Нормалност, спокойствие, толерантност, приемственост и любов са думи, които често използват в разговор две от най-ярките звезди във „Фантомът на операта“. Думи, които отговарят и на човешката им същност – Надим Нааман – в ролята на Фантома, вече 17 години, и Дъги Картър – като Раул.
Мюзикълът от Бродуей гостува в София по покана на „БГ саунд стейдж“ с общо 14 представления – бляскави, съвършени в детайла, перфектни в звука и недостижими в класата на всеки един от стотината артисти, които излизат на сцената.
Извън тази невероятност, извън тежката сянка на декорите и гениалната музика на Андрю Лойд Уебър, и Надим, и Дъги, и всеки един от техните колеги, е пример за силата на екипността, за усета да намираш щастието в работата си и за преимуществото да бъдеш широкоскроен. Което сякаш е неизбежно, за да си част от проект с подобна мащабност.
„В живота не съществува само една нормалност. В този смисъл се чувствам привилегирован – защото знам повече за света, за хората в него, за различията между тях“, казва Надим. „Аз имам голям късмет да работя в театъра, който е отворен за хора от различни места, с различен произход и различен опит. Всички ние работим заедно и насочваме усилията и енергиите в едно и също нещо. За мен това би бил прекрасен начин, по който светът може да съществува“, допълва Дъги.
За да си част от „машината“ на театъра, на компанията, на държавата, на собствения ти живот – трябва да си, на първо място, човек. Това е вкусът, който може да остави комуникацията само с големи личности в шоубизнеса. Каквито са Надим Нааман и Дъги Картър.
Надим Нааман и Дъги Картър – за детските години и мечтите, останали до днес от детството, за мечтаното бягство, за щастието да правиш изкуство и за щастието извън изкуството. И още: Има ли път, по който никога не биха тръгнали. Инерцията ли е най-големият враг за един артист. Къде около тях има най-много любов. Чувстват ли се хора на своето време. Какво трябва да променим около себе си...
Какви бяхте като деца?
Надим Нааман: Ех, какво хубаво начало на нашия разговор. Аз израснах в Лондон, огромен град, в който са събрани много култури. Артистичен град, но в същото време и много традиционен. Хората обичат спорта, музиката, театъра... От каквото и да се интересуваш, там винаги може да намериш вариант да му се наслаждаваш. Аз самият съм със смесен произход, майка ми е британка, а баща ми е ливанец. Така че израснах не само сред различни култури, вкъщи се говореше на няколко различни акцента, на различни езици, различни традиции и обичаи. Не съм го осъзнавал като малък, но сега си давам сметка, че съм бил голям щастливец, за когото в живота не съществува само една нормалност. В този смисъл се чувствам привилегирован – защото знам повече за света, за хората в него, за различията между тях.
Дъги Картър: Аз бях доста нахално дете (Смее се – бел. а.). Бях доста палав и доста спортувах – крикет, тенис, а после дойде и музиката...
Останаха ли още от детските Ви мечти?
Надим Нааман: Надявам се... Защото правя това, което искам. Музиката е първото нещо, по което са запалих истински още като подрастващ – да играя на сцена, да пея, да бъда артист... Но трябва да кажа, че истинската любов към всичко това се появи, когато бях 14-15-годишен. Тогава открих този нов за мен свят. Според някои хора това е твърде късно, защото имам приятели, които са започнали да се занимават с изкуство на пет, шест или седем. Истината е, че в моята прогимназия нямаше нито училищен театър, нито оркестър... Аз бях едно средностатистическо момче, което мислеше само за футбол.
След това, в гимназията попаднах в постановка на „Исус Христос суперзвезда“ и това бе първата ми среща с мюзикъл. Но от този момент бях истински запленен. Така че моите мечти са по-скоро юношески, а не толкова детски.
Дъги Картър: Аз дълго време мечтаех да бъда архитект и да си построя къща. Мечтаех за много неща, опитвах от всичко. По едно време играех тенис и бях доста задобрял. Така че в един момент имаше разговор с нашите – дали да не се опитам да бъда професионален тенисист, или искам да пея, или искам друго... Затова отидох в театрално училище, там ми хареса и продължих.
Но любовта към архитектурата остана, защото все още обичам да се разхождам и да се зазяпвам по архитектурата в различните градове, които посещавам. И, може би, някой ще се занимавам и с архитектура, но не професионално, а като хоби...
Има ли път, по който никога не бихте тръгнали?
Надим Нааман: Какъв страхотен въпрос! Аз съм в тази индустрия от близо двайсет години и едно е ясно. Предпочитам актьорската игра, писането, пеенето и всички други творчески страни, свързани с процеса на работа. Разказването на истории също много ми допада. Но пътят, който не бих поел, са всички онези неща, свързани с финанси и бизнес. Те са много важна частта от театралната индустрия, но просто не са за мен. Предпочитам други хора да се занимават с това, а аз да само само в творческата част.
Дъги Картър: (Замисля се – бел. а.) Предполагам, че съм доста добър в това да не се стресирам. Ако нещо в шоуто се обърка, аз не се тревожа. Просто оставям нещата и продължавам. Това харесвам и в по-младите хора. Защото всичко, което можеш да направиш, е да контролираш какво ще се случи след това, а не това, което вече е било.
Аз никога не се опитвам да изпреварвам себе си и никога не се опитвам да решавам проблеми, които не идват от мен. Ако аз върша работата си по най-добрия начин, тогава всичко останало ще работи добре. Но, ако се опитваш да свършиш работата на всички останали, тогава е трудно...
Обичате ли да се скривате от хората и от света? Кое е мечтаното бягство?
Дъги Картър: Харесва ми да се усамотявам. Обичам да бъда с хора, но и да се наслаждавам на собственото си време. Мечтаното ми бягство?… Вероятно е някъде в провинцията или в гората, в красива къща. Но къде? О, всъщност, веднъж го направих в Катскил, което е северен Ню Йорк. Беше красиво. Обичам също Швеция и Скандинавия. Обичам и Мексико, което е страхотно място. Но искам да се върна там за по-дълго време.
Надим Нааман: Истината е, че понякога обичам да се крия. Може би, защото това, което правим – представленията и срещите с хора през цялото време, живота зад кулисите или срещи с почитатели след шоуто, или с пресата... Ние постоянно общуваме с хора. И, когато не съм в този работен режим, когато съм вкъщи, наистина се радвам, че никой не знае кой съм. Наистина ми харесва да ходя на фитнес, да правя упражнения и да прекарвам време с децата си, без да говоря за работа. Така че мисля, че любимото ми бягство наистина е просто да се съсредоточа върху ежедневните нормални неща в живота и да се опитвам да не мисля за кариерата си. Това е нещо като психическо бягство – повече от това да отида някъде физически.
Инерцията ли е най-големият враг за един артист, или има и по-страшни неща?
Надим Нааман: Мисля, че най-лошото неща е да започнеш кариерата си с инерция и неподвижност. Страшно е да тръгваш по този път, когато си ученик, след това отиваш в театрално училище и след това намираш своя агент и започваш да получаваш предложения, и нещата изглеждат така, сякаш винаги ще я има тази инерция. В един момент, осъзнаваш, че невинаги е така, а има моменти на тишина и спокойствие, в които не си подложен на обичайния постоянен контрол. Тези моменти на застой могат да се окажат изключително важни – първо, защото си в почивка, от която имаш нужда. Защото в останалото време винаги трябва да си в състояние да даваш всичко от себе си – вокално и физически. Тогава можеш да пострадаш или да се разболееш.
Също така, моментите, в които не правиш нищо, има голяма вероятност да намериш най-невероятната работа. Ето, аз, например, когато съм свободен или в почивка, виждам това като възможност да помисля добре какво искам да правя след това – как мога да го постигна и от кого имам нужда. Опитвам се да погледна на този момент като прозорец, а не като нещо страшно. Трябва да се търси положителната страна във всяко нещо.
Дъги Картър: Мисля, че най-лошото е, когато спреш да вярваш в собствените си способности. И това обикновено се случва, след като няколко пъти не си получил това, което искаш, или нещата са се развили по трудния начин и това те е обезкуражило.
Един артист не бива да се поддава на чуждо мнение, а да вярва в себе си. Той трябва да предлага на хората това, което прави. И, разбира се, че има значение дали ще им хареса или не, но на първо място ще означава, че няма безразличие...
Изкуството, когато сте част от него, винаги ли ви прави щастливи?
Дъги Картър: (Отговаря без да се замисля – бел. а.) Абсолютно винаги. Това е моето мястото. На сцената се чувствам у дома си. Чувствам се така, сякаш имам още много да давам от себе си. Това е върхът на удоволствието...
Надим Нааман: Процесът на създаване на изкуство и неговото изпълнение винаги ме правят щастлив. Но бих добавил, че понякога темата или историята, която разказваш, може да бъде емоционален или тежък процес. Ако представяш история, която по някакъв начин може да се свърже със собствения ти живот – например, загуба, разбито сърце или страдание... Ако не внимаваш, можете да осъзнаеш, че се чувстваш доста потиснат и тъжен всяка вечер, когато шоуто свърши. Просто, защото свързваш случващото се на сцената с личния си живот, със семейството си или нещо подобно. Много е важно като актьор винаги да правиш всичко възможно, за да разкажеш историята, но винаги да я контролираш. Трябва да има здравословна дистанция между личния живот и това, което правиш на сцената. В противен случай, може да носиш това със себе си и да си много потиснат...
Какво ви прави щастливи извън изкуството?
Дъги Картър: (Отговаря без да се замисля – бел. а.) Храната. Обичам храната. Аз пътувам много. Опитвам се да видя колкото се може повече от света и да опозная възможно най-много култури.
Музиката като цяло ме прави щастлив, отделно от музикалния театър. Брат ми и аз споделяме заедно това удоволствие, така че се наслаждаваме заедно. Щастлив съм със семейството ми, имам прекрасни племенници. Обичам да изкарвам време с тях...
Надим Нааман: Извън изкуството, любимите ми неща са да прекарвам време с любимите хора – семейството, приятелите. И пътуванията! Обичам да виждам света. Обичам да го изследвам и затова работата ми е толкова вълнуваща, защото е в комбинация с моята мечтана роля в музикалния театър. Ние имаме щастието да пътуваме до всички тези невероятни градове и да изследваме света, и да се срещаме с нови хора. И това е много красиво...
Къде около вас има най-много любов?
Надим Нааман: В децата ми. Аз имам две дъщери – на седем и на шест. Всеки път, когато съм с тях, се чувствам най-щастливият човек и чувствам, че нищо друго няма значение. Те са най-доброто нещо, което ми дава перспектива за живота. Всички неща, за които съм стресиран или притеснен, или разтревожен, внезапно стават маловажни. Така че те изваждат най-много любов в мен и затова понякога страдам, когато съм далеч. Трудно ми е да изкарам няколко седмици, без да ги видя. Но, за мой късмет, те вече са достатъчно големи, за да разберат защо пътувам и смятат, че това, което правя, е много готино. Надявам се, че това ги вдъхновява. Те също преследват мечтите си, докато растат.
Дъги Картър: Моето семейство е много сплотено. Но аз имам и второ семейство – приятелите ми, които са невероятни. Всички ние имаме сходни кариери и се подкрепяме един друг.
В компанията, в която работя, също има много любов. Аз съм общителен човек, срещам много хора, с които обменяме енергиите си. Живият контакт, а не през телефона, е толкова важен за всеки от нас, а не просто да съществуваш с някого и да си в чата...
Чувствате ли се като хора на своето време? Харесвате ли епохата, в което живеете?
Дъги Картър: (Отговаря светкавично – бел. а.) Не! Аз мисля, че съм човек на 20-те години на миналия век, а понякога и на 60-те. Елвис е моят идол. Обичам рокендрола и всичко, свързано с него. Може би, с годините, фокусът се измества и харесвам повече джаз и суинг, и всички подобни на тях неща.
Надим Нааман: Това е наистина страхотен въпрос. Често казвам, че имам чувството, че част от мен e от предишна епоха. Мисля, че в мен има нещо от втората половина на миналия век – 50-те, 60-те и 70-те години. Може би, защото гледам баща ми, който е на седемдесет. Той е моят герой. Обичам начина, по който се облича. Обичам историите, които разказва от преживяванията, които е имал през 50-те, 60-те и 70-те години, пътувайки в Америка и Европа. Обичам музиката от онази епоха. Обожавам филмите. Мисля, че част от мен смята, че би било доста забавно да съм в онези времена.
Но, може би, човек е склонен да идеализира това, което не познава, включително и други епохи, тъй като е свикнал с това, което вижда всеки ден. Но е интересно, когато видиш как се обличат хората, как прическите и нещата стават ретро. Сега хората отново носят неща от 80-те и 90-те години, и това ми напомня детството. Догодина ставам на 40, така че... Не съм стар, но не съм и млад. Аз съм по средата, но имам спомени от 80-те и 90-те години. В нашето шоу има деца на по 20-21 години, които се обличат с неща, които аз носех като дете.
Какво трябва да променим около себе си?
Надим Нааман: О, първото нещо е хората да се научат да бъдат по-толерантни към всеки, който е различен от тях. Това е номер едно за мен! Живеем в свят, в който всичко е кръговрат. Всеки конфликт, всяка война, всеки протест разделя хората все повече и повече – на лагер А и лагер Б. Например, в Обединеното кралство имахме този проблем с Брекзит, в продължение на много години. Аз съм от едната страна, а вие сте от другата, и никой не иска да бъде по средата. Никой не иска да води разговор.
Мисля, че всеки трябва да преоткрие способността си да приеме някой, който има различен възглед, някой, който е от различно място, с различна религия, различна сексуалност. Просто е – трябва са говорим и да откриваме взаимното уважение, защото всички сме човешки същества и всички сме свързани.
Животът е много кратък. Ние си отиваме и всичко зависи от следващото поколение. Но виждате, че историята се повтаря, защото ние, хората, се страхуваме от другия и от всеки, който не прилича на нас. Надявам се, в един момент, в бъдещето, хората да осъзнаят, че човекът е просто човек и няма значение в какво вярваш и откъде си.
Дъги Картър: Аз имам голям късмет да работя в театъра, който е отворен за всеки. При нас идва хора от различни места, с много различен произход и различен опит. Всички ние работим заедно и насочваме усилията и енергиите в едно и също нещо. За мен това би бил прекрасен начин, по който светът може да съществува.
Коя е любимата дума на родния Ви език?
Дъги Картър: Никога не съм мислил за това. Не знам… Нямам представа. Трябва да помисля и да Ви кажа по-късно....
Надим Нааман: Любимата дума на родния ми език е إن شاء الله. Това е на арабски и означава `по Божията воля`. Хората използват тази дума всеки ден. Това ми напомня за моето семейство. Напомня ми за детството. Напомня ми за много неща. Действа ми успокояващо...
Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?
Надим Нааман: Аз съм човек, който обича да се учи. Мисля, че едно от най-хубавите неща в живота, независимо от възрастта и преживяванията, които си имал, е да правиш всяко нещо, като че ли е за първи път. Да научаваш нови неща. Аз съм напълно различен човек, когато бях на 30, на 20 или на 10 години, и мисля, че това е, защото постоянно откривам нови неща за себе си и правя грешки. Уча се от тях, виждам нови места, срещам нови хора и се уча от тях. И това е най-хубавото в живота.
Дъги Картър: Аз съм човек, който обича да общува с хората и да се учи от тях.
Странно ли е, че не ви зададох нито един въпрос за „Фантомът на операта“?
Надим Нааман: Не, не е странно. Не е странно, защото всички познават Фантома. Ако напишете The Phantom of the Opera в интернет, ще излязат десет милиона статии. По-добре а да опознаеш хората, които стоят зад това...
Дъги Картър: Хубаво е, че се опитвате да научите повече за нас, отколкото за шоуто. Защото за шоуто може да разбере всеки, който иска.
