Филмът "Бесленските булки" разказва за живота на три жени от село Беслен. Беслен е малко пирински село, което се намира на границата на България с Гърция. Там живеят близо 600 души - българи, изповядващи ислям.
Селото е запазило стара сватбена традиция. Булките не носят бяла сватбена рокля, а са облечени в пъстри дрехи. Лицата им са нарисувани, а всяка шарка има своя скрит смисъл и наричане. Затова в тази част на страната те са наричани още "писани невести".
Традицията е известна в България благодарение на село Рибново, където все още е жива. Това обаче не е единственото място, където сватбеният ритуал се е изпълнявал. Едно младо момче от село Беслен се е заело да събере спомените на възрастните жени, да съхрани носиите от района и да предаде знанията за местните обичаи на младите, избрали да създадат семейства в селото.
Авторите на филма Радиана Божикова и операторът Добромир Иванов следват спомените на трите бесленски жени по пътя им от влюбването, през сватбения ден до семейния живот и старостта. "Бесленските булки" разказват за това, което очаква една млада жена, след като встъпи брак. Всяка една от жените във филма пресъздава различен образ - на съпруга, майка и жена.
Влюбването
"Ние се харесахме с моя мъж, оти бяхме в една махала и се познавахме. Моите родители не знаеха. Той отиде да служи за една година като войник и ние започнахме с писма да се занимаваме, без нашите родители да знаят", разказва Ифаде Солакова, писана булка от с. Беслен.
"Ние се виждахме само при вечер, защото нашите не даваха. Целувки ли? Какви ти целувки - нашите ще ни изпотрепят", споделя Джамиле Синанова, писана булка от с. Беслен.
"Как си го избрах ли – ами гледах да сме сами – да не правим къща, за да не се тормозим. Но и любов имаше. По любов се взехме", спомня си Фериде Башева, писана булка от с. Беслен.
Сватбеният ден - Ден 1
Сватбеният ден трае три ден. Местните наричат първия ден "калесване". Тогава двете семейства обикалят с тъпан и музика селото, за да съобщят, че ще има сватба и да поканят съседите. Всяко едно семейство от селото отделя орехи, боб - кой каквото има, за да дари и помогне на бъдещето семейство.
Булките няма да облекат бяла рокля. Родитлеите на младоженецът избират най-красивите платове, за да ушият на бъдещета си снаха сватбените одежди.
Важна част от подготовката е т.нар. "нишан" - това са подаръците, които семейството на младоженецът е подготвило за булката. Бъдещата снаха се подготвя, защото на втория ден от сватбата лицето ѝ ще бъде изписано. Тя ще се превърне в "писана невяста".
"Това беше най-хубавият ми ден. Имам снимки от тогава и като ги гледам си мечтая. За мен аз бях най-хубавата булка. Цялото село игра на нашата сватба. Аз бях с бяла блуза с такова, което лъщи и тъмно на цветя. Свекърът и свекървата ми ги избраха", разказва Фериде Башева.
Традицията
"За тази традиция съм разпитвал, проучвал много години. Никой не знае откога е, откъде е точно. Знае се, че я е имало навсякъде. Най-вече в мюсюлманските села, помашките села около Гоце Делчев. До ден днешен тя се е запазила само в село Рибново. Аз се опитвам да я запазя и в нашето село Беслен. Знам, че традицията няма да се върне, но се опитвам младите да знаят повече за нея – кое как се е правило. Успяхме да научим всички млади на тази традиция. Тя е помашка, мюсюлманска традиция, но не е от Корана. Не е от религията. Тя не идва от Турция или от Арабския свят. Тя си е заложена на българските помаци, които живеят в България. Всеки трябва да прави разлика между етнос, националност и вероизповедание. По вероизповедание ние сме мюсюлмани. По етнос ние сме помаци, но по националност ние сме българи. Ние говорим български език. Живеем в България. Мачкаме българска земя. И аз си мисля, че тази традиция си е точно един вид българска", разказва Мехмед Синанов, ръководител на Самодеен състав за автентичен фолклор.
От години Мехмед събира стари носии, за да ги съхрани. Казва, че вдъхновението му идва от снимките, които намира в старите семейни албуми. Вярва, че това е мисията му - да преведе към бъдещето нематериалното и материалното културно наследство на селото си.
Сватбеният ден - Ден 2
"Втората вечер се прави къна, къносва се булката. Ние наричаме тази вечер "канагеджези". Вместо лак, слагаме на ноктите къна. За красота я слагаме", разказва Фериде Башева.
"Красотата е не само в това да се облечеш. Душата ти трябва да е красива. Трябва да носиш това в себе си. Да се отнавяш по-меко. Да обичаш повече чуждото семейство, в което отиваш, отколкото своето. Да уважава", споделя Ифаде Солакова.
Сватбеният ден - Ден 3
Третият ден е най-важният ден. В ранното утро на третия ден младото момиче отива в центъра на селото, където вече се събират всички жени, за да се извие голямо сватбено хоро. Тя танцува до 10 ч., а след това започва нейната подготовка. Две възрастни жени ще изпишат лицето ѝ. Ще го покрият с шарени мъниста и наричания. Това е моментът, в който момичето се превръща в жена.
За традицията
"Аз имах честта да живея с моята пра баба, която почина на 96 години. Тя много често ми казваше, че това е един вид маска, която предпазва булката в нейния сватбен ден. В нея има скрити символи, които един вид ще помогнат на невястата в новия ѝ живот. Като например червения цвят – много често хората казват, че червеният цвят е символ на богинята майка и на плодородието. Колкото по-наситено червено, толкова по-плодородно ще е момичето, ще роди повече деца, защото по онова време момичето е трябвало да има 5-6 деца и да са здрави и да са читави, за да е читава и тя в обществото. Ако не са здрави и читави, не е можело жената да роди, независимо по какви проблеми, хората я гледат по различен начин по онова време. Когато невястата затвори очите и като върви в нищото - тя преминава от един свят в друг. Тя се сбогува в бащината къща, защото става чужда за този дом. Не е като сега, ако стане проблем в семейството, родителите да си я приберат. Тогава е нямало такова нещо – ти си избрал този дом, ти си избрал този съпруг, този род – ти ще стоиш там въпреки всичко. И тя върви този път със затворени очи, за да може да осъзнае това нещо. Да осъзнае, че пътят ѝ се променя, че вече тя трябва да е както майка, така ѝ съпруга, така и стопанка на дома", разказва Мехмед Синанов.
"Спомням си, че имаше бял кон. Качват ме и от двете страни ме държат две жени. С коня ме карат у момчето. Когато момчето ме посрещне, той вади портфейла от джоба си и чука с него по главата ми, защото в него има пари. След това заедно влизаме в коридора. Идват свекъра и свекървата. Слагат ми хляб под мишниците. Взимат масло и мажат врата на стаята, в която ще бъдем. След това всички излизат. Оставаме само аз и момчето. Това е първата брачна нощ. Той сваля всички шарки от лицето му, а след това ми дава леген с вода, за да се измия. На другият ден всички чакат пред вратата, за да се види честна ли е булката. Ако не си чества, свекърът излиза, взима три тикли и ги обръща наопаки", разказва Ифаде Солакова.
Семейният живот
Семейният живот за жените от село Беслен е бил труден. И трите са оставили личните си мечти на заден план, за да изпълнят дълга си като майки и съпруги.
Джамиле Синанова е живяла в голямо семейство от 12 души. Мъжът ѝ по цял ден бил на полето. И тя била редом с него, но до обяд. След това се прибира и започва да се грижи за дома. Вечер, когато всички са на масата, тя е длъжна да се погрижи за нуждите на всички. Понякога не остава храна за нея.
"Какво да ти кажа, чедо – много ми се промени животът след сватбата. Забременях. Първото дете ми почина. Другата година забременях, пак ми почина и другото. И след още една година с мъжа ми отидохме при баба Ванга. Моите деца са кръстени от баба Ванга. Те носят имената на мен и съпруга ми. Тя така каза. Да си съпруга, все едно да си ратай в другото семейство. Моята свекърва още да беше жива, щях да бъда радостна с нея, но имах един свекар – той беше като пепеляна. Ако малко му прегрешиш, вдигаше те във въздуха. Но мъжете са вънкашни лица - ще закара мулето, по цял ден го няма. Ще си дойде само надвечер и сутринта пак излиза, а пък свекървата си цял ден с нея. Със свекървата е по-важно да се разбираш. Това е най-важното разбирателството и мълчане – цип на устата. Ще си го налагаш. Аз, ако съм знаела, че такъв живот ще премина, никога през живота нямаше да се омъжа", споделя Джамиле Синанова.
За Ифаде Солакова най-хубавият ден е този, когато разбира, че ще бъде майка. Дълги години не може да забременее. По-късно обаче Господ я дарява с три деца.
"Това ми беше най-голямата радост в живота, като станах майка. Нямах никакъв страх веке. Бях спокойна, че съм майка на рожби. Това е най-голямата радост ожениш ли се. Това е", казва Ифаде.
Фериде Башева мечтаела да бъде лекар и да живее в града, но времената не ѝ го позволили. Затова пък усвоила занаята на своята майка и баба си - станала най-добрата шивачка в селото. Повечето от сватбените одежди на жените там са изработени от нея.
Най-трудните години за жителите на село Беслен
"Най-такива истории са останали в мен от времето на комунизма – как сменят името на една жена, как сменят цялото ѝ облекло. Тя си ляга една и се събужда друга. Това много от хората не го разказват. Опитват се да го забравят този период. Имало е случаи, в които жените са били бити за това, че са носили шалвари, че са носили забрадки. Не са ги в пускали автобуса, да се качат за Гоце Делчев, тук не е имало коли едно време. Те са били принудени шалварите да ги слагат под дебелите поли, но въпреки това да ги носят шалварите. Моят дядо как са го били на нивата само и само да си смени името. Тези истории много оставят следа в мен. Били са някак други хората. Оставали са верни на себе си. Старата джамия е била съборена по време на комунизма. Това е бил много тъжен период за нашето село. Селото тогава сякаш е потънало в мрак, защото историята на много жени е как са се събрали около джамията, за да я пазят, да не я съборят и разказват как стоят жените и реват, и кълнат, и го дърпат, и плачат сякаш деца плачат", разказва Мехмед Синанов.
Старостта и равносметките
"Мисля си, че крайни години са, отчаяно живееш. Самата възраст те кара хубавите години да ги забравиш. Те остават назад. Ти вървиш към лошите години. Старостта е много трудна. Чувстваш, че вече не си красива. Че плашиш младите. Чувстваш, че не си обичана - така си мислиш, че не си обичана много. Дори и да го усещаш, то е само на сън", споделя Ифаде Солакова.
"Трудно ми е. Даже ми се реве. Старостта е много грозна работа. Чувстваш, че не можеш - искат ти се много неща и като че ли имаш сили, но не можеш. Искаме, но не можем. Не съжалявам обаче за младостта. Не искам отново да съм млада. Младите сега да са добре, да растат. Те да са здрави", казва Фериде Башева.
"Сега съм най-благодарна през живота, че семейството ми си е тук, че синът ми си откри цех и му провървя в живота. Това е най-голямата ми радост", казва Джамиле Синанова.
"Чисто емоционално съм сякаш малко по-различен от другите хора, които са на моите години. Емоциите. Емоционалният живот. Емоционалният ми свят – това си изградих в моето селце. Това да се отнасям с уважени към всичко що е по-голямо от мен. Да ценя и да уважавам приятелите си, да ценя и уважавам родителите си. Никой не си избира родителите, но те са те изгледали. Те са те изучили, те са те изгледали, колкото и да им е било трудно. Затова чисто това да им отдаваш уважение и почти. Селото и обществото – моите приятели, ме научиха точно на това – уважение, разбирателство и да ценя", споделя Мехмед Синанов.
Екип на документалния филм "Бесленските булки":
Радиана Божикова - режисьор
Добромир Иванов - оператор
Ивелин Илиев - режисьор по монтажа
Витали Варадинов - графичен дизайн
Антон Хекимян - продуцент
Музика: Андреа Крукс/www.kruxaudio.com
Със специални благодарности към жителите на село Беслен и Самодеен състав за автентичен фолклор:
