Той е диригент, композитор, пианист, преподавател и общественик. От 1988 г. работи непрекъснато със „Софийски солисти“, с които през годините посещава десетки държави и всички кътчета на България. Животът му е свързан с някои от най-големите имена в българската музика. Днес самият той е име, зад което стоят едни от значимите постижения на съвременната ни култура.
Не по-малко впечатляващо е, че зад привидната строгост се разкрива един удивителен човек с прекрасно чувство за хумор и още по-удивителен поглед, с който се обръща към миналото. Без да спира да гледа напред, да живее на ръба и на вълната на деня. Без нито за миг да изпуска високия професионализъм и безупречността към всичко, до което се докосва.
Пламен Джуров има стотици (над 300) радио и телевизионни записи, и поредица от първи изпълнения на български и чужди автори. Едновременно с това го наричат рекордьор по правене на записи на високо ниво. Ето защо няма нищо странно, че точно под неговото диригентство и организация е записана и музиката към новия български филм „Ханът и империята“. Той е създаден от дигитално реставрираното изображение на един от най-мащабните филми в историята на българското кино – трилогията „Хан Аспарух” на Людмил Стайков.
С нея е отбелязана 1300-годишнината на българската държава. През 1981 г. мега продукцията е показана за първи път в зала 1 на новооткрития Национален дворец на културата. Четиридесет години по-късно, на същото място, е премиерата и на новата лента. Участват едни от най-големите имена в българското кино – Стойко Пеев, Антоний Генов, Васил Михайлов, Ваня Цветкова, Аня Пенчева, Йосиф Сърчаджиев, Богомил Симеонов, Джоко Росич, Петър Слабаков. „Иска ми се да вярвам, че „Ханът и империята“ ще впечатли и развълнува зрители от всички възрасти със уникалните кадри, вълнуващите епизоди и очевидните асоциации, и изводи, които поражда далечната епоха за нашето съвремие“, казва Людмил Стайков.
В интервю за btvnovinite.bg проф. Пламен Джуров разказва за симбиозата между нова и стара музика в „Ханът и империята“, за изгубените ноти, за безценното сътрудничество с Людмил Стайков, за работата му със „Софийски солисти“ и за края на тяхната съвместна кариера, за срещите му с най-големите имена в българската музика и по-специално – за Борис Христов и митовете около него, за ритъма, в който живее Пламен Джуров днес, за добротата и зложелателството.
Г-н Джуров, как се стигна до записването на чисто нови композиции за „Ханът и империята“? И какво стана с оригиналната музика на Симеон Пиронков?
- Авторската музика на Симеон Пиронков от дългата версия на филма е записана по старите звукови системи – гласът и звукът са на една писта. Звукът трябваше да се извади отделно, да се направи долби стерео, каквито са съвременните стандарти.
От нотите на Симеон Пиронков бяха останали много малко бележки. Не можахме да намерим материала, по който е записана музиката, и то след месеци наред търсене навсякъде. Затова, от старата музика на Пиронков, основно Минко Ламбов, по слух възстанови фрагментите, които режисьорът искаше да останат и направи със съвременен оркестър. Беше запазен профила и на оркестровата звучност, и на автентичната мелодия, ритъм и хармония.
Заедно с това се създаваше и нова музика от Румен Бояджиев, Минко Ламбов, Александър Карагьозов и Стефан Димитров.
Прави му чест на режисьора Людмил Стайков, че искаше да съхрани и звуковия характер на филма. Това е една особена звучност, с едни остри, дисонантни, напрегнати акорди – те веднага ще си проличат във филма. Беше напълно оправдано това негово изискване.
Как се вписва музиката, създадена от тези наши съвременни композитори, до тази на Симеон Пиронков?
- Всеки един нов откъс от музиката е свързан с конкретни кадри, движения, философия, психология. Изискванията на Людмил Стайков бяха много детайлни. И тези млади хора – Румен Бояджиев, Минко Ламбов и Александър Карагьозов, които работят на компютър, правиха дигитални демо версии – без жив оркестър. Те са прослушваха от всички, от режисьора, на първо място, от мен, от продуцента, от тонрежисьора, и се приемаше или коригираше нещо.
Представете си, че искате някой да Ви напише хубаво стихотворение, като Вие сам определяте характера му и как да се изгради. Такава е и задачата на композиторите във филмовата музика. Връзката, спояването върви по две линии. Първата линия е самият филм и кадрите в него предизвикват тази музикална реакция от композиторите. Втората линия са изискванията на режисьора, който, пак подчертавам, беше изключително прецизен и детайлен.
Какви напътствия даваше Людмил Стайков?
- Той, по принцип, е един сдържан човек. Не говори много. Но когато стигнем до фрагмент, в който, примерно, аз искам да разбера как да интерпретирам написаната вече музика, той започваше да разказва и да обяснява вторите и третите планове на съответните кадри, и връзката им със следващите. Беше в състояние да каже: „Ето тук искам така да затихне последният звук, който трябва да е еди какъв си“ ... Много детайлен. И при това с една чувствителност, като че ли той самият цял живот се е занимавал с музика и знае музикалния израз...
Във филма има и песен по музика на Стефан Димитров. Ще има ли изненада?
- Тя веднага ще се познае във филма. Тя е тип шлагер, но в нея има и хор, по-богато е оркестрирана. На него му се отдават този вид мелодични линии.
Мисля, че това и публиката ще го каже – тя няма да стои като кръпка, а като един красив, лиричен елемент. Тя е в едни спокойни, замислени кадри, леко медитираща, докато наоколо всичко ври и кипи, и стават едни зловещи работи. Според мен тя е един необходим и хубав контраст.
Вие самият врите и кипите в този процес на записи – с оркестър, хор, композитори... Как се поддържа подобна организация? Какво Ви костваше?
- Малко страх... Защото всичко беше по предварителен план – кой кога записва. Примерно, идва една група, после идва друга, която записва върху вече записаното. Това е така нареченото наслагване – медни върху дървени, дървени върху струнни, след това се добавят ударните...
Всичко това изисква много прецизност – не само по партитурата да се движиш като времетраене, до част от секундата, но и самото овладяване на музикантския поток. И тук си личеше големия професионализъм на нашите музиканти.
Така че освен страхът да не се провали нещо – тъй като всичко е по график, другото ми притеснение беше да не се получи някакъв технически проблем. Общо взето, беше напрегнато, но приятно, защото виждаш как се ражда нещо ново.
Кои имена и формации участваха в записите?
- В основата бяха „Софийски солисти“. Аз, като диригент на тази формация, първи получавах нотите на готовите произведения. Ние правехме предварителни репетиции, на които готвехме основните интерпретационни изисквания – щрихи, динамики... След това се събирахме с другите – симфоничния оркестър на Националното радио и солисти от филхармонията. Имаше блестящи сола. Въобще, в записите участва каймака на българските оркестри.
Има ли нещо, което лично да Ви свързва с този филм?
- Огромно дело е, че той бе съживен. Защото в този патетичен, декоративен понякога патриотизъм, който бушува в нашата страна, имаме нужда от едно връщане към миналото, и то към далечното минало. Дори във формата на приказка, както казва Людмил Стайков – да се сетиш за предшествениците и историята на тази земя, за хората... И това е нещо, което се е случвало преди 14 века. Нищо не се ражда на празна земя. Трябва да има корен и почва отдолу.
Познавахте ли се преди с Людмил Стайков?
- Познавам го от бегли срещи. Той има една голяма заслуга за „Софийски солисти“. Още като завършващ, направи филм за „Софийски солисти“. В него има кадри как Васил Казанджиев, репетирайки, повтаря 15-20 ноти 36 пъти. Това е забележителен документален филм от 1962-63 година. Още от тогава аз имах респект към него като режисьор. Сега обаче, когато започнахме работа, отношенията ни станаха съвсем човешки. Той се разкрива с това, което говори, а вероятно и аз... Имахме много сърдечна и хубава творческа връзка.
Със „Софийски солисти“ работите от 1988 г. Догодина формацията има 60-годишен юбилей. Как си представяте този празник, особено сега, когато е трудно да се правят планове?
- Представям си го с по-чести срещи с публиката, но не само в София, а и в страната. Защото през последните години изгубихме контакти с много от градовете – вследствие на всякакви финансови и други ограничения, и разбиването на разпространителската мрежа в България от много реформи.
А там, където успяваме да отидем, виждаме, че още ни помнят и ни посрещат с много топлота. Иска ми се да направим концерти поне в седем-осем града в страната.
Имаме записана музика, която искаме да издадем на диск. В чужбина се продават дискове на „Софийски солисти“, а в момента, в България, няма нито един. Планирана е и изложба, която ще представи част от цялата документация в продължение на тези 60 години. Вероятно и книга ще има.
С тази юбилей аз всъщност ще приключа творческата си кариера със „Софийски солисти“.
Писал ли сте скоро музика за „Софийски солисти“?
- Още, когато започнах с тях навремето, им казах, че няма да ги тормозя с моя музика. Правил съм обаче много оркестрации. Последните години направих и няколко пиеси за тях. Дори в момента правя още една. Казах им, че всеки може да си познае мястото и защо свири едно, а друг – друго. (Става въпрос за „Метаморфози“, произведение тип кончерто гросо, в което отделните сола са за всеки един от музикантите – бел. а.). Това е като подарък за толкова години съвместна работа.
Като говорим за композирането на музика, казвате, че това е работа за самотници. А Вие самият сте много динамичен човек...
- Хванахте ми слабото място. Това, което съм казал, е вярно, и то се споделя от много композитори. Понеже наистина съм динамичен и ме интересува всичко в живота, затова и пиша толкова малко. Защото наистина това е занимание за самотници – да можеш да се съсредоточиш, да извадиш цялата музика от себе си и да и можеш да я формулираш на нотния лист. Това иска много време и никакви съпруги, деца, телевизор, радио – всичко е противопоказно (Смее се – бел. а.). А аз трудно достигам такова време и тишина около себе си.
За Вас казват, че сте рекордьор по правене на записи на високо професионално ниво. Това помага ли Ви по някакъв начин и въобще помогна ли при работата около филма и цялата тази организация?
- Сегашният ни дигитализиран живот вдигна много стандартите за звук, за звукозапис. Сега и на концерт не можеш да си позволиш да свириш лошо, защото най-ниското ниво е: Това, което свириш на живо, трябва да може да бъде записано на диск. А в момента, с тази конкуренция при записите по света, трябва да се опиташ да надмогнеш не само себе си, но да намериш начин да си в предната фаланга на записваната продукция. Безкрайни са критериите, а и те се променят толкова бързо, че е просто невероятно...
Оправда ли се Вашето очакване за бум на нови творби по време на изолацията?
- Да. Обаждат се колеги. Написали се много нови неща. Въпросът е, че сега трябва да има и някаква реализация. Защото в момента цялото изпълнителство е спънато. Радиооркестърът е блокиран, филхармонията има блестящи концерти, но те са повече за публика. Но мисля, че в следващите една-две години ще слушаме доста нови творби...
Предполагам, че не казвате това с негативен оттенък?
- Напротив. Винаги е любопитно как реагират композиторите при такава критична ситуация, в която се намираме вече една година.
Нали знаете, че мюзикълът в Щатите се развива по време на голямата криза 1929-39-а година. Това е обратната реакция – когато животът става напрегнат и труден, в музиката търсят веселието, отдушника, успокояването, светлия поглед.
Много ми е интересно каква ще бъде реакцията сега – и дали ще произведе печални, скръбни, философски произведения или нещо, което иска да ни вкара в съвсем друга среда. Композиторите са като писателите и художниците – всеки реагира на обстановката около себе си.
Вашата душа на музикант и композитор в какъв ритъм бие в момента? В каква посока е насочена, накъде се движи...
- Това, което правя в момента, е доста тъжно, защото много приятели и колеги си отидоха неочаквано... Но се надявам, че в скоро време ще успея да приключа нещо по-енергично и по-светло. Става въпрос за произведение, което трябва да направя.
Как се определяте като човек и музикант?
- Леко консервативен. Не от най припряните, но не и от най-мудните. Повече рационален. Моят ритъм е ритъмът на ежедневието. Аз вярвам в една дума, която на немски е dienst и означава служба. Работата на диригента, а и на композитора, е да служи.
Всеки ден съм на репетиция и влизам в съответния ритъм – и за себе си, и за музиката, която правя – бързо, бавно, в зависимост от задачата.
През годините сте имал срещи с уникални личности, още от академията. Достатъчно е да споменем само имена като Марин Големинов и Лазар Николов. Някога мислил ли сте да споделете тези срещи с читатели?
- Би трябвало да мога да го направя. Защото не бива да се разчита само на паметта. Трябва да остане някакъв знак. Има неща, препоръки, изречения, които съм чувал от тези хора, които са останали паметни за мен. Те са влезли в моя хард диск и вече години наред седят като някакъв вид критерий, като изискване как да се правят нещата.
Както всеки млад човек навремето, вместо да записвам, съм разчитал на паметта си. А тя не е много стабилно място за запазване на исторически стойности. Особено в по-късна възраст...
Винаги говорите за Вашата любима учителка проф. Мара Балсамова и за нейния професионализъм, но що за човек беше тя? Как говореше с Вас, как общувахте един с друг?
- Тя беше толкова жизнена, толкова енергична, че просто заразяваше с този оптимизъм. Дори когато вече беше в много тежко здравословно състояние, винаги седеше като кралица, винаги облечена по най-добрия начин.
Още в първите години, когато започвах при нея, свиря едно нещо, но се колебая дали е така. Тогава тя ми каза: „Тази музика е написана от композитор, но сега ти седиш зад нея. Я се вслушай в себе си!“.
И това е много вярно, защото не трябва да имитираш, а да намериш собствената си представа за звук, собствения си прочит. Всеки човек, по различен начин, чете един текст или го рецитира. Затова трябва да намери своя почерк.
Друго нещо, което съм запомнил от нея, беше свързано с нейното чувство за хумор. А тя беше шегобийка. Беше направила някакво необичайно ядене, защото беше събрала приятели от Виена. Слага храната на масата и казва: „Да ви кажа, като го гледам това нещо, то не отстъпва на една симфония на Бетховен“. Всички избухнаха в смях. Имам много такива спомени с нея...
Какво си спомняте от ритъма на 16 юни 1985 година?
- (Замисля се – бел. а.) Тогава се ожених. (Отново се замисля – бел. а.) И срещата с Борис Христов! Това беше на първата годишнина от сватбата с жена ми. Беше много смешна случка.
Отидох в зала „България“, за да чуя изпълнение на малкия радиооркестър, който тогава се казваше „Симфониета“. Видях, че на първия ред седят Георги Йорданов, Борис Христов и още някакви други хора. След концерта Георги Йорданов ме помоли да придружа Борис Христов на вечеря, защото той не можеше, трябвало да отиде другаде.
Запознах се с Борис Христов и отидохме в хотел „Ню Отани“. Цяла вечер, три часа и половина, двамата си говорихме. И това е срещата, за която много съжалявам, че нямаше как да запиша.
Междувременно, жена ми ме чакаше за вечеря по случай нашата годишнина от сватбата. Смешката беше, че в същия ден и Борис Христов се е женил. А преди да влезем в ресторанта, жена му се разсърдила, защото сутринта не се обадил да я поздрави. Той тогава леко се намръщи и каза: „Двамата ще празнуваме по ергенски!“.
Той беше доста суров и взискателен човек. Беше си поръчал студена газирана вода и след като си сипа си от нея, каза: „Гласът не трябва да се глези, той трябва да свиква на всички натоварвания!“.
Мен това много ме впечатли и след това съм го разказвал на всички певци, които са ме разпитвали за тази среща.
Борис Христов разказваше много истории от младостта си. С топлота и носталгия говореше за годините преди да замине за Италия – от края на 30-те години. Разказваше историята с операта „Самуил“, и то много по-скромно, отколкото след това го претворяват.
Викат го да изпее централната партия, написана от македонски композитор в операта „Цар Самуил“. Дават му партитурата, за да се подготви. Той, след като поглежда заглавието, казва „Няма такъв цар“, затваря нотите и си тръгва. Той го разказваше много семпло и скромно, макар че след това съм го чувал доста по-напудрено.
През 2001 г. казвате, че добротата е такт, който е задължителен в музиката на живота. Днес, 20 години по-късно, все още ли смятате така?
- Да. защото човек трябва да има някакви представи и да се бори да направи нещо хубаво около себе си и с другите.
Обречено качество ли е добротата?
- Не, не, не... Добротата е това, което прави възможно контактите ни. Тя е основното нещо.
Смятам, че едно от най-големите човешки грехове, е зложелателството. Когато хората съзнателно искат да направят зло на друг, това е най-голямото престъпление.
Без доброта не може да има хармония във взаимоотношенията. Като доброта могат да се приемат и елементите на възпитанието, на уважението, на много неща... Добротата е събирателно понятие за това хората помежду си да се чувстват уютно един с друг.
