Да се будиш всяка сутрин от „звука“ на баща си, който свири на пиано. Музиката да разширява сърцето ти. Да чувстваш вълнението от дете и това вълнение да не те напуска през целия ти живот. Има хора, които са го изпитали, и днес, когато обикалят света, го предават и на публиката...
Джон Бийзли, заради цялата си биография, опит и признание, би могъл да гастролира като абсолютен победител – със самочувствието, подобаващо на голяма звезда и на музикант от световна величина. Точно, защото е голям – и като професионалист, и като човек, той излиза на сцената с безпрецедентно високи нива на енергия, която носи единствено положителни емоции, приятелско отношение и едно твърде умело запознаване със същността на джаза.
От първо лице, множествено число, заедно със своите музиканти – Дарил Хол (бас) и Никола Викаро (ударни), и на джаз феста в Банско, триото на Бийзли постави началото на една амбициозна програма (1-10 август) с възможно най-високо вдигнатата летва. Ефектът бе усетен от няколко хиляди, „похитени“ от музиката, зрители... И похитителят е известен.
Джон Бийзли, в разговор с Даниел Димитров – за звуците от дома и първия момент, в който усеща музиката като език, за паралелните вселени в джаза, за любовта към индийската музика. И още: Защо не се страхува от експериментите. Продължава ли да прави аранжименти в реално време, докато свири. Кога за последно е бил истински изненадан от нещо в живота си...
Кога разбрахте, че джазът е Вашият език? Кой беше първият момент?
- Уау, това е добър въпрос. Баща ми и майка ми бяха музиканти, така че свиря музика, откакто се помня, още откакто проходих... Но първоначално беше просто за забавление. Мисля, че наистина осъзнах, че това е, с което искам да се занимавам, когато бях на около 13 години.
Баща ми донесе вкъщи една плоча – Walking in Space на Куинси Джоунс (Албум от 1969 г. – бел. а.). По онова време слушах Слай Стоун, Earth, Wind & Fire, Стиви Уондър, Led Zeppelin – музиката на моето поколение. А тази плоча ме порази, защото беше нещо средно между това, което баща ми винаги слушаше – джаз, и това, което аз харесвах – ар енд би. Беше смесица от двете. Мисля, че от този момент нататък осъзнах и друго – че джазът, или по-точно музиката, има способността да те „похити“. Ако имаш интерес, ставаш обсебен.
При мен се случи точно това – беше единственото, което исках да правя. Свирех по цял ден. Стана естествено. Не беше въпрос на разум или на разговор, а на усещането, което изпитвах, когато свирех. Като дете си пусках плочи и свирех заедно с тях – все едно съм част от бенда, все едно съм в групата на Куинси Джоунс. Беше като игра. По някакъв начин, и до днес правя същото. Репетирам, слушам музика, ходя на репетиции, на концерти – тогава училищни, а сега на сцена. Но същността е еднаква. Кара сърцето ми да се разширява...
Как изглеждаше домът Ви, когато бяхте малък – звуците, атмосферата, рутината...?
- Обикновено се будех сутрин от звука на баща ми, който свиреше на пиано. Преди да отиде да преподава в училище, свиреше Шопен или Арън Копланд (Американски композитор, педагог, диригент, писател, 1900-1990 – бел. а.), или нещо друго. Или композираше. Лежах в леглото и го слушах.
Майка ми беше диригент на училищен духов оркестър в прогимназия. Така че, ако бях болен или в почивен ден, ходех с нея на работа и стоях в стаята на оркестъра. А ако и двамата родители имаха репетиции или участия, ходех с тях – нямахме пари за детегледачки. Това беше животът ми...
Има ли нещо от детството Ви, което продължавате да носите със себе си на сцената?
- Това вълнение. Чувствам го и сега. Може би съм свикнал с него, но още от дете ми беше безкрайно интересно. Инструментите, барабаните… За едно дете това е вълшебно. Всеки малчуган, когото заведеш на репетиция, или му покажеш музикални инструменти, ще каже: „Уау, какво е това?!“. За тях е нещо невероятно.
Ако е вярно твърдението, че талантът се предава през поколение, би трябвало да приличате по нещо на дядо си – Рул Оливър? Той е бил тромбонист в продължение на 50 години и диригент на оркестър в прогимназия, в Арканзас...
- Да, той беше тромбонист, свиреше диксиленд. Обикалял е цяла Америка с Model T (автомобил на Ford от 1908 г. – бел. а.) или с влак. Вярно е – хората казват, че приличам на него. Бил е много взискателен към учениците си. И аз понякога съм такъв – малко по-строг и изискващ (Усмихва се – бел. а.).
Относно Monk’estra – проектът, посветен на Телониъс Монк, как подхождате към аранжирането на музика, която е толкова сложна, колкото е и обичана?
- В случая с Monk’estra, Монк е изключително вдъхновяващ и различен. Харесвам абстрактното, но при него то има и груув, има и суинг. Можеш да наложиш различни ритми върху музиката му и пак да работи. Открих това и тръгнах по този път...
Без капчица страх?
- О, не. На този етап от живота ми знам, че няма как всички да харесват това, което правя. Така че по-добре да правя това, което аз искам.
Как подбирате музикантите, с които работите? Търсите ли конкретен звук, усещане или етос?
- Определено. Търся музиканти, които свирят по малко по-различен начин – като Тереон Гъли, който участва в записите на Monk’estra. Той е уникален. Не е типичният барабанист за биг бенд. Харесвам хора с отличителен „глас“. Понякога искаш солист, който е интроспективен, а друг път – някой, който „изстрелва“ енергията. Зависи.
Освен това, търся музиканти с добра енергия. Никой не иска да работи с идиоти, особено на турне, и без това е достатъчно трудно. Искам хора с добра вибрация, които ще ме вдъхновят, които са по-добри от мен. Обичам да работя с музиканти, които смятам за по-добри от мен, за да мога и аз да раста. Има твърде много добри музиканти. Винаги имаш избор...
Джаз музиката днес има ли посока, или по-скоро се движи в множество паралелни вселени?
- Бих казал, че винаги е била в паралелни вселени. Духовна, математическа, емоционална… Всякакви емоции. А и никой не знае откъде идва наистина. Кой знае? Да, някой я записва, свири я, импровизира, но преди това откъде идва? Именно това я прави мистична...
Продължавате ли да правите аранжименти в реално време, докато свирите?
- Разбира се. Това е част от импровизацията.
Но това едно и също ли е – аранжиране и импровизация?
- За мен – да. Аранжирането просто е малко по-бавно (Смее се – бел. а.). Но когато аранжирам, често действам в момента – пиша, пиша и после се връщам да редактирам. Повтарям процеса. Не обичам да прекъсвам потока. Същото е докато свиря – не искам да губя потока.
Казвате, че любовта Ви към индийската музика идва от Джон Колтрейн. Създавате ли проекти в тази посока?
- Първоначално се запознах с индийската музика именно чрез Джон Колтрейн. В началото на 60-те той се е учил от Рави Шанкар. По това време е експериментирал с модалната музика – и той, и Майлс Дейвис. Колтрейн има композиция, наречена India. Знам, че по това време е слушал албума An Introduction to Indian Music на Рави Шанкар (An Introduction to Indian Music е от албума The Sounds of India на Рави Шанкар, записан през 1957 г. в Ню Йорк – бел. а.). Тази плоча ми повлия много. Слушах я безброй пъти...
Години по-късно получих обаждане с покана да стана музикален директор на А. Р. Рахман – един от големите композитори в Боливуд (Аллах Ракха Рахман е роден през 1967 г., известен е също с инициалите ARR, той е индийски музикален композитор, звукозаписен продуцент, певец, автор на песни, мултиинструменталист и филантроп, известен с творбите си в индийското кино – бел. а.). Тръгнах на турне с изцяло индийски състав, и всички певци ми показваха „рагата на деня“. Казвах им: „Добре, 3:00 следобед е. Коя е днешната рага?“ И те всички започваха да я пеят и да ми я обясняват.
Открих, че това е много сходно с това, което правим в джаза, особено в модалния джаз. При нас солистът може да промени модуса или да модулира, и ние се движим с него, или пък задържаме напрежението. Разпознаваме какво се случва, защото го чуваме, защото го учим. В класическата индийска музика, те също могат да сменят рагата в средата на фразата – и всички я разпознават, и се пренастройват. В този смисъл, двете традиции много си приличат. И двете са импровизационни форми, основани на ред от тонове. При рагата обикновено има един ред при изкачване и друг при слизане. Така че можеш да направиш нещо подобно – например, да свириш дорийски лад при изкачване и лидийски при слизане, ако искаш.
Кога за последно бяхте истински изненадан от нещо – в живота, не в музиката?
- (Показва на телефона си снимка на дъга над Банско – бел. а.). Невероятно е, нали? Снимах я, докато вървях от хотела насам...
Сега ще се опитам да изредя само част от личностите, с които сте работил през годините. Бихте ли казал по една дума за всеки от тях? Джон Патитучи?
- Добър приятел.
Майлс Дейвис?
- Отдаден.
Кени Гарет?
- Интензивен.
Мунюнго Джаксън?
- Ритмичен.
Майк Стърн?
- Модел (Смее се – бел. а.).
Фреди Хъбърд?
- Първото, което ми идва наум, е – гений.
Даян Рийвс?
- Разказвачка.
Крисчън Макбрайд?
- Груув.
Шака Кан?
- Шака Кан. Шака Кан. Шака Кан (Запява името ѝ – бел. а.). Душа.
Хърби Хенкок?
- Вдъхновяващ.
Милчо Левиев?
- Хиперритмичен. Милчо живееше дълго време в Лос Анджелис и когато бях на двайсет и няколко, свиреше често в града. Аз ходех да го слушам, говорехме си между сетовете – винаги беше окуражаващ към мен като млад музикант. Никога не сме свирили заедно, но често попадахме на едни и същи участия, и работехме с едни и същи хора. Последно го видях в Румъния, където ръководеше фестивал. Това беше в началото на 2000-те. После не сме се срещали...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Комплексен (Смее се – бел. а.)
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Замисля се – бел. а.). Природата.
Джон Бийзли е пианист, композитор и аранжор, роден на 10 октомври 1958 г. в САЩ. Градил кариера, свързвайки джаза с киното и телевизията. Дебютира на голямата сцена, работейки с легенди като Майлс Дейвис и Фреди Хъбард. Има принос за над 100 филмови и телевизионни саундтрака, включително за авангардните партитури на Томас Нюман за „007 Координати: Скайфол“, „1917“, „Изкуплението Шоушенк“. От 2011 г. Бийсли е музикален директор на института по джаз „Хърби Хенкок“ и ръководи световните чествания на Международния ден на джаза. Неговият проект Monk’estra, който пресъздава музиката на Телониъс Монк, му носи шест номинации за наградата „Грами“ и в една от категориите я печели. Работи с водещи европейски джаз оркестри. Носител е и на втора награда „Грами“.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
