Някой би казал, че Needcompany чете Шекспир както дявола евангелието. Но, за щастие, нито в белгийската трупа са дяволи, нито великият драматург е Бог...
Те се обръщат към Уилям (Шекспир) с Били и омотават неговите трагикомични шедьоври в меласа. И буквално. И преносно. Остатъчният продукт от захарна тръстика е най-добрата заливка за иконата от Стратфорд на Ейвън, пред чиито гений артистичният свят все по-често не коленичи, а го използва безмилостно като основа в извратени прочити.
Е, Ян Лауерс е достатъчно честен, за да не се (само)провокира по този начин. В неговите два спектакъла – Billy’s Violence и Billy’s Joy, Шекспир е призракът и духът на гениалността, а не употребен по евтин начин продукт от най-високо качество. Режисьорско-драматургичната фантазия се развихря до най-високи обороти – дотам, че се създава нов вид поезия, вдъхновена от Шекспир, а всяка една от десетките откачени сценични хрумки заковава с желязна логика този на пръв поглед нетипичен, но много театрален пърформънс...
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
По пътя на приобщаването си, зрителят разбира, че става въпрос повече за любов, отколкото за агресия. Въпреки че с реакциите си аплодира повече хумора в насилието, и трагедията – в радостта. Може би, защото езикът на тялото е толкова важен, колкото и изречената дума. За да осъзнае, макар и бавно, че в радикалния подход винаги има респект, иначе подходът не е радикален и разговорът никога не става сериозен. А колко хубаво е, когато постфактум разбереш, че двигателят на тази трупа е политически настроен човек в ежедневието си, който успява да бъде поет на сцената...
Режисьорът Ян Лауерс и актьорът-композитор Мартен Сегерс в разговор с Даниел Димитров – за семейния театър и (извън)семейните връзки, за страха да играеш, за „задочните“ разговори с Били, за радикалния подход в театъра и уважението, за национализма и идентичността, за войната, за социално-политическия момент в изкуството...
Предлагам да започнем с едно разяснение и с усмивка. Каква е връзката между Ян Лауерс и Виктор Афунг Лауерс, и каква им се пада Роми Луиз Лауерс – все имена от екипа на Needcompany?
Ян: Виктор и Роми са деца на Грейс Елън Барки и мен. И четиримата сме свързани с шоуто. Така се получи. Грейс е съосновател на Needcompany. В един момент установихме, че дъщеря ни е една от най-добрите актриси и започваме да работим с нея. Така че това е семеена проект, но всичко е много професионално.
Има си своите добри страни да работиш със семейството...
Ян: Идеално е, защото се познавате добре и единственото, което можете да направите, докато работите с дъщеря си, е, че и двамата можете да оцените качествата си на артисти. И това е отправната точка. Така че в момента, в който работим, семейството изчезва. Няма семейство!
Мартен, как се чувствате в това семейство?
Мартен: Аз съм част от семейството.
Защо за Needcompany е важно да играе пред добре информирана публика?
Ян: Важно е. Публиката може да е доста наивна и отворена към всичко, без да знае нищо, но може и да е много добре информирана. Ако говорите конкретно за тази две пиеси, познавайки Шекспир, вие имате друга гледна точка към шоуто, отколкото, ако не го познавате. Надявам се, че когато гледате това шоу и не познавате Шекспир, трябва да прочетете Шекспир поне веднъж, защото изглежда много интересно.
Аз обаче не мисля толкова за публиката, когато правя спектакъл. Като режисьор се опитвам да направя всичко възможно най-ясно, защото изкуството е двусмислено, но трябва и да е многопластово. Всъщност, не е задължително да е ясно. Ние не даваме отговори. Когато работя с Мартен като композитор, той има същия подход. Търсим въпроси. Търсим проблеми. Мартен нарича себе си човек, който раздвижва проблемите, а не човек, който решава проблемите. Мисля, че това става много ясно, когато ни гледате.
Мартен: Мисля, че за Needcompany е важно от време на време да се сблъсква и с историята на театъра, и това, разбира се, е свързано с Шекспир. Billy`s Joy и Billy`s violence са много добър пример. За нас е важно да се свържем с историята, която може да бъде вдъхновяваща и да ни позволи да използваме препратки, за да говорим за нещо съвременно. Но ние не гоним документалност в творбите, които правим.
Изпитвате ли страх, докато играете? Имало ли е неочаквани реакции от страна на публиката?
Мартен: Нас не ни е страх да играем. Макар че страх е интересна дума, защото, играейки, ти смущаваш и това е много важна част от играта. Това е много специфичен вид свобода, която можеш да си позволиш. Надявам се, че може да бъде вдъхновяващо и за публиката, тъй като ти си огледало на хората, които те гледат, позволявайки си да бъдеш неудобен. Но да се страхуваш – не. Мисля, че това е това е най-прекрасният начин да бъдеш в конфликт или в съгласие с някого, защото всичко се основава на споразумение. В този смисъл, няма огромен риск, тъй като всеки, който идва в театъра, също търси тази конфронтация. Така че става въпрос повече за любов, отколкото за агресия.
Ян: Не забравяйте, че Виктор е автор на текста. Аз самият исках да направя всички трагедии за една вечер, четях Шекспир, опитвайки се да напиша нещо, но бях абсолютно блокиран. След това синът ми, който познава Шекспир много добре, каза: „ОК. Аз ще го направя вместо теб. Ще напиша Billy`s violence“. И така Needcompany му постави задача, защото той не е член на компанията, а свободен артист. Когато написа текста, го даде първо на мен като режисьор, и на Мартен като композитор. Всеки от нас се подготвяше отделно, а след това се събрахме и започнахме общата работа. Творец е писателят. Творец е композиторът и по-малко – режисьорът. Аз просто се опитах да разбера музиката на Мартен и текста на Виктор. Моят подход е да бъда вдъхновен от изпълнителите и тяхното взаимодействие с текста и музиката. Затова не се възприемам като режисьор, а като творец на изкуство, или като човек, който създава театър, което за мен е напълно различно от режисьор.
Мартен: Докато играхме в София, усетихме, че в първата част – Billy`s violence, имаше много хора, които се смееха повече от това, което обикновено ни се случва. Мисля, че е страхотно да представим трагедиите и комедиите в една вечер. Защото това сякаш обърка очакванията, и едва ли не се оказа, че има повече хуморът в насилието, и трагедия – в радостта.
Г-н Лауерс, какво най-много цените в един актьор? Правил ли сте компромис с кастинга? Кога сте готов на компромис?
Ян: Това е много сложен въпрос. Първо, трябва да съм заинтригуван. Всеки в Needcompany е висококвалифицирани в това, което прави. Танцьорите са добри. Актьорите са добри. Те са добри музиканти. Най-добрите! Това е първото нещо. Но това високо качество може да го има и в един любител, което няма нищо общо с техническата част, а с визията, към която се целим. Уникален процес е създаването на екипа. За мен това е един от най-важните моменти. Нашата трупа е уникална и това се разбира по време на репетициите, защото никога не се задават глупави въпроси. Всички имат един и същ подход – знаят, че няма глупави въпроси, объркването е секси и трябва да работим като едно цяло. Така че Needcompany означава сътрудничество.
Така е и с Мартен, и неговата музика. Той композира, след това идва Марта Гарднър (Един от артистите на Needcompany – бел. а.), чиито глас той обожава, и започва да пише за нея. Има обмен на енергия, ние се вдъхновяваме един от друг, но между нас има и голямо доверие. Затова винаги ще се опитвам да показвам тези хора пред публиката – силни и красиви, но и много крехки и чувствителни. Винаги в търсене на екстремните тела. Телата са много важни в Needcompany. Езикът на тялото е толкова важен, колкото и изречената дума
„Актьорите трябва да са готови да изоставят своята националност. Needcompany се противопоставя на национализма, който Айнщайн определя като детската болест на нашата цивилизация“. Все още ли стоите зад това свое мнение отпреди 12 години?
Ян: Много е интересно, защото преди 12 години в тези думи имаше много смисъл. Днес има още повече смисъл, но е по-опасно, защото го усещам и в България. Усещам го и в Белгия, откъдето идвам. Национализмът се превръща в клаустрофобична идея и във всяка страна е различно. Ако работя с палестински артисти, никога не бих им казал да изоставят националността си.
Но аз правя разлика между националност и идентичност. Един българин или един белгиец не е свързан с граница. Не е толкова интересно, когато границата определя национализма. По-интересен е националистът, който свързваме с идентичността. Живеем в много объркани времена и аз съм малко по-внимателен, отколкото преди 12 години. Но, все пак, мисля, че бях прав...
Някой от Вас водил ли е задочен или съвсем непринуден „разговор“ с Били/Уилям Шекспир?
Мартен: Егати якия въпрос! Въпросът е толкова хубав, че не би трябвало да има отговор. Но за това, може би, трябва да бъде попитан авторът. Най-нормално е първо той да се сблъска със същността на Били. Ян и аз бяхме поставени в упор пред този буден и пълен с изненади млад писател. Буквално, парата излизаше от ушите му, водейки тази огромна борба да се справи с Шекспир.
Ян: Ако приемем, че Били не е Шекспир, в разговор с Били аз трябва да бъда честен, че приемам Шекспир. Чувствам, че много добре познавам Били. И всеки път ще се изумявам от него, защото той е огромна личност. Заради Billy`s Joy и Billy`s violence, а също и заради това, което Виктор ми е разказвал за Шекспир, и заради всичко останало, бих искал да се срещна с него. Бих искал да бъдем много добри приятели и да водим много непринудени разговори с него. Искам да пуша джойнт с него, да пием бира. А когато съм в паника или не съм сигурен дали вървя в добра посока, бих си говорил с него...
Когато режисирам пиесите на Шекспир, той е творецът, а аз съм негов слуга, са отново думи на Ян Лауерс, но отпреди 15 години. Нарочно ли създавате впечатление, че сякаш е обратното?
(Мартен се смее с глас – бел. а.)
Ян: Сега аз съм слуга на Виктор. Виктор е авторът. Мартен е композиторът. Това са два старта, при които започваш от самото начало, както художникът пред бялото платно. Така се получи, особено с Billy`s violence и Billy`s joy. Виктор навлезе толкова дълбоко в Шекспир, той написа нов вид поезия покрай тези пиеси.
Малко е шизофренично да казвам, че съм слуга на Виктор, защото той е писател, но аз съм и слуга на Шекспир. Мисля, че в Billy`s violence и Billy`s joy показвам голямо уважение – както към Виктор, така и към Шекспир.
От режисьорска и от актьорска гледна точка, как съчетавате радикалния подход с уважението?
Ян: В радикалния подход винаги има респект. Иначе не е радикален.
Мартен: Това съчетание прави разговора сериозен.
Има ли творба на Шекспир, към която никога не бихте посегнали?
Ян: Не бих посегнал към „Тит Андроник“. Мисля, че е твърде агресивно за днешното време и тази пиеса не бива да се играе. Майка изяжда собствените си деца. Какво правим с това? Но дори и това произведение е вдъхновяващо. Шекспир е много вдъхновяващ, защото се е занимавал със същите проблеми. Имало е пандемия. Имало е война. Театрите са били затворени в определен момент. Той е имал своя трупа. Трябвало е да уволнява и да наема хора. Известна е историята, когато се мести в Лондон, за да отвори новия си театър след пандемията. Той се скарва с известен актьор, тъй като „Юлий Цезар“ е единствената пиеса, в която не бил разпределен.
Аз работя само с хората, които харесвам, и съм много лоялен към тях. И затова много хора работят с мен. Шекспир спира да пише след „Бурята“, след като кралят му наредил да иска билети за вход. Досега беше безплатно за хората и така трябва да си остане, казал той. На една вълна сме с Били...
Налагат ли се глоби, ако актьор реши да импровизира по време на представление?
Ян: Ние не сме актьори. Ние сме изпълнители и трябва да приемаме реалността за даденост. Всяка вечер е различна и единственото нещо, което се опитвам да намеря, е правилният момент. Затова понякога казвам на актьорите, че играят с малко закъснение или леко избързват. И тук не става дума за импровизация, а за свободата на сцената. Така че, глоби няма, защото им вярвам.
Мартен: Основната дума е игра. В рамките на идеята за игра има радикална свобода, а когато правиш театър, всичко е свързано с епохата. Това е моментът, в който всички заедно определяме кодовете, които трябва да се спазват. Спазвайки тези кодове, ние бихме могли да изненадаме публиката и Ян – като част от публиката. Колкото по-живо се представя едно съдържание, то се издига на друго ниво от изпълнителите.
Мартен, това има ли връзка с признанието Ви, че често се налага да прегръщате хаоса?
Мартен: (Смее се – бел. а.) Мисля, че това е вид стратегия. Както Ян каза по-рано, аз раздвижвам проблемите. За мен изкуството и стратегията в изкуството имат много общо със съзнателното създаване на проблеми и предизвикателства, на динамика, триене и така нататък.
Мисля, че прозрачността невинаги е ефективна в изкуството и нещо, в което трябва да вярваме или да му се доверяваме. Част от хаоса може също да означава объркване, но това провокира трансформация, и е наистина важно за нас.
Ян, през 2011 г. е премиерата на The Deer House („Къщата на елените“), представление, създадено след загубата на брата на една от Вашите танцьорки – военен журналист, застрелян в Косово. Как присъства войната днес и присъства ли въобще? Или за Needcompany тя е част от темата за насилието?
Ян: Войната е много важна тема в моята работа. Поставих първото си шоу, когато бях на 19. То се казваше I'm already wounded and yet there is no war („Вече съм ранен, а война няма“). Тогава беше първият път, когато споменах за война. А днес войната е все по-близо и по-близо. Всеки иска да получава все повече и повече. Говорим на различни езици. Интервютата са различни. Реакциите на публиката са различни. И всичко това е комбинация от пандемията, войната, идиотщините, които ръси Тръмп... Всичко е объркано. Артистите са объркани. Хората са объркани. Ние, като творци, имаме морален дълг да съхраним поезията в изкуството. И понякога това е трудно, защото аз самият съм много политически настроен човек в ежедневието си, но искам да бъда поет на сцената.
Какви са вашите впечатления – изкуството става по-политически или по-социално ориентирано?
Ян: Това, което чувствам днес с по-младото поколение е, че политическото съдържание е по-важно от политическата форма. Това е жалко, защото посланието и съдържанието на изкуството е във формата. А формата е свързана със съдържанието...
Мартен: Но фактът, че сме в състояние да дойдем тук, в България, също отчасти е политически инструмент. Социалната част е свързана с това, че имаме привилегията да споделяме пространството заедно. Това е добър повод да разберем какво означава социално и по този начин то е част от политиката, но и политиката може да е част от това. Ето, Европа е във война, а ние пътуваме. Така че ние сме част от цялото това понятие за война...
Има ли дума, която определя всеки от вас най-добре като човек
Мартен: Мисля че, The Problem mover е идеално за мен (По-горе той казва, че е човек, който раздвижда проблемите, a не човек, който ги решава – бел. а.).
Ян: Love junkie (Любовен наркоман, пристрастен към любовта – бел. а.).
Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“
Мартен: Наивно и безусловно.
Ян: Хората.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
