Една жена има смелостта да се изправи лице в лице с най-големите си страхове, да ги приеме и да продължи напред.
Срещаме ви с Мария Кавлакова. Защото тя иска да говори - за диагнозата рак и за изборите, които правиш, след като чуеш подобна новина.
Мария Кавлакова е майка на 3 деца. Съпруга е на музиканта Васил Гюров. Тя е успешна, непримирима, силна – тя е боец.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Стъпвала е на някои от най-големите модни подиуми в края на 90-те – става модел на 16 години и в продължение на 10 години дефилира в Турция, Гърция, Франция, Германия, Италия, Япония. Днес се занимава с дигитална реклама и е консултант за софтуер на телевизионни програми.
Този разговор обаче не е нито за мода, нито за музика, нито за реклама. Днес Мария разказва какво е да чуеш диагнозата рак – 2 пъти.
-Да се върнем назад – лятото на 2022-ра, какво се случи?
- Случи се така, че забелязах нестандартно подуване в коремната област и потърсих доктор. Първоначалната диагноза, която външно можеха да дадат докторите беше киста. С условието, че аз бях ходила на преглед около 5-6 месеца преди това. Претърпях операция, от която извадиха доста голямо образование – около 15 см, което по време на изследването се оказа, че е злокачествен тумор.
- Първата ти мисъл?
-За зла участ или добра, аз бях на морето и го разбрах по телефона. За момент не съм си помисляла, че ще чуя такава диагноза… И да кажа честно, мисля, че в състояние на шок, човек не може да си спомни първата си мисъл. Със сигурност не е била приятна.
- Кой беше до теб в този момент?
-Съпругът ми. И това, което си спомням е, че видях подкрепа и страх едновременно в очите му. Аз просто се облегнах на рамото му и това беше – безмълвно.
- Зададе ли си въпросът "защо на мен?"
- Честно казано, след първоначалния шок – задавах си го. То така се случи, че след такава диагноза, трябваше да претърпя още една операция, за да махнат всички органи в областта. И тогава вече много мислех и са ми минавали през акъла въпроси "с какво го заслужих?". Сега, гледайки назад, знам, че това са моменти на слабост и на тъга, на отчаяние, в които човек изпада, за да може да изживее дадената емоция. И след като я изживее, може да се събере и да продължи напред.
- Ти позволи ли си да останеш в някоя от тези емоции, за да ги изживееш?
- Може би да, но в моментите, в които бях сама. Някак не исках да го показвам пред хората, най-вече пред децата си, пред съпруга ми, пред моите родители, защото знам, че за тях е още по-тежка тази диагноза. Защото те не са вътре в моята глава и не знаят аз какво мисля. Пък аз вътрешно някак събрах сили и знаех, че ще се оправя.
- Как казваш на децата си такава новина?
- Първоначално си мислех, че не е редно те да знаят. Защото са малки, защото трябва да им се спести. Обаче след това, замисляйки се – децата си личности от момента, в които се родят и ние трябва да се отнасяме към тях като такива.
Дори от малки те пак изразяват своето мнение, пак искат да имат избор и аз реших, че те са хора – каквато съм аз, какъвто е съпругът ми и реших, че няма нужда да им пестя. Най-малкото, защото в даден период в бъдещето, ако те разберат какво е било и не са знаели, са щели да се чувстват много гадно.
-Те как реагираха?
-Мисля, че им беше трудно. Но трябва да ги питате тях.
- Какъв съвет би дала на семействата, които са около човек с онкологично заболяване? Техните близки?
- Няма учебник за това нещо. Освен това, всеки човек реагира по различен начин. Аз, в моя случай, не исках да говоря с близките си. Защото не исках да ги натоварвам. И не мислех, че те могат да разсъждават трезво в тоя момент, защото са били замъглени от това, че аз страдам.
Затова сформирах един щаб, от 4 мои приятелки, на които имам безрезервно доверие, те са преминавали през доста тежки моменти и знаех, че са здраво стъпили на земята, просто така го усетих. Заедно с тях направихме всичко, моите близки получаваха финалната информация, която аз исках те да имат.
- Отчиташ ли го сега като правилно решение?
- Да, не съм съжалявала. На тях, на родните ми може да им е било трудно, но пък това е техния път.
-Ти обаче решаваш да споделиш с абсолютно непознати хора също. В една от най-големите Фейсбук групи. Това защо?
- Това прилича малко на това да отидеш в един бар, да не познаваш бармана и да си излееш цялата душа. Но в моя случай търсех хора, които са преминали през това. Защото те знаят къде съм, какво преживявам. Получих огромна вълна от подкрепа и съобщения от жени, които са преминали през това. И съм много благодарна. За миг не ме е било срам.
- Ти казваш, че искаш да говориш по тази тема, затова и правим това интервю. Какво ти е важно да чуят хората?
- Аз се намирам в много добро състояние на духа. И това го дължа на себе си, защото признах за някои страхове, които съм смятала, че една жена – силна и на мястото си не трябва да споделя и да признава. И второто – че аз се доверих на лекарите. Смятам, че ако човек не се довери на лекарите, ще започне да търси помощ на едно, второ, трето място и това стига до една страхотна безпътица, в която много лесно можеш да потънеш, защото нито едно от нещата няма да дава своя резултат.
- А когато вторият път се връща болестта? Тогава не загубваш ли малко почва под краката си?
- Загубих доста по-солидно, отколкото първия път. Просто защото смятах, че няма да се върне. И първоначално даже не можех да повярвам – мислех си, че става въпрос на грешка в изследванията, защото аз физически не съм усещала нищо. Имах няколко дни, които минаха…безпаметно. Не ги помня. И след това нещата се канализираха и се събрах. И вече като мина толкова време, то всъщност няма и една година, де, намирам, че всяко препятствие е скрита възможност.
- Е, да де, ама за да стигнеш до тази мисъл си минала през доста вътрешни битки, предполагам?
- 100% си права, така е. Много! Много!
- От какво те е страх?
- Сега в момента не ме е страх от нищо. Но ако дойде тук една змия – страх ме е от змии. Страх ме беше от всяка от операциите. Страх ме е от зъболекар. Страх ме е от игли. От много неща ме е страх. Това е нещо, което мога да призная с лекота. Но преди 2 години щях да кажа, че не ме е страх от нищо.
- Защото? Такъв трябва да е образът на жената ли?
- Образът на Мария е такъв. И аз през целия си живот назад не съм смеела да кажа, че имам проблем, че нещо не е наред, че не мога да се справя с дадено нещо. Аз винаги съм била супер силна.
- Тоест, признала си пред себе си, че можеш и да си слаба?
-Да.
- И в това няма нищо лошо?
- Няма нищо лошо.
- Какво си мислиш, когато сутрин отвориш очи? Коя ти е първата мисъл?
- Че трябва да разхождам кучето. Независимо дали е пек или минус 15. Но след това започвам с плановете за деня – децата, работата – съвсем стандартни мисли.
- Смяташ ли тази битка за спечелена?
-Не мога да кажа. Чувствам се много спокойна. Може би, защото съм си взела уроците от нея. И не я помня с такъв интензитет, с какъвто беше. Просто смятам, че добитият опит, дори да ми се случи пак, ще реагирам доста по-…
-Равно?
-Да.
-Какво би написала – ако трябва да напишеш писмо, на Мария от 2022-ра?
-Ще ѝ кажа да не пие толкова бира – първо. И второ, че всичко е наред.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
