(...) Преди да се пъхнем в топлите чували и след като сме разпънали набора от палатки, се отправяме на вечерна разходка до Серро де Консепсион (по-малкото връхче) с надеждата да уловим и запаметим, в снимки или в сърцата, меката топлина на Гватемалския залез. Обгърнати сме от млечно-облачна магия. Да, виждаме се един друг и топла светлина отразява вълнението в очите ни. Който обаче идва тук заради гледките, трябва да е предварително подготвен, че на такава височина светът се разкрива пред очите само на най-ранобудните пътешественици. Тук гледките са рано сутрин, а вечерите освобождават мисълта за фантазии в цветове и форми, които само съзнанието може да изтъче.
Е, след като се вслушваме в плуващата розова тишина на облаците, отправили не виждащ поглед в дълбините им, получаваме незаслужено възнаграждение. Пелената се разрежда бавно и в миг небето сякаш разтваря своята утроба и ни показва малка ивица от реалността там отвъд. Като на филмова лента проследяваме ивицата светлина, която ни отвежда през облаците към безразборната повърхност от нарязани долини и зелени хълмчета, точно под нас в западна посока. Няколко мига и театърът свършва.
Завесата отново е спусната, но зрителите сме така превъзбудени от нестандартния спектакъл, че леки като птички се търкулваме обратно към лагера. А там ни чака топла супа и питателни макарони, и да не забравяме бялото прясно сирене загърнато в лист от бананова палма! Ех, тези наши водачи, как само се грижат за топлината не само в сърцата, но и в нашите стомаси!
Да прекараш нощта в палатка на 4000 м
Може да бъде истинско удоволствие. Цялата нощ обаче усещах как водачите ни сноват от палатка на палатка и успокояват кашлицата на страдащите от височинна непоносимост спътници. Гаденето и главоболието са съпътстващи ефекти, почти задължителни за новаците на такива височини. Реакциите обаче са строго индивидуални, тъй като познавам много хора, а и аз самата не изпитах никакво неудобство от разредения хладен Тахумулковски въздух!
На събуждане обаче беше различно. Ставаме към 4.30 ч. и поемаме към последните 200 метра до върха, въоръжени с челници и топли дрехи. Само водачите мъкнат необходимите при нужда средства! Движим се бавно и в индианска нишка. Не толкова заради тъмнината, но едва сега усещам как необичайно ми тежат краката и колко често ми се ще да поспра за въздух. Залогът е голям – да стигнем навреме за най-прекрасните светлинни ефекти преди Слънцето да се покатери на хоризонта.
Мисията е успешна
Оглеждам се и не вярвам, че съм стъпила върху земята и не съм в самолет! Ами че то всичко около мен ми е в краката и се простира на хиляди мерни единици надалече до края, където реалността свършва! Аз съм на връхчето на малка карфица в ръката на момиче, седнало в къщата си, в един от десетките квартали на шумен град в далечна държава от един от 7те континента на една планета! Стоя здраво на краката си и поемам тишината на изумителната гледка. Докато не ме приземява бързо резкия откос на поредната пиратска симфония.
Да, на върха съвсем не сме сами
Няколко компании от местни планинци изглежда са прекарали нощта тук, без палатки и чували, просто около свещения огън. Други се качих заедно с нас и сега представлявахме цветно множество от разноговорящи субекти, които са се покатерили на пъпа на Централна Америка да си напълнят чантите със спомени, фотоапаратите със снимки и очите с безбрежност. Всички отправяме взор на изток и определяме състезание за това, кой най-точно ще посочи от коя точка на хоризонта ще изплува наш Райко.
Особена радост ме обзема като си помисля, че това е същото онова огнено кълбо, което неведнъж сме посрещали и изпращали с приятели от Старопланински, Рилски, Пирински и дори Софийски възвишения! Чувствам се у дома, уютно ми е да чакам слънцето пак...
На изток хоризонта е изписан от линиите на три групи вулкани: най-отляво са Агуа, Акатенанго и активния Фуего, които се намира близо да Антигуа, старата столица на Гватемала. Следват Толиман, Атитлан и Сан Педро - приказните стражи на езерото Атитлан, което според маите е най-красивото езеро в света. И най-вдясно стърчи Санта Мария, пазителят на град Шела, от където сме поели предния ден, и малко зад него виждаме периодично отделни облачета да се разхождат по небосвода – изригванията на Сантиагито, най-активният вулкан на Гватемала!
От дясната ни страна гледаме на югозапад и се взираме напрегнато дали ще различим тихоокеанската ивица (на мен ми се случи едва на четвъртия изгрев от това място и при това само веднъж). Зад нас на Север се извисява съперникът Такана (4092м), който е пронизан от самата граница с Мексико. Далеч на североизток се е проточила дълга планинска верига със звучното име Кучуматанес – там се развива друго действие от поредицата Кетцалтреккърс, а именно най-дългата им 6-дневна екскурзия.
Върхът на всичко са разкошните курабии, които водачите ни раздават тук, като че ли гледката не е храна за милиони гърла! Връщаме се следвайки билото на кратера и обикаляме самата му пазва. Там откъдето някога се е изкихала майката земя сега зее дупка с 50метра диаметър в основата, а там на дъното симпатягите гватемалци не са се посвенили да изпишат имена и тайнствени думи с наниз от грижливо подредени камъни. Отново през палатковия лагер, събираме си екипировката и обратно надолу, към шарената цивилизация на Гватемала. Умът обаче остава там горе за поне още няколко дни. “Добро начало - казвам си. - Какво ли още предстои?”.
През следващите шест седмици се качих още пет пъти на Тахумулко, но този път с понатежала раница от отговорности и с олекнало сърце от ентусиазма на доброволческата работа! Като водач на Кетцалтрекърс идвах тук като у дома си и всеки път си тръгвах с някакво ново, макар и малко откривателство...
