Вчера големият поет, преводач и сценарист Валери Петров навърши 90 години. Името му се свързва с великолепна поезия за деца и възрастни, блестящите преводи на драматургичните творби на Уйлям Шекспир, на приказките на Джани Родари и на Ръдиард Киплинг и сценариите на филми, обичани от поколения българи. С човека, който се радва на всеки слънчев лъч и всеки ден от живота си се срещна Ани Салич.
В своята малка уютна къща Валери Петров е написал много от творбите си, заради които го наричат "рицар без броня”, "патриарх на българската литература” и какво ли още не. А всъщност той е един мил, нормален и добронамерен човек, дарен със голям талант...
Докато приема безбройните обаждания по телефона Валери Петров не скрива удивлението си от развитието на света, точно както в поемата му Ключето си казва, че животът минава като бързо шуртене в едно пъстро въртене.
"Преди бащата е предавал уменията си на сина. Сега синовете ни учат на телефончетата новите, на компютри и т.н. А ние не успяваме да се научим. Това не е развитие, това е експлозия някаква, така го усещам”, казва писателят.
Политиката не му е присърце и не иска да дава оценки или напътствия, но има нещо, което все още го терзае. "Интелектуалците на България. Обикновено се наричат "духовните водачи”, а когато дойде онзи важен фатален ден преди 20 години и след това, ние не си изпълнихме както трябва задачата. В голяма степен кризата, в която живеем, е и наше дело. Крайно време е да поумняваме, да помъдряваме, да минаваме над различията и да разбираме, че човеците са много сложно нещо. Те не са само политика, която може да разделя. Те са и всички други неща на живота, които всъщност ни свързват", смята Валери Петров.
Продължава да споделя същия момчешки интерес и любов към живота както и в младостта, но признава, че все-пак е във възрастта когато започва да търси и друг смисъл.
"Често пъти търсим смисъла на живота, който не търсим при другите зверчета - при мравките и т.н. Струва ни естествено, че те живеят, размножават се и умират, а за себе си непременно искаме да имаме и друг смисъл. Забравяме, че животът сам е една чудесна ценност."
За живота, който цени и интересните хора, които е срещал през дългия си път, е писал в своята сумрачна стая дипломираният лекар Валери Петров. В нея той е създал онези стихчета и преводи, заради които ще остане завинаги в библиотеките на българите.
Разделяме се с Валери Петров до следващия му рожден ден, на следващия 22 април когато отново ще го навестим. А дотогава си остава и винаги ще бъде, както самият той пише, онова "поостаряло момченце”, което търси нещо дребно: едно златно ключенце към сърцата и добрината на хората...
В своята малка уютна къща Валери Петров е написал много от творбите си, заради които го наричат "рицар без броня”, "патриарх на българската литература” и какво ли още не. А всъщност той е един мил, нормален и добронамерен човек, дарен със голям талант...
Докато приема безбройните обаждания по телефона Валери Петров не скрива удивлението си от развитието на света, точно както в поемата му Ключето си казва, че животът минава като бързо шуртене в едно пъстро въртене.
"Преди бащата е предавал уменията си на сина. Сега синовете ни учат на телефончетата новите, на компютри и т.н. А ние не успяваме да се научим. Това не е развитие, това е експлозия някаква, така го усещам”, казва писателят.
Политиката не му е присърце и не иска да дава оценки или напътствия, но има нещо, което все още го терзае. "Интелектуалците на България. Обикновено се наричат "духовните водачи”, а когато дойде онзи важен фатален ден преди 20 години и след това, ние не си изпълнихме както трябва задачата. В голяма степен кризата, в която живеем, е и наше дело. Крайно време е да поумняваме, да помъдряваме, да минаваме над различията и да разбираме, че човеците са много сложно нещо. Те не са само политика, която може да разделя. Те са и всички други неща на живота, които всъщност ни свързват", смята Валери Петров.
Продължава да споделя същия момчешки интерес и любов към живота както и в младостта, но признава, че все-пак е във възрастта когато започва да търси и друг смисъл.
"Често пъти търсим смисъла на живота, който не търсим при другите зверчета - при мравките и т.н. Струва ни естествено, че те живеят, размножават се и умират, а за себе си непременно искаме да имаме и друг смисъл. Забравяме, че животът сам е една чудесна ценност."
За живота, който цени и интересните хора, които е срещал през дългия си път, е писал в своята сумрачна стая дипломираният лекар Валери Петров. В нея той е създал онези стихчета и преводи, заради които ще остане завинаги в библиотеките на българите.
Разделяме се с Валери Петров до следващия му рожден ден, на следващия 22 април когато отново ще го навестим. А дотогава си остава и винаги ще бъде, както самият той пише, онова "поостаряло момченце”, което търси нещо дребно: едно златно ключенце към сърцата и добрината на хората...
