южна Австралия срещу Нов Южен Уелс, хвърлената от съперника му топка го срещна във врата зад лявото му ухо, а ударът бе толкова силен, че прекъсна вертебралната му артерия.
Тук е моментът да уточня, че „бавното“ при крикета е всичко останало, но не и батирането. За секунди твърдата топка, хвърлена със стотици километри в час, среща бата, доста по-голяма като площ и тегло от тази в бейзбола. Затова и играчите носят каски (точно както и Хюз между другото, но ударът среща врата му броени сантиметри под протектора).
Медиите бързо определиха деня на инцидента като „най-черният ден в историята на крикета“, а коментарите на всички познавачи на спорта, съотборници и анализатори бяха изпълнени с недоумение и тъга за нелепата случайност. Колкото и предпазни мерки да се вземат, историята помни десетки толкова тъжни и нелепи истории, а колкото и неприятно да звучи, със сигурност ни очакват още и няма как да ги спрем и дори ограничим.
Това, което си струва да запомним и да променим, е в употребата на думата „трагедия“. Нека я оставим за наистина тъжните неща. Признавам си, че и аз съм го правил – много е лесно да обявиш нещо жалко, нелепо или смешно за наистина „трагично“. Да размахаш пръст към виновните за тази „трагедия“. Но тази дума не е за там. Нека я държим далеч от разораните ни футболни терени, от студените ни спортни зали, от обидните за този и онзи довчерашен другар интервюта. И когато наистина я използваме, да отдадем значимото на онези, заради които го правим. Например ето така...
Случи се нелепа трагедия, нека Филип Хюз почива в мир!
