"Неравнопоставеност между половете има. Тя е съвсем скрита. Хората не я усещат съвсем ясно и не умеят да я дефинират", твърди адвокат Йорданка Бекирска от Български център за джендър изследвания.
Митко Нецов е изпитал на гърба си този проблем. Той е учител и разказа за неравнопоставените условия на труд, в които е работил: "След моето съкращение съотношението на мъже и жени е 93,55 жени и 6,45 мъже. През учебната година, за която става въпрос на съкращението, аз бях класен ръководител на осми клас, докато двете ми колежки, с които се конкурирам за това място, нямаха класно ръководство. Освен това аз работех и в двете смени, и първа и втора, докато те работеха само една смяна. Работеха през четири дни от седмицата, аз работех пет дни".
Нецов е подал жалба до Комисията за защита от дискриминация. Тя е една от 53-те жалби за дискриминция на основа пол, постъпили в комисията за последните пет години.
Специалистите са единодушни, че страхът от загуба на работното място е основната причина за мълчанието на потърпевшите. Другият проблем е защитата на свидетелите. Резултатът - множество прекратени дела и фактически отказ от законното право на полова равнопоставеност.
В Закона за защита от дискриминация този проблем е засегнат ясно. Самостоятелен закон за равенство между половете у нас все още няма. Неравноправие обаче има. Примерите са много: разлика в заплащането, невъзможността да се практикуват определени професии, сексуалният тормоз, дискриминацията на майките след прекарано майчинство.
Според данни на НСИ средната работна заплата на жените в здравеопазването и социалната сфера е много по-ниска от тази на мъжете. В сектора на образованието и културата - също. В процентно отношение България стои по-ниско от средните стойности за ЕС.
Предпочитането на мъже за метиджърски позиции например е незаконно. Изключение се позволява само за случаите, в които полът е определящо професионално изискване, като например актьори, манекени, спортисти.
Изводът е, че у нас има неравнопоставеност на половете. Въпросът е "Докога?" Остава надеждата, че обществото ни, макар и бавно, осъзнава проблема. Въпрос на време е да посмее да го реши.
