Проф. Венелин Герганов е роден на 19 юни в София. Завършва медицина в Медицински Университет - София, а след това специализира неврохирургия в Клиниката по Неврохирургия към МУ, София и в International Neuroscience Institute в Хановер, Германия. Той е един от най-близките ученици и сътрудници на световния неврохирург Проф. Маджид Самии. В момента е старши лекар в International Neuroscience Institute в Хановер, Германия и професор към Клиниката по неврохирургия на "Пирогов". Проф. Герганов е автор на над 180 научни публикации и cъавтор в 31 интернационални монографии, сред които и най-авторитетния Youmans Neurological Surgery.
Вече трета година деля времето си почти на 50% между България и Германия и вече има един ритъм, който е все по-плавен и все по-приятен.
Преди това идвах само да преглеждам, от 3 години вече системно съм тук всеки месец по две седмици. За мен това беше предвидимо, че ще се случи, защото винаги е имало в мен нещо, което ме е карало и ме е мотивирало да се върна в България. Аз отидох в Германия 2006 г., когато проф. Сами, който е суперзвездата в съвременната неврохирургия, ме покани да работя там. Отидох, защото това беше нормална следваща стъпка в моето професионално развитие, започвайки като асистент, постепенно всички нива на професионално развитие, така че като интелектуално и професионално предизвикателство там получих много и съм доста удовлетворен от това, което постигнах и продължавам да правя.
Това, което остана, е наистина желанието ми, то винаги го е имало, аз все пак работих в началото, след като завърших, специализирах в България, и винаги съм имал желание да се върна и по някакъв начин това, което мога, да го върна обратно.
По думите му, най-ценното, което е придобил в Германия, е, че където и да отидеш и независимо какво правиш оставаш верен на себе си, ако следваш принципите, които имаш и ако те отговарят на определени изисквания и ценности, успехът е сигурен, стига да положиш достатъчно усилия.
- Кога усетихте във вашата кариера, че наистина знанията, които сте натрупали през годините спасяват животи, първият път, когато го осъзнахте?
- Не може да се каже, че има един такъв преломен момент. В нашата професия това става постепенно, с натрупването. Със сигурност и в началото на по-ниско ниво, по-елементарни случаи, човек започва да помага още в самото начало. Докато и сега не смятам, че съм постигнал плато. В нашата работа не трябва да има плато и ако човек смята, че е достигнал върха, това е илюзия. Трябва всеки ден, всяка сутрин да ставаш с идеята ,че трябва да си малко по-добър, отколкото си бил преди това. Иначе застоят е предпоставка за по-скоро регрес.
- Как разговарят с пациентите, след като те са били на ръба и вашата намеса ги спасила?
- Това е много интересен въпрос. Наистина има значение къде се намираш и с какви пациенти общуваш, защото тяхната нагласа като народопсихология и като култура може да бъде съвсем различна. В болницата, в която работя в Хановер, имаме болни от целия свят, дори я наричаме, като малко ООН, че сме, защото и лекарите, и болните са от целия свят, и трябва да подхождаш по различен начин – по един начин към болните от Близкия изток, които, както и много българи, не искат да се знае цялата истина, искат да се използват по-заобиколни думи, не да се назовават нещата директно, или пък – германците, при които дори си задължен да им кажеш каква е болестта, колко месеца имат живот, каква е прогнозата, така че трябва да се адаптираш спрямо човека, който е срещу теб, но същевременно е естествено да си абсолютно откровен.
- Родиха ли се приятелства през тези години с някои пациенти?
- О, да, много хубави приятелства и те са много, наистина много, с много и българи, които са били там, не само от България, и от други националности от Германия. Аз си спомням с много добро чувство едно детенце, което беше от България и с удоволствие разказвам за него, което е просто пример за сила, духовна сила и посрещане на съдбата, въпреки че то беше малко дете, беше оперирано много пъти, имаше злокачествено образувание, беше облъчвано, с изкривяване на лицето, но то беше със страхотен дух и се усмихваше постоянно и казваше – Аз не мога да разбера старите хора в България, те само се оплакват, вместо да си копаят отвън градинката, да си говорят един с друг, толкова е хубаво всичко. И това ми остана, то беше много впечатляващо и за всички останали колеги в болницата.
- Има урок в тези думи, те не са само символ, имате ли впечатление, че ние в България малко повече се самобичуваме и оплакваме, отколкото трябва?
- Със сигурност е така, но аз съм човек, който се опитва да гледа по-балансирано на нещата. Наистина имаме много дефицити, недостатъци, като народ, българите, но такива имат и другите народи. И германците също смятат за себе си, че са народ, който прекалено много се оплаква. Това е като едно от основните неща, които ще чуете от германците, това, което вие казвате за нас. Всеки има нещо, което го дразни, или не е постигнал и то е въпрос на настройка.
- Говорейки за системата, кое можем да пренесем от Германия, като организация на работа, като начин на функциониране на болниците, Здравната каса, ако искате?
- Мисля, че последните години показаха, че с пренасяне нещата не стават. Просто нещата трябва да се развият тук, на наша основа, естествено, използвайки принципите, уменията… В началото на 90-те години така се говореше – ще вземем американския или германския модел, ще го имплантираме тук, но просто хората, структурните елементи, гредичките са различни в България и това трябва да се направи да е оптимално за нашата страна, за нашите финансови ресурси, ползвайки опита на напредналите страни, естествено.
- Кое бихте променили вие, кое ви озадачава в нашата система?
- Всички знаем, че ресурсите са ограничени в България. Това, което би трябвало да се оптимира, е тяхното изразходване. И според мен едно от нещата е да се концентрират усилията, инвестициите в някои по-водещи центрове в тези специалности, които касаят по-тесни области от медицината, които трябва да покрият цялото, като Спешната помощ - трябва да е повсеместно достъпна, бърза и ефективна. Тесни специалности, като моята например – неврохирургията, не е логично да се развива във всеки окръжен град да има неврохирургично отделение. Просто няма как да бъдат оборудвани така добре, няма как да работи качествено.
- Да направим анализ на това от какво боледуваме и от какво имаме спешна нужда и да насочим системата към запълването на тези проблеми.
- Това е едната страна, от което най-много боледуваме, но има и редки болести, от които хората също боледуват и които също в България трябва да бъдат лекувани, а не да се изпращат в чужбина и да се губи допълнителен ресурс от това нещо.
- Как се отрази тази COVID ера? Не знам дали мога да нарека година и половина ера, по-скоро не. Как се отрази този COVID период на вас и вашата работа?
- По повод дефиницията на ера, надявам се наистина да е временно нещо, наистина може и да остане доста дълго и да стане част от нашия живот този вирус в една или друга форма. Със сигурност той катализира много процеси и в обществото, и в икономиката, в медицината също, които са се развивали, но с едно друго темпо. И дигитализацията, която виждаме как се отразява, хоумофисът, фактът е, че икономиката не спря да функционира в света, въпреки че имаше локдаун и не сме в рецесия сега, не сме в тежка инфлация, означава, че нещата и по този начин могат да функционират. В нашата специалност – това стимулира развитието на телемедицината и на дистанционните не само консултации, но и лечение.
- Какво може да се прави дистанционно, защото допреди няколко години много специалисти отказваха да преглеждат дистанционно, казвайки, че това е несериозно, че може състоянието да е много сериозно, да подведат някого?
- Разбира се, то има своите лимити, особено момента, в който се премине към дистанционна терапия, е още по-трудно, или ситуация, когато трябва да придобиеш непосредствени впечатления от болния, но вече има възможности, не само образните изследвания и другите изследвания да ги получиш в адекватен вид, но и директната комуникация с пациента да се извърши, да се ръководи дори и лечението му, когато има друг човек от другата страна, да се консултира, екипно да се работи по този начин.
- Не искам да ви вкарвам в мислене на крайности, защото както по цял свят и българското общество, като че ли се раздели в първите месеци – на хора, които смятаха, че този вирус е манипулация и други, които осъзнаваха сериозността на ситуацията. Вие от кои хора бяхте, професоре?
- Аз съм лекар и съм рационален човек, така че го възприех като лекар. Тоест, от самото начало знаех, че когато се разбра, че е нещо сериозно, го възприех, именно като сериозно, без да знам измеренията, дълбочината, продължителността на ефекта. Бих искал да направя едно сравнение, което за мен е много показателно – как реагират хората, когато научат, че имат лоша диагноза, примерно – злокачествено образувание.
Известно е, че е така. Те са 5 психологически фази. Първата фаза е етапът на неприемането. Можем да направим това сравнение и как приемаме COVID вируса. В началото не приемахме, че има такъв вирус, че има епидемия, че е толкова опасен.
Втората фаза е етапът на агресията към болестта и към околните. Третата фаза е етапът на преговаряне. Четвъртата фаза е на депресия и тревожност и петата фаза е на приемане на факта, на реалността. Различни хора по различен начин и общества го приеха, някои останаха още на първия етап, някои стигнаха до последния етап, в който реално можем да се борим с проблема. Това е въпрос на лична психология, но и въпрос на народопсихология, докъде и как ще се възприеме от обществото този проблем, как ще се опитаме да се справим с него.
