Сутрешната мъгла се издига сред острите зъби на Планината. Топлият дъжд цяла нощ се е сипал по камънака й, намокрил е горите и е налял изворите й. Самотна и прелестна, влажна, тя отваря очи с първия светлик и очаква някой да навлезе в девствените й недра, скрити сега от бяла пелена.
В Проклетие сме
Наричат я така заради суровия й непристъпен релеф, заради камънака, който не оставя място за стадата. Заради лютите бури, дебелите снегове и чудовищните лавини, помитащи долините през зимата. Въпреки тучните букови гори в ниските части, водата тук е рядкост и само посветените и късметлиите откриват скритите извори.
За да навлезеш в планината от Черна гора, трябва да минеш през градчето Гусиние, скрито в полите й - малък мюсюлмански свят с високи бели минарета и безброй кафани по тротоара на главната улица, пълни с мъже. На малки подвижни масички пред бръснарниците се продават важни стоки, сред които откриваме пътеводител за Проклетие на сръбски, издаден от местен любител-планинар. Безценна се оказва тази находка в една планина, която не познаваме, за която информацията е оскъдна и за която сме тръгнали с разпечатани от Интернет руски военни карти, не много подробни.
От Гусиние към планината тръгва тесен път до Вусание, последното черногорско село. Тук свършва асфалта и започва неизвестността по пътя към границата. Селото още спи – само старото дървено минаре свети и бди. Къщите са спретнати - повечето от стопаните им работят в Америка, дворовете са оградени от ниски каменни зидове. Има само един магазин, който трябва да отвори в девет сутринта, но никой не се появява. Питаме първия минувач и той се завтича да извика магазинерката. Момичето пристига сънено, продава ни с усмивка храна и кафе, за бира и дума да не става - Рамадан е. Наблизо е граничната застава, в която спокойни и разбрани военни записват данните от паспортите ни. Казват, че ограничения на движението ни в планината няма. Тя цялата е наша. Пожелават ни приятно изкарване.
На изхода на селото стои табела, която гласи на сръбски, английски и албански: "Нека бъде чисто”. И наистина е чисто. Не за друго, а защото тук туристите са невероятна рядкост. Черният път, предназначен за достъп до стара гранична застава, ни въвежда в Ропоянската долина. Скоро виждаме отбивка от пътя и малка пътечка ни извежда до тюркоазено син карстов извор. Местните го наричат "Око”. Първата ни мисъл е да се изкъпем след дългия път, но температурата на водата е близка до тази на замръзване. Това е началото на реката, която сме следвали досега. Нагоре коритото продължава, но е сухо.
Ропоянската долина бавно надига булото си
и облаците се заиграват край скалните игли, прегърнали небето и хоризонта. Играта им дни наред ни тревожи, но въздушните маси от Адриатика се движат различно от тези над нашите планини. Облаците цял ден се прегрупират, създават какви ли не фотогенични фантазии, но не се скупчват, не носят очакваната буря. Някъде в дъното на долината е проходът Кафа Пайес – един от малкото възможни начини за преминаване от север на юг. Отклонили сме се от граничния път и следваме пътека, тук -там се появява дори маркировка. Изкачването на първата тераса става по стръмни скали и се убеждаваме, че тук понятията за пътеки и върхове, за лесно и трудно, са различни от нашите. Около три часа след като сме тръгнали от селото, откриваме гранична пирамида близо до пресъхнало езеро. Границата между Черна гора и Албания прави остри завои ту на север, ту на юг, по върхове и долини.
Пристъпваме в Албанската част на планината
Всъщност, тя си е все същата - непредвидима, дива и изненадваща, нежно-сурова. Вдясно от пътеката откриваме стар катун с порутени колиби и извор - използван вероятно от овчари. По-нагоре е изоставеният бункер, където след дълго търсене отново попадаме на вода. С нея ще трябва да изкараме поне едно денонощие. Ето го и последното изкачване преди превала. Горе ни очаква... кръст.
Голям дървен кръст стои на входа на албанската долина Тети и оповестява, че там живеят християни. Той бди над превала, пази пътниците и жителите на селото от беди. Отклоняваме се от пътя за Тети, за да изкачим първенеца на планината – Мая Езерзе /Езерски връх, 2694м/.
Връщаме се отново на превала привечер на следващия ден, с оскъдни запаси от разтопен сняг в бутилките. Въпреки умората от безкрайното лутане в неземния каменен пейзаж във високите части на планината, избираме не да се върнем към бункера, а да се спуснем надолу, да потърсим вода и да видим що за хора са албанците. Пътеката е стръмна, хиляда метра под краката ни се белеят каменни легла и сипеи, корита на сухи реки и отвесни улеи. Край тях – гъсти иглолистни гори и в дъното, преди долината да направи завой и да се скрие от очите ни – първите разпръснати къщи. Това е последното, което виждаме преди да се стъмни.
Ходим в мрака, вече в ниското, ослушваме се
и не след дълго чуваме сладкия ромон на вода. Ето я и първата светлина – викаме, отговарят ни на неразбираем език. Прескачаме плета и влизаме в равен двор с овощни дръвчета, до него малка каменна къща със стръмен покрив и две жени с бели лица, с кръстчета на шиите, осветени от светлината на свещите в ръцете им. Дълго си говорим с жестове, сякаш времето е спряло, докато не идва мъж, водещ дете за ръка, и ни прави знак да влезем в къщата. В нея няма ток и вода, няма килими, само гола бетонна настилка на пода. Печката в кухнята гори на дърва, а трапезата в миг е отрупана с всичко, което има: домашно сирене и кисело мляко, ръчно замесена питка, сливова ракия. Слагаме и ние каквото носим на масата и започваме весел диалог с жестове и мимики. Стопаните ни са католици.
Не говорят чужд език, а техният собствен не се доближава до никой от езиците, които познаваме. Възрастната жена - глава на семейството - се казва Юстиция, дъщеря й е Флора, мъжът й - Франк, а детето им - Емануил. Скоро идва и съседката Мария, да види що за хора са слезли от планината. Тя носи фенерче с въртяща се дръжка, произвеждаща електричество и го насочва ту към моето лице, ту към лицето на спътника ми. После се сгушваме на две малки диванчета, в стаята на баба Юстиция, която тихо си похърква през нощта.
В шест сутринта в къщата цари оживление, събуждат ни с турско кафе. Франк вече се е захванал с казана с ракията и цепи дърва; жените отиват при козите и кравите да доят мляко. Пристига съседът Ника и тръгваме с него към "локала” – така наричат местния хоремаг, който се оказва на повече от половин час здраво ходене. Асортиментът е оскъден – кибрит, бисквити, сапун, цигари, кафе и ракия. И разбира се, Кока Кола, в село с 800 жители през лятото, 100 през зимата, до което откъм Албания се достига по тридесет километра черен път... Кафето ни приготвя Франческо – истински млад бизнесмен на девет години, говорещ добър английски /най-после!/, горд със своето училище, работа и с познанството си с български спелеолози, които са изследвали пещерите в района.
Докато си говорим с Франческо, става обедно време. Връщаме се в къщата в края на долината, не искат да ни пуснат да си тръгнем, но няма как. Денят напредва и планината ни зове. Цялото семейство и съседите се подреждат тържествено в редица, целуват ни един по един и ни махат, докато се отдалечаваме по пътя обратно към границата на друг един свят, пълен с граници, модерен, задоволен и самотен, в който говорим на един и същ език, но не се разбираме; гледаме се в очите, но не се усмихваме, имаме килими в къщите си, но никой не сяда на тях...
Интересни факти:
Френският геолог и пътешественик Ами Буе, живял през деветнадесети век, нарича Проклетие "най-необяснимата, недостижима и дива планинска верига на Балканския полуостров, нареждаща се след Алпите в европейски мащаб”.
Различни източници използват различни имена за тази планина: наричат я Южните Алпи на Европа, Албански Алпи. Много географи я приемат като продължение на Динарската верига.
Релефът е карстов, преобладава доломитният варовик, а дълбоките долини и езера, някои вече пресъхнали, говорят за сериозна ледникова активност. Площта на планината е приблизително 250 кв. км.
Тук се намира най-голямото ледниково езеро на Балканския полуостров – Плавското езеро.
Почти по цялата си дължина Черногорско-Албанската граница върви през Проклетие, а източната част на планината попада в Косово. Съществува проект за трансграничен парк на мира в Проклетие (The Balkans Peace Park Project ), чиито цели са опазване на околната среда, подпомагане на местното население и устойчиво развитие на туризма без граници в региона.
