„Страшни травми от детската площадка“ е повик от улицата, на който задължително трябва да се обърнеш. За да се убедиш в собствената си цялост – физическа, емоционална, социална – и да продължиш напред...

Като атмосфера и усещане за нещата от живота, представлението напомня на филма „Детски игри“ (2003) с Марион Котияр и Гийом Кане. Заради играта, по детски, но всъщност с много залози, много условия и условности, с капани, които хората поставят сами на себе в стремежа да уловят другия. Приликите с френско-белгийската трагикомедия на режисьора Ян Самюел, в никакъв случай, не са в ущърб на това, което режисьорът Стефан Зарев е постигнал с не по-малко силния текст на американския драматург Раджив Джоузеф.

Без да го има усещането за кино, въпреки че има тази възможност, Зарев създава болезнена близост на публиката с двамата герои – Дъг и Кейл. Самите те са приятели от деца и „сякаш просто си играят“, както казва тя. И това се случва, независимо от житейския етап, в който ги виждаме на сцената.

Историята между двамата остава уязвима и пропукана от всички аспекти на щастието, психологията на стремежа и простичката реалност на заблудата. Едно е сигурно – и режисьорът, а актьорите са търсачи – заради вибрацията на самото търсене, заради търсенето като щастие. И това е най-сладкото усещане от това представление – нестандартното търсене на щастие. Както се пее в една любима и до болка позната песен, „щастието трябва да се търси“, защото то „никога не идвало само“. В „Страшни травми от детската площадка“ щастието идва. И то как!

То идва и си отива, както всички ние идваме и след това си отиваме, без понякога да знаем защо. Може би, заради играта. Защото търсим и почти никога не намираме. Защото, когато потъваме в другия, ние не потъваме в калта, а в любовта, но никога не си го признаваме. А признанието обикновено идва твърде късно, за да има смисъл от него... Чудо е, когато режисьорът създава малко чудо и успява да издигне целият този тежък психологически процес в приятно за гледане представление.

Приятно е и заради актьорите – Анатолий Ставрев и Мария Панайотова, които „живеят“ на сцената в завиден акорд и пресъздават живота на една съвсем „обикновена“ детска площадка за... възрастни. Люлката е метафора на разбиваща се психика, а катерушката – средство за„ дооформяне“ на увредени мозъци. Сценографията в „Страшни травми от детската площадка“ – изчистена и ненатрапчива, е на Киряна Аврониева, а „страшната“ музика е на Милен Апостолов.

„Театър Нокс“ е културна организация, учредена през 2019 г. от Стефан Зарев и Мария Панайотова. Мисията им е да върне младежката публика в театралния салон и да създадем театрална общност, обединена от своите културни и естетически разбирания и потребности. Към момента компанията е реализирала три театрални представления с професионални артисти – „ДНК“ от Денис Кели, „Стражата на Тадж Махал“ от Раджив Джоузеф, „Един човек преди края“ по текстове на Джорджо Манганели.

Организацията работи и с любители и непрофесионалисти, като реализира театрални представления с тях, някои от които са по текстове на Едгар Керет, Чехов, антична драматургия, Георги Господинов, Шекспир, Радичков. „Театър Нокс“ поддържа и собствено културно пространство, в което организира културни и образователни събития, насочени към личностно развитие през инструментите на театралното изкуство, танц и пеене.