„Душа“ е голяма дума. Душа е, когато нещо е лично. Когато споделяш чувствата си чрез песните. А накрая всички ние се чувстваме по-добре, отколкото преди началото на концерта. Думите на Катрин Ръсел уцелват право в десетката – когато си постигнал перфектна комуникация с публиката, а усещането, посланието и енергията съвпадат безусловно.
При нея това не означава просто техническо съвършенство, а да създадеш нещо, което резонира дълбоко, независимо от времето и мястото. И то се случва най-често, когато личната истина, в пълно съзвучие с вътрешния свят, се превръща в универсално преживяване. Осъзнатото детство на Катрин Ръсел започва с Луис Армстронг, а кариерата ѝ минава сред най-големите съвременни артисти. Чрез тях тя сякаш е успяла да улови сърцевината на песента и пеенето – и така да докосне сърцето на друг човек.
В джаза, където автентичността и спонтанността са на особена почит, всичко това говори за много повече от техническа прецизност... Затова съвсем логично е виждането ѝ, че музиката винаги трябва да бъде уязвима. „Не трябва да става такава, а да бъде такава“, подчертава тя. И това е нейният код към докосването като взаимен процес и подкрепа към веруюто ѝ, че душата е състояние на ума...
Катрин Ръсел, в разговор с Даниел Димитров – за джаза като политически и социално значим жанр, за Дейвид Боуи и Мадона, за танца в музиката и защо вече никога не се съмнява в себе си. И още: Как разпознава, че една песен има душа. Кога музиката на сцената става уязвима. Какъв е детският ѝ спомен от Луис Армстронг...
Какво означава за Вас доброто живо изпълнение – за певеца, и за публиката?
- Означава, че се свързвам с публиката, че споделям чувствата си чрез песните и че се забавляваме заедно. И че публиката се наслаждава на бандата. Надявам се, че се радват и на пеенето ми, защото винаги давам най-доброто от себе си. А накрая всички се чувстваме по-добре, отколкото преди началото на концерта. Това е целта ми...
Смятате ли, че джазът все още може да бъде политически или социално значим жанр?
- Разбира се. Работя и с друга група музиканти, които създават материали с ясно социално послание. Джазът винаги е бил двигател на промяната, на доброто, независимо от политическите възгледи. Така че да – абсолютно вярвам в това.
На джаз феста в Банско представяте репертоар в трио. Как се съчетава интимността на това разпределение с богатството на класическата джаз традиция?
- Отговорът ми няма да е директен, но е прекрасно да се свири с малък състав, само с няколко инструменталисти, защото това дава свобода – свобода да се слушаме един друг и да се вдъхновяваме взаимно.
Това е и в духа на традицията – например, при триото на Нат Кинг Коул. Макар че моят пианист свири и на акордеон, така че това добавя допълнителен цвят към звученето. Така че да, този формат работи чудесно – както в джаза, така и в суинга, и в блуса. Можем да суингваме и без барабани – страхотно е!
Актуалният Ви албум My Ideal звучи като любовно писмо към ерата на Tin Pan Alley и класическия джаз. Какво Ви подтикна да се обърнете към тези песни именно сега?
- Работех с пианиста Шон Мейсън от известно време, преди да направим албума, и си мислех кои песни биха се вписали добре в дуо формат. Както обикновено, исках да включа различни видове материал. Избрахме няколко песни, записвани от Рей Чарлз, защото Шон е голям негов фен и свири прекрасно този тип музика.
Включихме няколко балади – защото е страхотен изпълнител на балади. Добавихме и блус от 20-те години, защото той е чудесен stride пианист. Ето защо, подбрах песни, които не само много харесвам и искам да пея, но и такива, които Шон изпълнява по начин, който кара слушателя да го заобича.
Казвате, че търсите „песни с душа“. Как разпознавате, че една песен има душа?
- Как разпознавам дали една песен има душа?... Знаете ли, „душа“ е голяма дума. Мисля, че една песен има душа, когато е честна и има добър ритъм. Не трябва да е валс… Макар че и валсовете могат да имат душа (Усмихва се – бел. а.).
Душата е състояние на ума. Зависи как аз усещам историята, която разказвам с текста. Избирам песните така, че да мога да ги направя лични – за себе си. И мисля, че именно това е душата – когато нещо е лично.
За Дейвид Боуи споделяте, че е извадил най-доброто от Вас? Вие имате ли тази сила по отношение на музикантите, с които работите?
- Да, моите музиканти са отлични. И са по-добри от мен. Така че аз уча от тях. Те изкарват най-доброто от мен, окуражават ме. Владеят различни стилове – блус, традиционен джаз, модерен джаз.
Контрабасистът ми знае всяка песен, писана някога в джаз идиома. Те познават езика на различни музикални стилове. И така се вдъхновяваме взаимно в момента на свирене. Мисля, че всички ние изкарваме най-доброто един от друг.
А какво успя да извади Мадона от Вас. Знам, че сте работили недълго с нея, само за една песен (Rescue Me)...
- (Смее се – бел. а.) Хубав въпрос. Тя беше много твърд човек, ако ме разбирате... Не беше никак лесна. Беше голяма звезда и знаеше какво иска. Сесията беше дълга – четири часа пеене без почивка.
Тя ме научи на устойчивост и жилавост. Това означава да можеш да издържиш дълго време – като плувец, който прекосява Ла Манша – не спира, не почива нито за миг. Просто продължава. Тя ме научи и ми показа колко трудолюбива е всъщност. Наистина работи здраво – това беше урокът ми от нея.
Кога музиката на сцената става уязвима?
- Тя винаги трябва да бъде уязвима. Не трябва да става уязвима – тя трябва да бъде такава. Аз трябва да съм уязвима към песента, към публиката, към музикантите си. Иначе няма как да се докоснем емоционално. А това е необходимо.
Освен че свирите от малка, Вие и танцувате. Танцът присъства ли днес в музиката, която поднасяте на публиката?
- До известна степен, да. Обичам да танцувам на сцената. Обичам да се движа. Когато пея, не стоя на едно място. Така че танцът присъства в някои от ритмите, които използваме в песните. Определено се движа на сцената (Усмихва се – бел. а.).
(Катрин Ръсел танцува в трупата на Катрин Дънам четири сезона, в операта „Аида“ – както в старата сграда на Метрополитън опера, на 40-а улица и „Бродуей“, така и в новата сграда, в Линкълн център – бел. а.)
„Понякога чувствам, че песента и танцът са загубили част от сърцето и душата си, и през какво са преминали артистите, за да постигнат своите резултати. От следващото поколение зависи да открие себе си в музиката си“, казвате Вие. Не е ли много тъжна тази констатация и има ли конкретен подтик за думите Ви?
- Мисля, че първото, което ми идва наум, е едно танцово представление, което гледах, и ми се стори, че танцьорите просто изпълняват движения. Не идваха отвътре. Беше просто хореография – научени движения, които се повтарят, но без емоционално присъствие.
Винаги търся артисти, които са напълно вложени в това, което правят – така че изкуството да надскочи формата. Да забравиш, че гледаш танц – а просто да видиш артиста и какво чувства той.
Не казвам, че всичко е изгубено. Просто това беше един конкретен случай. Бях гледала същата трупа преди много години с жива музика. А този път използваха запис. Може би и това е оказало влияние. Не би трябвало, но така го почувствах..
„Обичам да давам разнообразие на хората, за да знаят, че разбирам различните техники на собственото си вокално изпълнение“, са също Ваши думи от 2022 г. Съмнявате ли се често в себе си?...
- Не. Вече не. Това не помага с нищо. В миналото – да, съмнявах се... Но в един момент осъзнах – това е животът ми. Трябва да намеря някаква увереност. Съмнението и нервността не помагат. Част от овладяването на занаята е именно увереността – да се чувстваш комфортно. Това стана постепенно, но си казах: Трябва да се учиш как да бъдеш сигурен в себе си и спокоен. Иначе защо го правиш? Защо някой би дошъл да те гледа?...
Имате ли детски спомен от Луис Армстронг?
- Да, имам... Родителите ми ме заведоха в дома му в Куинс, Ню Йорк – сега това е музей. Тогава бях на четири години, а той организираше парти за един от музикантите си. Мисля, че бях единственото дете там. Но Луис Армстронг много обичаше деца. Беше изключително мил с мен. Можех да му задавам въпроси и той ми отговаряше като на възрастен – не ми говореше като на дете. В един момент дори ме вдигна на ръце – имаме заснет кадър от това, баща ми е снимал с камера. Малко се изплаших, но споменът ми е много хубав. Беше голямо присъствие. А аз – едно малко дете. Но той беше много мил...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Не (Смее се с глас – бел. а.). О, не! Само една дума? О, Боже. Опитвам се просто да бъда възможно най-добър човек...
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича хубавата музика.
Катрин Ръсел е родена на 20 септември 1956 г. в Ню Йорк. Дъщеря е на джаз легендата Луис Ръсел (дългогодишен музикален директор на Луи Армстронг) и Карлайн Рей (китарист, басист и певица). Завършва Американската академия за драматични изкуства. Участва в над 200 албума със световни звезди като Дейвид Боуи, Steely Dan, Мадона, седем авангардни солови албума, сред които три номинирани за „Грами“ – Harlem On My Mind (2016), Alone Together (2019) и My Ideal (2024). Получава „Грами“ (2012) за саундтрака на сериала Boardwalk Empire (HBO).
Според The Wall Street Journal, тя е „една от най-изключителните певици на нашето време“, а според „Ню Йорк таймс“ изпълненията ѝ излъчват „сила, добро настроение и интелигентност, които обгръщат залата в настроение на добродушие“.
Още по темата:
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
