Не е вярно, че хората нямат порода. Заради почти котешката си чувствителност, Сара Ленка може да бъде определена като личност, чиято хиперчовешка същност балансира между ранимост и сила, и това на сто процента се отразява и в нейната музика...
Албумите ѝ са поклон към артисти като Беси Смит (1894-1837), към жените-робини в началото на XX век, Били Холидей (1915-1959), но изпълнени не с имитация, а с нейния личен глас, за да се стигне до Isha (2024), базиран на собствената ѝ история.
Пороят, който посрещна първите минути от концерта на Сара Ленка на джаз феста в Банско, бе най-естественият „домакин“ на музиката и последвалия „порой“ от болезнено преживяна и уязвима музика. Публиката сякаш беше поканена във всекидневната на артиста – без блясък, но с пълна отдаденост, интимност, съучастнически, приобщавайки се към нейния красив и съвсем неизмислен свят.
Сара Ленка, в разговор с Даниел Димитров – за срамежливостта, уязвимостта и тишината, за баланса между ранимост и сила, за гласовете от миналото и за проекта „Голямо куче“. И още: Как реагират жените, които се припознават в песните ѝ. Кога за първи път почувства, че гласът ѝ носи нещо повече от звук. Пяла ли е пред затворнички. Какво я кара да продължава да пее, дори когато светът изглежда глух...
Какво се случва вътре във Вас, когато излезете на сцена и започнете да пеете?
- Мисля, че това е смесица от вълнение и напрежение, и в същото време – голямо нетърпение да споделям с нова публика, да отправям послания и да сме заедно в това приключение...
Ако трябваше да се представите не като певица, а като усещане – какво щеше да бъде то – вятър, вода, болка, тишина...
- Като усещане… Бих казала – срамежливост. Или тишина – и това е добра дума. Не е лесно… Solaire (Казва го на френски, което означава светлина – бел. а.). Сияйна. Слънчева енергия... Бих казала също ненатрапчива, тиха, с усмивка и с чувство за забавление.
За албума Isha казвате: „Исках да пиша за изкореняването и изгнанието. Започнах да композирам наум, инстинктивно и съвсем неакадемично“. Колко бързо осъзнахте, че говорите за Вашата история?
- Да, когато започнах да композирам, нямах представа накъде вървя, но започнаха да се появяват думи... И постепенно, песен след песен, видях, че искам да науча повече за тези жени, които не познавах.
Осъзнах, че има толкова много неща, които не знам за семейството си. Затова започнах да питам няколко души, които бяха готови да отговорят. Всеки път, когато получавах отговор, се появяваше нов въпрос. И така открих, че всички тези жени са били скрити от историята на семейството и никой не е знаел за тях... Всеки път това беше още една крачка напред. Така започна всичко...
Как реагират жените, които се припознават в песните Ви? Получавали ли сте лични истории като отговор?
- Да, с този проект, след всеки концерт, при мен идват жени и ми казват, че са дълбоко развълнувани и трогнати. Мисля, че това е така, защото музиката е много автентична и те се откриват в тази история, в която много жени са скрити, изтрити, невидими, нечувани или трябва да се борят, за да ги чуят. И може би това отваря вратата към собствената им история...
Много жени започнаха да ми разказват своите истории. Казват ми „Това се случи и с мен“ и разбирам, че за тях това е възможност да говорят свободно, и това ме трогва много.
Вашата музика често балансира между ранимост и сила. Къде намирате себе си в този диапазон, докато пеете?
- Много добре го казахте. Не мисля, че съм по средата – аз пътувам между двете. Понякога трябва да бъдеш и да си много уязвим. Харесва ми да показвам и изразявам това, защото съм същата и в живота. Силата също е там. Зависи от емоцията, която искаш да предадеш, и от това как се чувстваш, докато пееш...
Има ли глас от миналото Ви – личен или музикален, който никога не напуска съзнанието Ви?
- Може би, да… Аз имам три имена. Собственото ми име е името на баба ми, а другите са от жени, които не познавам. Странно е – сякаш без да знаят, родителите ми са ми дали трите имена на три поколения жени. И като че ли, аз съм човекът, който проговаря вместо тях.
Аз съм най-младата в семейството и мисля, че моето поколение е това, което може да започне да задава въпроси. По-голямата ми сестра е по-вярна на традициите. Някои поколения сякаш са родени, за да прекъснат мълчанието... Не знам какъв знак е това, но мисля, че е за да се прекъсне моделът на вечната тишина – да се приеме откъде идваме, без да крием или премълчаваме. Защото, когато не се говори за нещо, всичко замръзва и нищо не се променя. За мен говоренето е начин за оцеляване (Смее се – бел. а.).
Понякога единственият момент на отдих, на бягство, на намиране на лъч светлина, е да изпееш няколко ноти, казва Вие. Има ли конкретна песен, която си пеете в такива моменти?
- Не, няма конкретна песен. В такива моменти идват мелодии – стари, неизвестни, без акомпанимент. Не е като да си запея популярна песен (Усмихва се – бел. а.) – по-скоро е начин на изразяване…
Кога за първи път почувствахте, че гласът Ви носи нещо повече от звук – нещо, което докосва другите?
- Винаги го е имало по някакъв начин, но започнах да го усещам малко повече в предишния албум. Истински го усетих с моите собствени композиции. Работих върху гласа си, за да се освободя от навиците, които те правят неестествен. Колкото повече се занимаваш и се доближаваш до естественото си звучене, колкото по-свободен и по-опростен ставаш, започваш да чувстваш, че можеш да даде нещо повече.
Затова бих казала, че нещата се случиха сравнително скоро.
Пяла ли сте пред затворнички?
- Не, но бих искала да пея за тях или да работя с тях – да разбера какво обичат да пеят, какво ги докосва, за какво мислят... Определено, бих искала да направя майсторски клас или работилница. Не знам кога, но мисля, че ще е скоро...
Какво Ви кара да продължавате да пеете, дори когато светът изглежда глух?
- Когато никой не чува, пътят е само един, и той е пеенето. Думите могат да променят много, но когато пееш, това е по-инстинктивно и може да стигне до хора, които са „глухи“ за другите форми на изразяване.
Казвате, че сте попаднала в джаза случайно. Представяте ли си, че един ден може за напуснете тази музика – случайно или неслучайно?...
- Всъщност, вече съм напуснала джаза като стил. И това не беше случайно. Джазът отвори вратата към певици като Били Холидей, Беси Смит и други.
Тези жени имаха силно послание, което стана огледало на моята история. Стилът може да съм оставила, но жените, посланията и силата им винаги ще бъдат с мен. Сто години по-късно аз съм тук – едно момиче, което ги носи със себе си.
Новият Ви проект е... голямо куче...
- Харесвам големи кучета. Искам скоро да имам едно – това е новият ми проект. Огромно бяло куче (Смее се – бел. а.). Харесвам природата. Харесва ми да прекарвам силни моменти с приятели. Обичам много да се смея. Харесва ми да рисувам разни арабски мотиви, от пустинята в Алжир... Харесва ми да пътувам и да уча нови езици. Говоря три, но искам да науча още един...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Уау... Чувствителна.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича добротата.
Липсва ли Ви добротата?...
- Да, мисля, че понякога е така. Липсва ми като цяло, защото времето, в което живеем, не помага на добротата. Когато срещнеш хора с истински добри сърца, това е много вълнуващо. Мисля, че всеки, който получи истинска доброта, е изненадан от това Тя наистина липсва в ежедневието.
Сара Ленка е приета в училище за изящни изкуства на 19-годишна възраст. После решава да зареже всичко и да се премести в Лондон. където срещата с изпълненията на Ела Фицджералд ѝ разкрива силата на джаза да изговаря неизказани истини. Този момент определя нейната художествена идентичност, приближавайки я към традицията на Били Холидей и Беси Смит – артисти, превърнали личната болка в универсално изкуство. Записва се в музикално училище и в крайна сметка пее в различни трип-хоп и фолк групи. Пет години по-късно се завръща в Париж, където среща пианиста Флоран Гак и барабаниста Давид Гребил, които ще станат нейни сценични партньори. Първото ѝ изпълнение е в Sunside, където е забелязана от Жан-Мишел Пруст. От спечелването на наградата Sacem за най-добра джаз вокалистка през 2007 г. досега, Ленка създава четири албума, изследващи женствеността с безкомпромисна честност. Нейният последен проект Isha (на иврит – жена, бел. а.) представлява музикална археология на майчиния ѝ род. Ленка за първи път е единствен композитор, работеща в тясно сътрудничество с китариста Лоран Гийе.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
