Приближаваме се към голямото синьо в горещ следобед, замаяни от острите завои по дългия път, който ни отвежда от вътрешността на Черна гора до Адриатическото крайбрежие. Изведнъж го виждаме: морето се е ширнало под нас, стотици метри под серпентините на пътя, по които бавно се въртим и ровим поглед в безкрая. Там долу е заливът на Будва, закътан сред зелените хълмове. Подминаваме града - най-известния туристически курорт на Черна гора - и се запътваме на север, към Бока Которска.
Наричат го "най-южния фиорд на Европа", но всъщност става дума за потънало корито на река, в което морето е нахлуло с километри навътре в сушата. Бреговете са скалисти и стръмни, “скачат” в прозрачните води от над 1000 метра височина, а сред суровия им изглед са се сгушили малки градчета и селца, където времето е спряло някъде във венецианската епоха.
Пристигаме в Пераст
Денят е към своя край, пътят е високо над къщите и водата, самите къщи – амфитеатрално разположени по стръмните склонове, една над друга, вплетени една в друга, с тунелчета и покрити мостчета над улиците, с тесни глухи стълби, които не знаеш къде ще те изведат. Залезът е близнал платното на водата и го рисува в топли краски.
Объркващо е някакси това спокойствие: уж море, а е по-тихо дори от езеро. На хоризонта има само планини и гори, сред които е затворена водата. Висока каменна кула на църква от седемнадесети век е коронясала ниските червени покриви, а ниско долу до брега се зеленеят палмови листа. Там някъде са и “плажовете” - бетонни кейчета със стълбички, по които може да се достигне кристалната лазурна вода, а в нея плуват цели рояци от риби и само да протегнеш ръка, можеш да ги докоснеш. Стръмният бряг не е оставил място за пясък, нито дори за ситни камъчета. Тук материите са само две: скала и море.
Втурваме се надолу между тихите каменни зидове сред все по-приглушената залезна светлина. Тук-там светват улични фенери, от някой двор се чува гълчавата на многолюдна фамилия, но много от бароковите постройки са призрачно тъжни и запустели, обгърнати от бръшлян и причудливи розови храсти. Най-красивите къщи и палати са строени през седемнадесети-осемнадесети век от богати моряци и знатни фамилии.
Тръгваме да търсим мистериозния Милинко,
за който са ни разказвали приятели в България. Той имал къща от XV век, давал стаи и бил хубав човек. Питаме за него всеки срещнат, но странно защо, в това малко градче никой не го познава. Почти по тъмно попадаме на задната врата на крайбрежен ресторант, където готвачът ни насочва към къщата на Дойчило. Качваме се нагоре по стръмни и тесни каменни стълби – такива са напречните на брега улици тук, и попадаме на една баба, която започва да вика нагоре към прозорците на триетажната къща.
Дойчило се появява и ни настанява в малко апартаментче, застанало сякаш над самото море, с голяма тераса, покрита от сенчеста асма, ухаеща на смокини и украсена с нарови дървета. Едва сме се запознали, а вече седим на терасата, бъбрим и пием прясно изцеден сок от набраното от стопанина ни грозде. Той е полицай и го чака нощна смяна, но не жали време да поседне на раздумка с нас и да ни накара да се почувстваме съвсем у дома. Неговата приятелка от Белград ни разказва за чудесата на вярата – излекувала се от тежка болест в един манастир.
Докато разказва, се кръсти, а очите й блестят в приглушената светлина на градината. Удивително е, че сръбкиня, черногорец и двама българи си говорят всеки по своему, на своя език, а се разбираме чудесно. Дори ме хвалят, че много добре съм говорела черногорски. Усмихнато обяснявам, че всъщност говоря български и сред шегите, разговорът за живота и вярата продължава. Изобщо, в цяла Сърбия и Черна гора,
не сме срещнали нито за миг езикова бариера или неразбиране
По-късно, когато Дойчило тръгва за работа, се спускаме към същия онзи ресторант, в който готвачът загрижен ни пита всичко ли е наред и доволни ли сме от неговата препоръка. После, още преди да сме получили менюто, на масата се появявят брускети, свещ и вода, последвани от морски деликатеси и свежо бяло вино.
Градината на ресторанта е разположена на кей над тихата нощна вода, в която се отразяват светлинките на отсрещните градчета в залива и лунната пътека. Понякога минава корабче, от чиято палуба се чува музика и глъч, друг път голям круизен кораб осветява равната вода и поема на дълъг път към открито море.
Утрото е тихо и синьо
Поглеждам през прозореца и обхождам с очи целия залив, по средата на който са кацнали две малки островчета. Като двама стари съпрузи, те стоят близо един до друг и си споделят тайните на времето, което са изкарали заедно. Единият - Свети Георги - е прислонил бенедиктинско абатство с малка църква, пазена от строги каменни стени и високи кипариси. Другият - Госпа од Шкрпела (Богородица на скалата) – е създаден с упорития труд на поколения моряци, от стари кораби и камъни, струпани около канара в средата на залива. Легендата разказва, че тази скала спасила рибар, който открил икона върху нея. Това било знак божи. Оттогава всяка година в деня, в който била намерена иконата, моряци и рибари донасяли с лодките си камъни и ги струпвали край скалата. Така бил построен островът, а традицията е жива и днес.
На крайбрежната улица, на кея пред големия площад, откриваме малко туристическо корабче с двама кормчии. Предлагат ни разходка до Госпа от Шкрпела. Отдалечаваме се от брега и виждаме Пераст, отразен в огледалните води на морето.
Една същинска малка Венеция
Кормчиите пушат и четат вестници, а аз съм впила поглед в малката каменна църква - съкровището на острова - строена и изрисувана от известен художник от Пераст през седемнадесети век, след като по-старата църква от петнадесети век била разрушена от земетресение.
Бързо се приближаваме до нея - пътуването е кратко. Скачаме от лодката на “земята” – повдигната на по-малко от половин метър над морето. Обиколката на острова, ако не се заглеждаш в детайлите, отнема не повече от пет минути. Срещаме двете монахини, които живеят тук, екскурзовода на малкия музей и двама туристи, които чакат корабчето да тръгне обратно към брега, за да се приберат. Поемаме и ние с тях и си мислим какво ли е да живееш в средата на водното огледало, в утробата на Бока Которска.
