Националните празници имат особено важно място в историята на всеки народ. Те са една от жизнено важните спойки, които не само го обединяват и създават чувство за принадлежност, но и определят неговата самоличност. Българският народ има в това отношение уникални празници. Докато в повечето случаи националните празници са свързани с политически събития – създаването на съответната държава или обявяването на нейната независимост, ние имаме и други, посветени на духовността и културата.
Денят на народните будители е възприет като празник при много особени обстоятелства – след Първата световна, когато българското общество е в дълбока криза. Поражението на България във войната и откъсването на големи парчета от нейната земя, покрусата от провала на поредния опит за национално обединение, мъката по огромните жертви, се възприема като национална катастрофа. Освен това обществото е разкъсвано от остри политически конфликти. Правителството на Александър Стамболийски подхваща голяма програма от реформи, някои от тях справедливи и с демократична насока, но осъществявани с брутални методи. Външната политика, която цели излизането от международна изолация, но с цената на неоправдани отстъпки и изповядване на идеята за някакъв „интегрален югославизъм“, също се посреща много болезнено. С някои от своите крайности и противопоставяне на социалните групи – „съсловията“ едни на други, земеделският режим успява да антагонизира редица политически, обществени и интелектуални кръгове – не само традиционните и левите партии, но и националните организации, военните, интелектуалците.
Българското общество тогава, а и не само тогава, се е нуждаело от духовно единство и търсене на опора в националните ценности и постижения. И те неизбежно се търсят в историческото минало. Чест прави на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски, един умерен и интелигентен политик, да узакони един празник, който е бил честван на различни места в страната още двадесетина години преди това. Така от 1923 г. денят на Св. Йоан Рилски започва да се чества и като Ден на народните будители. На този ден се отдава почит към паметта на плеядата духовни водачи, книжовници, просветители, творци на българската литература, от Средновековието до епохата на Възраждането и националното освобождение.
След 1944 г. празникът е отменен от комунистическия режим като проява на „буржоазния национализъм“, но не е заличен от историческата памет на българите. След дълго прекъсване още в самото началото на демократическите промени писателят Петър Константинов, председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“, не само поде инициатива за възстановяването на празника, но организира и първите му чествания. През 1992 г. празникът на народните будители е отново официализиран и става национален.
Някои хора може би ще попитат с известно съмнение дали това честване на духовността, книжовността и националните културни постижения в лицето на будителите действително ни прави „държава на духа“ (твърдение не на българин, а на чужденец), други биха попитали защо е необходимо постоянно да бъдем „будени“, толкова тежък ли е сънят на българския народ. Но даже самото съществуване на празник е показателно. Всеки народ търси опора в своята история, тя очертава посоката на неговото развитие, перспективата на неговото движение – откъде идва, къде е, накъде отива. И това е особено важно сега, когато някои хора са склонни да разглеждат процесите на глобализация и европейска интеграция като заличаване на националните различия, и налагане на културна унификация.
Паметта за историческото минало е една от същностните характеристики на всеки жив народ. Разбира, има случаи с народи, които са напуснали историческата сцена и от тях останал само спомена. Въпросът е да не стигнем до такова положение, каквото ни предричат разни прогнози. Затова е нужно, освен другото, постоянно да се връщаме към миналото, но не за да се тупаме в гърдите и надуваме победни фанфари, а за да погледнем трезво към своите постижения, към заслугите на нашите истински водачи, извели ни от безпаметство, покруса и апатия, за да добием увереност в своите духовни способности и сили.
Авторът доц. д-р Румен Луизов Генов е преподавател от Департамент “История” на Нов български университет (преподава основно Нова обща история). Неговите научни интереси и изследвания са в областта на европейската, американската и националната история; автор е на книги, студии, статии и документални филми по теми и за личности свързани с тях.
