Името на Фредерик Шаслен звучи не по-малко красиво и респектиращо от това на безсмъртния му колега Фредерик Шопен. И тази паронимна заигравка не е случайна, защото французинът е сред най-ярките съвременни представители на класическата музика. Зад гърба си има впечатляваща биография и опит като диригент, композитор, пианист и писател.
Той е фин, деликатен и остроумен, говори за култура на звука и „характер“ на оркестъра. Прави асоциации в творчеството си между медицина и музика, рок и барок, класика и рап. И зад този своеобразен фюжън стои една твърде широко скроена личност, превърнала самия живот в изкуство, вдъхновено от музиката.
На 7 март, под диригентската палка на Шаслен, Софийската филхармония ще представи неговите „Вариации за тромбон и оркестър върху симфония номер 3 от Г. Малер“, Четири последни песни от Рихард Щраус и Симфония номер 38 "Пражка" от Моцарт. Солисти са първият тромбонист на Концертгебау – Йорген ван Райен, и ученичката на Райна Кабаиванска – Мария Радоева.
Фредерик Шаслен разказва за първите си впечатления от родните филхармоници, за своите учители – Даниел Баренбойм и Пиер Булез, до които се нарежда и българинът Владимир Кожухаров, за окарикатуряването на френските оркестри и за вдъхновението да пише не само ноти, но и думи...
Успяхте ли да усетите характера на Софийската филхармония?
- Първата репетиция беше около три часа, но впечатленията, които си създадох за това време, че вашите филхармоници са много мили, много чувствителни и много дисциплинирани. А това е предпоставка за един добър оркестър – дисциплина, чувствителност и добро отношение.
Коя култура на звука Ви допада на Вас лично, не само като диригент?
- Виенската култура, когато говорим за немска музика – от Моцарт до Рихард Щраус. Ако говорим за италианската – обичам начина, по който се свири в Милано в Болоня.
За френската музика предпочитам американците и оркестърът от Кливланд. Защото ние, във Франция, загубихме тази култура на звука, която беше характерна за френската култура. Френските оркестри са се превърнали в карикатура на германските оркестри. Виена – градът, в който съм учил, и в който живея през по-голямата част от моето време, е носител на тази раннокласическа немска култура на звука.
Това окарикатуряване, за което говорите, безвъзвратно ли е?
- Този процес е обратим и в това е отговорността на диригента. Американската музикална оркестрова школа, например, е създадена и поддържана основно от унгарски диригенти. Докато в Париж се канят германски диригенти, ситуацията ще бъде такава. Френските оркестри от години не наемат френски диригенти...
Възможно ли е един диригент да закърнее от липсата на концерт и репетиции?
- Зависи от професионалния опит, който има диригентът. Много млади колеги започнаха да работят преди две-три години и когато беше обявен локдаун заради пандемията, те се оказаха без натрупан опит.
Аз дирижирам от 30 години, имам над 2000 постановки само като диригент. И съвсем спокойно мога да си позволя да имам ваканция и да си почина, без да загубя форма. През последната година не съм спирал да работя, имам близо 30 представления.
Ревнив ли сте към изпълнението на собствените си творби?
- Не, напротив, много се радвам, особено, когато някой го издирижира много по-добре от мен. Защото, когато си композитор, ти държиш музиката да бъде изпълнявана така, както е в главата ти, и не се сещаш за вариации или импровизации. Когато някои промени темпото или ритъма, и виждаш че може да бъде изсвирено и по друг начин – това е много приятно.
За последно се изненадах приятно от подобна импровизация по време на запис на Диана Дамрау за диска ѝ Damrau Forеver. Първоначалната идея за този албум, който е само от вокализи, е била да го запише с Еньо Мориконе. Но той е поставил условие музиката да бъде записана по начина, по който е написана. Аз всъщност бях вторият вариант. В края на една от вокализите, Дамрау направи такова акселерадо, че аз просто онемях от удивление. След това го записах и в партитурата.
Моцарт е бил господ, или, както Вие казвате, духовен господар за Малер, Малер ли е Вашият бог?
- Да. Той е един от тях. Малер е моят духовен водач по отношение на свободата. Той е бил много подвижен и гъвкав, и много луд. Аз, за съжаление, не съм такъв. Но например в „11-те вариации“ (11 вариации за тромбон и оркестър върху симфония номер 3 от Г. Малер – бел. а.) съм се опитал да го следвам точно по този начин – като смесвам стилове – от фуга до рап. Минавам през всички музикални стилове между тези два жанра. По този начин демонстрирам моята почит към него.
Казвате, че нямате лудостта на Малер. А за какво имате лудост в излишък?
- Достатъчно луд съм да бъда диригент. (Смее се – бел. а.) Когато си помисля как изглеждам отстрани докато дирижирам, как подскачам и ръкомахам, мисля, че това е абсолютната лудост.
В момента обучавам двама френски актьори за филм, който се снима във Франция. Историята е за баща и син. Единият актьор е от старото поколение Пиер Ардити (френски актьор, роден през 1944 г. – бел. а.) и той има някаква представа от дирижиране. Но младият, когато ме видя какво правя, каза: „Това истинска работа ли е!? На теб ти плащат да правиш това!? Това не може да е сериозно!“ (Смее се – бел. а.)
Автор сте на есета за музиката и роман за живота на Малер. Кога и как усетихте тази необходимост да пишете и да споделяте написаното?
- Имам книга, която се казва „Усещане за музика“ и това са бележки, които съм си водил през годините за съвместната си работа с други хора – за музиката такава, каквато е и такава, каквато си представям, че ще бъде. В един момент просто усетих, че е време всички тези бележки да бъдат събрани в едно книжно тяло.
Първата ми книга е научен труд, чисто академично произведение. Докато втората, за Малер, е роман. Случи се в период от една година, в който аз реконструирах Десетата симфония на Малер. Първоначалната идея беше тя да бъде изпълнена тук, в София, но е прекалено голямо произведение, за да бъде представено при тези извънредни условия.
Докато работех по въпросната реконструкция, ми дойде идеята за книгата. В един момент започнах да се усещам чисто шизофренично, все едно Малер е в мен. Така ми дойде идеята за книгата. В нея става въпрос за композитор, който е обзет от духа на Малер. Той започва да пише и да реконструира Десетата симфония и недовършените му произведения, и в края на книгата става абсолютно ненормален. Малер изчезва и младият композитор започва да пише отново като себе си...
Имате силна връзка емоционална и професионална връзка с българския диригент Владимир Кожухаров. Казвате, че най-големият музикален урок в живота Ви е от него и свързан с дирижирането и стабилността на ритъма. Тогава сте на 18. Що за човек беше този българин, който е абсолютно непознат в родината си?
- Кожухаров се мести във Франция, когато е на 20 години. Той имаше по-добър френски от моя. Откри за мен много френски автори, които преди това не познавах.
Живееше много близко до нашата къща в Париж и така се запознахме. Знаех, че е диригент и че обучава група от десетина младежи.
Беше изключително топъл и сърдечен човек, много темпераментен и отворен. Беше като магьосник, разказваше ни много вълшебни истории – за големите български гори, в които се е губил, срещал е мечки и вълци... От него научих много от аспектите на езотериката и религиите.
(Докато разговаряме и върви превода, Шаслен започна да пише sms на Кожухаров, за да провери дали все още е жив, както казва той, смеейки се. Междувременно, разбира, че съпругата ме Мишел все още е във Фейсбук – бел. а.)
Той имаше голям апетит – буквално, но тази апетит беше и към живота. Той харесваше живота, но животът беше суров към него. Случи се голяма лична трагедия в семейството. Неговият син беше мой приятел, често спеше в къщи, майка ми го обичаше като свое дете. Един ден, след като се преместиха в Монпелие, аз звъня по телефона да го чуя и разбирам, че е загинал в катастрофа. Бил е блъснат от автобус, докато пресича улицата.
Мисля, че е след тази трагедия Кожухаров се отказа от своята кариера на диригент и се посвети на преподаването. А той имаше голямо бъдеще.
Предавате ли неговите уроци на Вашите ученици?
- Да. Той ни учеше, че най-важното нещо за един музикант е да поддържа темпото. Караше ни бавно, монотонно и равномерно да бием тарамбуки или барабанчета. Трябва да имате предвид, че много трудно се поддържа монотонен и равномерен ритъм. Младите са нетърпеливи и обикновено забързват. Това го виждам и при моите ученици.
Най-важното нещо за един диригент е да поддържа постоянен и стабилен ритъм, казваше той. Защото, ако не може да поддържа този ритъм, оркестърът го разбира.
Аз имах огромен късмет, защото още по време на първия ми концерт оркестрантите усетиха, че аз мога да поддържам стабилен ритъм. Моят късмет беше, че срещнах Кожухаров, когато бях на 18, а първият ми концерт беше на 20-годишна възраст.
Същото нещо се опитвам да предам сега и на моите ученици. И ако този вътрешен ритъм не излиза от сърцето ти, ти не можеш да бъдеш добър диригент.
За друг от Вашите учители – Даниел Баренбойм, казвате, че е голям нападател, а за Пиер Булез – огромен треньор. Каква е вашата роля на „терена“?
- Аз съм много добър наблюдател (Смее се – бел. а.). Като начало трябва да си призная, че въобще не харесвам футбола, въпреки че правя тези сравнения. Като ученик бях единственият музикант в училището и всички ме мразеха, защото бях по-специален. Имам травма оттогава, защото всички останали деца, които тренираха футбол, ме биеха, когато дойдеше часа по физическо... И това е травма, която все още преживявам...
Иначе, цялото ми семейство е лудо на тема спорт. Баща ми беше спортен журналист.
Като диригент се старая да комбинирам атаката с добрата треньорска работа. Защото един диригент трябва да възпитава оркестъра. Всичко в един оркестър е въпрос на добра подготовка. Например, Малер е бил изключителен екстроверт, но по време на представление е бил много обран и с много простичко поведение. Много е важно да бъдеш различен, когато се налага, и да можеш да концентрираш вниманието на оркестъра върху себе си.
От май 2019 г. се подготвя новата Ви опера-мюзикъл „Монте Кристо“, поръчана от Пласидо Доминго за операта в Лос Анджелис. Що за опера е това и какво пишете в момента – думи или ноти?
- Започнах да пиша „Монте Кристо“ в средата на 2017 и е завърших в средата на 2018-а година. Мои са и либретото, и музиката. Сега пиша нов мюзикъл за един португалски автор – Жозе Сарамаго (писател, драматург и журналист (1922-2010), издаван у нас под имената Жозе Сарамаго и Жузе Сарамаго – бел. а.). Премиерата се очаква до година в Лисабон. Планирани са постановки и във Валенсия, Париж, Монте Карло, Болоня, Лисабон и Виена.
Фредерик Шаслен е роден през 1963 г. в Париж. Получава образованието си в Парижката консерватория и в Моцартеума, в Залцбург. Между 1987 и 1989 г. е асистент на Даниел Баренбойм. Бил е музикален директор на Операта в Руан (1991-1994), Симфоничния оркестър на Йерусалим (1998-2001, 2011-2019), Манхаймския национален театър (2004-2007), Операта на Санта Фе (2009-2013).
Дирижирал е множество оперни спектакли – в Метрополитън (Ню Йорк), операта в Лос Анджелис, Дойче опер – Берлин, Баварската щатсопер в Мюнхен, оперите в Лайпциг, Дрезден, Мадрид, Болоня, Рим, Венеция, Торино, Токио, Осло, Копенхаген. От 1997 г. е редовен гост-диригент на Виенската опера, където е дирижирал 250 спектакъла на 34 различни творби.
Автор е на пет опери, най-известна е „Брулени хълмове“, и над 50 вокални творби по стихове на Роберт Фрост и Жан Кокто. Откъси от оперите му са изпълнявани и записвани от Анна Нетребко, Натали Десай, Олга Перетятко, Диана Дамрау. Есето му „Музика във всяко чувство“ е публикувано в Париж (изд. France-Empire) и Германия (изд. Bohlau). През 2017 г. излиза роман за живота на Малер „Да бъдеш Густав Малер“ (изд. Fayard, Париж).
