Още едно доказателство за българското военно чудо или битката, която войниците не загубиха във войната, която политиците загубиха. Всичко това са определения за битката край Драва, която е още едно свидетелство за българския героизъм. В предаването „120 минути“ Руслан Мъйнов разказа защо е решил за възпее тази битка.

„Избрах я, защото много песни има направени за събитията още за Симеон Велики, за турското робство, за Освобождението, за Първата световна, а в тази война тези хора, които са дали живота си, като че ли остават най-незабелязани, защото исторически така са сложили събитията, знаеш много добре – по-голямата част от войната сме на страната на нацистите, после сме със съветската армия заедно, колкото можем да се спасим, сега сме част от НАТО и затова за тези хора и за борбата заедно с Трети украински фронт и другите, не може пак много много да се обръща внимание и аз мисля, че точно това трябваше да се направи.

Аз в тази песен наблегнах до голяма степен на личното, на болката на майката, болката на любимата, страданието на тази, която чака, и няма да дочака, и саможертвата, защото тези хора са дали живота си в борбата с фашизма. Сега има много млади хора, които го смятат до някъде модерно. Ставаме свидетели на много такива млади хора, които, за крайностите, включително гледаме хора и които са настроени, като фашисти, като нацисти, това стана като че ли модерно донякъде. Много организации има такива. Много хора има такива, нахъсани, агресивни, които не си дават сметка за ужасите, за кошмара на това, което се е случвало.

– Ти си тук тази вечер, защото много българи имат семейни истории, близки, участвали в тази трагична, победоносна Дравска битка. Бащата на моята леля, Коста, той е съпруг на сестрата на баба ми, орденът, който показа и в клипа, можеш да го видиш и на неговите гърди. Той е участник в Дравската битка, оцелял, върнал се при своето семейство. Аз като дете съм слушал толкова много истории за тази битка, толкова истории на приятелство и на трагизма на войната, затова ти благодаря.

– И много болка, защото те са битки, то не е една битка, за щастие епопея, нещо, което е увенчано с успех. Слушах много за конкретни ситуации и случки, освен, че съм чел много, от един мой много голям приятел – г-н Петров, на който ние му викаме Бате Петьо, той живее в Змейово, до Стара Загора, негов баща пък е воювал, от него знам много разкази и много истории. Неща, които самия него са го променили и са го направили много по-човечен, един истински обединител.

Тази болка не ми е чак толкова далечна, защото моят дядо, на майка ми баща, той вече в мирно време, 50-те години, загива в казармата, съответно на тях им казват само – при неизвестни обстоятелства. Те са ясни някъде, известни са обстоятелствата. Но това, което следва всички, майка ми, въпреки че тя е била на 3 години, баба ми, всички останали, когато стане дума – едно притихване, едно умълчаване, което ти не можеш да го обясниш, не можеш да го преразкажеш, но го усещаш. Аз вече две поколения, след като него го няма, още го имам и го нося в себе си това притихване и тази тънка болка, без аз да съм го познавал, представи си хората, които са ги чакали и които са били тук.

Във втория куплет става дума за момичето, което му е дало ласките си и сега ще чака писмо от Фронта и няма да го дочака, защото той няма да се върне.

Целия разговор вижте във видеото.