Тръгваме. Всеки със своите мечти, страхове и скрити предубеждения: мюсюлманска страна, конфликтен район, бедуини, пустиня... Пътуването ни във Вади Рум се оказва пътуване в друг свят: цветни пясъчни дюни и тайнствени каньони, където границата между жълтото и червеното понякога е изненадващо рязка. Сръчно изваяните форми на скалите изникват сред пясъците. Усещането е безвремие в червени краски, още по-мълчаливи по залез.  

Тук времето няма значение

Тук всичко се случва “до минута” или до “10 минути”, но всъщност… Чакаме час и половина на слънце. Чакаме и правим упражнения за загряване, да запълним с нещо времето. После джипът пристига и ни отнася със 120км/ч към село Рум. Сега чакаме екипировката за катерене. Пием чай, звучи арабска разтеглена музика, наоколо хвърчат джипове, хора с червени чалми и тук-там някой турист. Пейзажът е невъзможен и въображението трудно успява да обработи всичко, което му предлагат очите. Почваме да свикваме лека-полека с тези “драматични”, рязко отсечени скали, всъщност цели скални туловища, странно изскачащи от червените пясъци.

Наблизо са Седемте стълба на мъдростта…

След дългото чакане, Атаяк най-после се появява с неговия джип с открита каросерия, с черни очила, бял тюрбан и дълга бяла роба. Бели одежди, бели къщи, бели зъби, на фона на червената безкрайност. Вижда се, че е млад човек, бият на очи европеидните му черти, с правилен нос и искряща усмивка. Чудим се как ще катери с тая роба… Без много обяснения, той ни натоварва в джипа и тръгваме по пустинната магистрала. Останала в пясъците следа. Този широк път в червено-кремав цвят, очертан от далечните сенчести форми на пустинните планини…

Той води към най-дълбокото на душата

Скалата, пред която се изправяме, е гладка и оранжева. Атаяк сваля робата и остава по черни спортни дрехи. Помагам му с въжетата и той тръгва нагоре по тура с грациозни движения на дива котка. Идва моят ред. Той се усмихва: “Когато луната е тук, но слънцето го няма, не можеш да оцениш светлината. Ти си слънце. Когато видя слънцето, се усмихвам”.

А “Луната” е следващата ни спирка:

един висок масив, целият от скални мехури и полусфери, застанал в средата на огромна пясъчна тепсия. Промъкваме се нагоре по заоблени камънаци и тесни траверсчета. Я! Каква гледка има тук! Кратери и вулканични конуси върху пресъхналото дъно на морето. Най-горе се е изправила красива арка, цял каменен мост между два стръмни отвеса. Скокваме върху тънкия скален венец – ето, това е покривът на Луната!

Спускаме се от другата страна на масива, едно почти отвесно слизане в редичка един зад друг, тежестта е на ръцете – добре захванати за скалата, краката се пускат, докато намерят опора и ръцете пак почват да търсят. Слизаме в уютно пясъчно заливче сред скалите – тук френска група се готви за бивак, а малко по-встрани бедуин събира сухи корени за огън. Слънцето пак иска почивка – уголемило сенките ни до неузнаваемост на отсрещната скала. Червено. Червени пясъци. Червени скали, порязващи червения залез. Червено море.

Скрит огън

Не можем току-тъй да се разделим. Атаяк ни кани в неговия дом – шатра от тъмен и плътен брезент, закрепен на входа на една скална ниша. Не можем да откажем – скачаме в откритата каросерия и потъваме в посока залеза. Тук неговите другари вече готвят нещо с невероятен аромат на огъня, а той взема в ръка своята рабаба (еднострунен инструмент) и запява тихо. Седнала съм до него, той се усмихва и ме пронизва с онзи тъмен поглед, от който кожата настръхва и ако не се опомниш, можеш да потънеш нейде в очите му.

Разказва ми как през нощта в пустинята скитат бедуини-сомнамбули. Когато бедуинът види заспало момиче на лунна светлина, той спира до нея и я гледа… Цяла нощ. “Имам две жени и няколко камили, едната е на луната. Приеми ме в твоя дом, ще се грижа за него, ще готвя вкусно, а вечер, когато се прибереш, ще те посрещам с масаж в бедуински стил”. Какво тънко и нежно чувство за хумор: те познават нашите нагласи, предубеждения и представи за техния живот, но познават и нещо повече, отвъд. Пренасят те в приказките на Шехерезада, или те стряскат само с едно изречение, пресъздаващо безпогрешно съответния мит. След това се усмихват леко и разбираш, че се шегуват.

Или почти

Между брезента и скалата се открива късче небе, виолетово синьо, и няколко огромни звезди. Тук сме и нищо друго няма значение.

Нощта ни очаква на върха на една дюна, закътана сред скалите. Пустинята нощем е различна. Мека, сенчеста и тайнствена. Отиваме при звездите, влизаме в лунната тишината, намираме си сянка под една скала, запалваме наргилето и започваме да изпускаме гъсти и вкусни кълбета дим, като същински бедуини.

Има някакво присъствие наоколо, което не ми дава мира. Сякаш някой си е играл и творил с наслада, а сега тихичко се усмихва на нашето недоумение. И докато заспивам, прегърната от меките пясъци, гледам как се движи сянката на скалата над мен. Заспивам дълбоко и сънувам луната. Тя е огромна и пълна. Някой бди над съня ми...

Петра

Навлизаме в Петра през грандиозен каньон, на края на който ни изненадва Съкровищницата (всъщност, древна гробница). Човек онемява пред тази гледка, независимо колко добре я познава от снимки, картички и каталози. Но това е само първоначалният шок и началото на огромния комплекс от древни жилища, гробници, театри и диви каньони, които ни изкушават да надникнем по-навътре.

Всъщност, Петра се намира в сърцето на планинската верига Шарах, с най-висок връх Mount Aaron (Jabal Haroun) носещ името на брата на Мойсей. 25 бедуински семейства все още обитават потайностите на древния град, препитавайки се с гердани от „слонова кост” и цветни камъни, които продават на туристите. Или пък... от неочаквано зелените овощни градини, поникнали в близост до малки извори сред пустошта на червените скали.

Но когато пристъпим встрани от утъпканата туристическа пътека, откриваме истински произведения на изкуството, които природата е сътворила под формата на цветни картини по скалите на непристъпните каньони или на малки отломки и камъчета с невероятни форми.

Нашият тайнствен каньон, в който дори Абед се загубва, се казва Вади Сиак. Абед е бедуин. Намираме го да свири на лютня на входа на Манастира и пленени от неговата музика оставаме заслушани в струните дълго време, докато наближаващият залез ни напомня, че е време да тръгваме. Искаме да минем по друг път и го питаме кой каньон да изберем. Той веднага ни предлага услугите си: било много опасно, щели сме да се загубим, задължително трябвало някой местен да дойде с нас. След известно пазарене за цената, която започва от 10 долара на човек и стига до 10 долара за петима ни, тръгваме из дебрите Петренски.

Цветове, цветове и багри в скалите и в небето

Движим се по едва забележима пътечка в скалите. Тя ту се губи, ту пак се появява, докато не стигаме ръба на няколкостотинметров отвес. Тогава долу, дълбоко под нас в каньона, забелязваме няколко бедуини, стъкмили малък огън в една от малкото зеленини наоколо, заобиколени от цитрусови дръвчета. Абед им вика нещо на техния си език, после се успокоява и тръгва обратно да търси пътеката, а отдолу се дочуват струни и един глас еква и разтърсва скалите наоколо. Хората долу запяват. Бавно и внимателно се смъкваме по стръмните скали под звуците на песента, които ни карат да се чувстваме някак съвсем вкъщи.

Тръгваме си от Петра, а на мен никак не ми се тръгва и си повтарям „Ще се върна”. Вечерта приключва в бар, направен в ниша от І век преди Христа, с  много арак, „сахтек” (Наздраве) и джопи – подобно на нашето право хоро. Танцът традиционно се играе само от мъже, хванали изправените си ръце ниско долу, плътно един до друг. Една особена сила и енергия има в това хоро...