Танго, чиято джаз версия те отвява. Балкански корени. Испанска кръв. Фамилия с бесарабски евреи. Сибирска съпруга. Родина – Аржентина, живот в Куба, Канада, Мексико, концерти по целия свят. 43-и рожден ден с купон и гастрол на джаз феста в Банско, България...
Пианистът, композитор, аранжор и преподавател Габриел Палачи е предизвикателство за... самия себе си. Стигнал е до тази точка на „кипене“, в която това да изгаряш по най-красивия начин на сцената – свирейки, е само част от непрестанния екстаз на битието.
А битието му е толкова силно свързано с музиката, че е трудно да се определи къде този кросоувър е по-изразителен. В неформална среда той е все така искрен, както и зад пианото, докато сетивата се наслаждават на микса от джаз, танго и латино, фънк, самба и ориенталски мотиви, на завидната му импровизационна свобода, на място вкараните електронни елементи... И всичко това заформя една съвсем лека и естествено идваща танцувална енергия. Габриел Палачи, който е постигнал щастието да живее само от собствената си музика...
Габриел Палачи, в разговор с Даниел Димитров – за балканските корени и любовта към музиката в региона, за „сибирската“ връзка и идеалния меден месец, за тангото – като културно наследство и/или поле за експерименти. И още: Как оцелява музикант в музикална държава. Възможно ли е в една пиеса да се събере всичко, което един музикант е научил по света. Кой период от живота му е по-романтичен – преди или след срещата с Чучо Валдес.
Габриел, личната биография се отразява по различен начин на музиката. Как е във Вашия случай?
- Мисля, че целият път, който съм извървял до днес, прави музиката ми такава, каквато е. Всички хора, които срещнах, всички учители и майстори, които съм имал, местата, на които съм бил, различните стилове музика, които съм изучавал, влиянията от родното ми място, от корените и предците ми... Всичко това, както е написано в биографията ми, е бил необходимият път, който трябваше да извървя, за да правя музиката, която правя днес – една голяма смесица.
А как се отрази на музиката и професията едно от последните събития във Вашата биография – бракосъчетанието?
- Не знам дали вече фигурира в биографията ми, но май трябва да го добавя (Смее се – бел. а.). Разбира се, за един артист това е важно, защото много често пишем музика, изхождайки от чувствата и преживяванията си. Да бъдеш влюбен, да откриеш любовта и да изпитваш такива положителни емоции – това, без съмнение, вдъхновява да твориш в този дух. Вярвам, че артистите винаги създават музика според това какво преживяват и как се чувстват – дали са щастливи, тъжни или каквото и да било друго. В този случай, любовта е прекрасно чувство и тя оказва изключително позитивно влияние върху музиката ми.
Как изглежда идеалният меден месец?
- (Смее се – бел. а.) Бих казал, че точно това, което правим сега – пътуваме по света, изнасяме концерти, свирим и споделяме музиката си навсякъде, където отидем. Това ни дава възможност да се свързваме чрез музиката, чрез новите места, които опознаваме. За мен това е идеалната комбинация – меден месец, в който мога и да свиря. Истински мечтан меден месец.
Как оцелява един музикант в една музикална държава?
- Аз напуснах Аржентина преди 17 години...
Не за да оцелеете, предполагам...
- Не, но знаете ли, не е лесно да се живее само от музика в Аржентина. Има и други места с повече възможности. Зависи и на каква възраст си. Има период, в който искаш да свириш всеки ден, дори по два пъти на ден. Аз дълго време живях така. Когато бях в Мексико, на Карибите, свирех седем дни в седмицата и беше прекрасно. Но моята тайна, за да изкарвам прехраната си с музика, беше преди всичко пътуването – постоянното движение. Защото исках да живея само от моята музика, а не като наемен музикант по събития или сватби. Това е по-сигурният път днес, но аз не исках да го следвам. Затова реших да се движа непрекъснато, да достигам нова публика, да разширявам кръга си. Постепенно се получи един естествен цикъл – отивам на ново място, после, след време, се връщам, но не веднага. Защото дори най-големият артист, ако свири осем пъти в месеца на едно и също място, хората няма да идват всеки път. Нужно е време, за да им липсваш.
Днес също мисля, че е стресиращо да разчиташ само на концерти за доход. Затова е добре да имаш и други дейности в музикалната сфера – да записваш за други хора, да продуцираш, да композираш... Аз правя всичко това, а също така и преподавам много.
На моята възраст вече не искам да свиря всеки ден. Постоянните турнета също могат да изтощават. Затова смятам, че комбинацията от преподаване, различни музикални дейности и концерти е най-добрият начин за живот.
Имате своя формула...
- Да, но за да стигна до нея, ми отне няколко години…
Колко държави сте посетил? В коя музикалното вдъхновение е било най-ползотворно?
- Не мога да кажа точна бройка. Бил съм из почти цяла Европа, в Близкия изток, в Израел, който има силно влияние върху корените ми. Наскоро бях в Япония – това отвори нов път за мен. Канада също има голямо значение – ходя там всяка година, както и в Мексико, където живях 15 години.
Мисля обаче, че Куба е мястото с най-голямо влияние, защото това беше първата страна, в която отидох, след като напуснах Аржентина. Там започна моето пътуване и тази среща напълно промени живота ми. Именно тогава започнах да създавам собствена музика. Преди това не го правех. Това беше силен и определящ опит. Разбира се, след това всяко място, на което съм бил, ме е повлияло – повече или по-малко. Винаги се опитвам да взема нещо от местния фолклор и да го добавя към това, което правя.
Ако говорим за аржентинското танго, как пристъпвате към него – като към културно наследство или като поле за експерименти?
- И по двата начина. Така е постъпил и Астор Пиацола. Той използва тангото като национално наследство, но го извежда на друго ниво, експериментира и създава ново, нетрадиционно танго. Това е и моят път – тръгвам от корените, които са важни за мен, но не смятам, че моето място е да правя „чисто“ танго. Предпочитам да оставя това на професионалистите, които посвещават целия си живот на този жанр и към които изпитвам огромно уважение.
Аз вземам онова, което усещам най-близко до себе си, и го смесвам с други елементи. Стремя се да експериментирам, да създавам различни звуци, като изходя от културното наследство.
Колко често един творчески процес започва от само един импулс?
- Всеки път е различно. Понякога идеята идва бавно, развива се постепенно. Друг път сядам и песента се ражда веднага. Понякога обаче се мъча с една мелодия шест месеца, докато най-накрая почувствам, че е завършена. Зависи от ситуацията.
Зависи ли от личния Ви живот?
- При мен щастието води до много музика. Но мисля, че по-важното е дали съм в по-устойчив период, когато не пътувам непрекъснато. Защото в турне едва имаш време – свириш, на следващия ден заминаваш, и е трудно да създаваш.
Когато съм на едно място поне за известно време, започвам да абсорбирам преживяното и тогава творя. Понякога решавам, че искам да направя такова и такова парче, и го правя, но ми трябва повече време, защото го „насилвам“ и не идва естествено. Например, искам танго, смесено с клезмер – и започвам да работя целенасочено, докато усетя, че е готово. Но има и моменти, когато случайна мелодия ми хрумва и бързо се превръща в песен.
Възможно ли е в една пиеса да се събере всичко, което сте научил по света?
- Не знам. Опитвал съм... Всъщност, в първия ми албум има една пиеса, която се казва Raíces/Roots. Това означава „Корени“. Не мисля, че някога съм я изпълнявал на живо. Защото е голяма… Включва много гост-изпълнители. За голяма формация е. Може би съм я свирил веднъж в началото, но тя е като за малък биг бенд – с много аранжименти. По принцип, не е лесно, защото аз наистина харесвам много различна музика.
Мога да смесвам няколко стила, но не всички – до степента, в която например съчетавам танго с фънк, соул, клезмер и кубинска музика. Звучи прекалено, но аз го правя. Би било добро предизвикателство да опитам да ги събера в едно. Ще се получи нещо като музикална деформация...
Как бихте нарекли новото произведение?
- Ще трябва да помисля. Забавно е, защото вече имам Roots. Може би, нещо като Roots and Soul (Корени и душа – бел. а.). Защото идва отвътре и същевременно включва онова, което обичаш и възприемаш по пътя си...
Кой период от живота Ви е по-романтичен – преди или след срещата с Чучо Валдес?
- Бих казал – след. Защото всичко, което ми се случи след тази среща, беше пътят, който сам избрах. Поех в нова посока и тя ме отведе на много нови места. Определено, след Чучо – а това не е само Чучо, а цялото преживяване на напускането на родината и преместването в друга страна. Оттогава на практика никога не се завърнах истински... Разбира се, връщал съм се, но никога вече не беше същото.
Смятате ли се за романтична личност?
- Да, понякога прекалено. Но това, със сигурност, много помага на музиката.
А как балканските ритми се озоваха в музиката Ви? Благодарение на баба и дядо, или друг има заслугата за това?
- Бих казал, че е благодарение на баба ми и дядо ми, защото оттам произхождат, предполагам, че е в тяхното ДНК. Те не са били музиканти, но аз го имам в кръвта си – когато слушам такава музика, тя силно ме привлича.
Вярвам, че всичко е въпрос на смесване – не само Балканите, а и сходството, което има между балканската музика, фламенкото и клезмер. Всички те имат обща мелодичност. И този звук сякаш винаги е живял в мен. Не е нещо, което съм решил да уча. Още като дете имах този „близкоизточен“ начин на свирене, без конкретна причина – не съм ходил да уча на Балканите, но винаги е било в мен...
Ако трябва да дам заслуга на някого, който ме въведе още повече в този тип звук... Колкото и да звучи странно, това е Джон Лорд. Когато бях на 18, бях огромен фен на Deep Purple и Джон ме въведе, и в този звук. Вярвам, че вече го носех в себе си, но научих много от неговото творчество. После започнах да слушам още повече близкоизточна музика, клезмер. Дълго време слушах и Кустурица, както и много други изпълнители, чиито имена дори не помня... Когато си млад музикант, хората ти дават нова музика, ти я поглъщаш, но после забравяш имената.
Така че това е нещо, с което съм се родил, но съм развивал с времето. При мен дойде естествено, за разлика например от кубинската музика. Аз не съм кубинец. Понякога хората мислят: „О, ти си латиноамериканец, значи това ти е вродено“. Но според мен това е преувеличено. Само защото съм от Аржентина, не означава, че имам по-лесно разбиране за кубинската музика. Честно казано, за да я усетя като своя, трябваше да отида в Куба, да си напиша „домашното“ – живях като кубинец, учих музиката. Но не съм се родил с нея. Същото важи и за другите стилове.
Фънкът също не идва от Аржентина. Това е съвременна северноамериканска музика, която също трябваше да изучавам. Вярвам, че когато чуеш определен стил, нещо вътре в теб отговаря на този зов – но след това трябва и да се научиш как да го свириш. Някои жанрове са технически много по-трудни. Например, фламенкото – изключително трудно е. Отне ми доста време, за да го разбера и да го приспособя към пианото.
Има ли предсказуема публика?
- Ако си на джаз фестивал, можеш да очакваш, че хората ще оценят всяка музика, свързана с импровизация. Но е трудно, когато трябва да свириш само това, което ще се хареса. Музикантите често спорят – да свиря ли това, което хората искат да чуят, или това, което аз искам... Чик Кърия казваше: „Просто свири това, което обичаш, и хората ще те последват“. Ако свириш само онова, което мислиш, че хората искат – това е поп, комерсиална музика. Тук е магията на джаза и въобще на музиката с импровизация. Особено, когато е инструментална – тя отвежда в различна посока.
Разбира се, зависи от събитието и мястото. На фестивал хората идват заради любовта си към музиката – там са много по-отворени. Но ако ме поканят да свиря танго, тогава знам, че трябва да изсвиря именно танго, за да направя публиката щастлива.
Като цяло обаче винаги свиря това, което чувствам. Ето защо не обичам да изпълнявам кавъри. Уважавам ги, но днес сме в 2025 година, вече има милиони версии на всяка песен. Да чуеш ново аранжиране може да е интересно, но цял концерт с познати песни, които вече си учил в музикалното училище – за мен това става скучно.
Когато слушаш оригинална музика, тя те държи нащрек, защото е нова, изненадваща.
Трудно е обаче да се поддържа този стандарт – с нова музика, особено в джаза…
- Да. Цял път е, докато станеш професионален музикант и започнеш да изкарваш прехраната си с авторска музика. Чувствам се благословен, защото знам, че съм в малкия процент музиканти, които могат да живеят само от собствената си музика – особено в джаза и инструменталната музика.
Разбира се, ако правиш по-популярна музика, която хората искат да чуят, и тя е по-лесна за възприемане – това е друг път и той е по-лесен. Но дори и тогава, ако е твоя собствена музика, имам по-голямо уважение, отколкото ако свириш само чужди неща. За мен най-важното е да се вдъхновиш от артист, песен или стил, и да създадеш нещо свое.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Мечтател.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Музиката и живота. И съпругата ми. Родителите ми. Семейството. Приятелите. Те са много важна част. Всичко това е животът. И, разбира се, местата, до които съм имал шанса да стигна. Това е много важно...
Габриел Палачи е пианист, композитор, аранжор и преподавател, роден на 3 август 1982 г. в Буенос Айрес. Във вените му тече турска кръв – от баба му и дядо му, които са от Измир, както и испанска кръв – по линия на другите му прародители. Във фамилията си има и бесарабски евреи. Отскоро е младоженец, съпругата му е от Сибир. От малък родителите му се опитват да го запишат на карате и други спортове, но това, с което постигат успех е кийборд, който му подаряват. Палачи е възпитаник на Berklee International School в родния си град, след което заминава за Куба и става творчески наследник на легендарния Чучо Валдес.
Утвърждава се като един от най-оригиналните интерпретатори в съвременния музикален авангард, създавайки уникален стилов синтез между латиноамериканския джаз, традиционното танго и световните фюжън течения. В албума му Trivolution (носител на Global Music Award) афро-кубинските ритмични модели са в диалог с модерни структури и меланхолична лиричност. Според Rolling Stone Палачи владее „хирургична прецизност в баланса между академичност и експеримент“. За участието си на джаз феста в Банско (1-10 август 2025) музикантът избра трио формат, в който са Марк Деко и Омар Диаджи.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
