Продължение на Първата световна, това всъщност беше Втората световна. След подготовка, продължила точно 20 години. Както се беше изразил Жорж Клемансо, министър-председател на Франция и представител на Антантата на мирните преговори във Версай през 1919 г., „сключеният с Германия мирен договор, не е мир, а е примирие за 20 години”.
С края на Първата световна, не само че две империи (Австро-Унгарската и Турция) се разпаднаха, не само, че на Балканите се появи нова държава (Югославия), ами и още в първите години от „примирието” и трета империя (и тоя път не коя да е, а Руската) изчезна, за да се превърне в нещо невиждано и нечувано – в комунистическа държава на работниците и селяните. А що се отнася до главната действаща страна от победените Централни сили, Германия, то на нея бившите победители й позволиха да наруши грубо договора от Версай, без да реагират на момента. Само и само да не накърнят блажената си дрямка. И чак накрая, когато най-сетне проумяха, че Хитлер не се шегува, а наистина се готви за реванш, беше вече прекалено късно.
Днес, от дистанцията на времето, погледът назад вижда интересни неща. Вижда как политическото късогледство, неуравновесената психика, алчността и жаждата за власт неумолимо са тласкали човешкия род към престъпления и самоунищожение. Вижда също, че съдбовният въпрос дали светът ще лумне в пламъците на световна война или не, е зависил от недопустимо малко хора, чиято глупост, коварство или мегаломания са се вихрили необезпокоявано, без обществен контрол вътре в собствените им страни и без твърда съпротива отвън.
Такава е тя, печалната предистория на Началото отпреди 72 години. Било е изключено да не се проявят с непредвидима сила последиците от идиотизма на Версайския и Ньойския договори от 1919 г. - победеният противник не само да обеднее, но и да бъде унижен. Още много кратко време, след като бяха подписани договорите за мир, Европа бе вече узряла за това, което я чакаше. Обедняло от разрушенията население, дискредитирани институции, корупция, престъпност. Разчистен терен и пред двата щама на тоталитарната зараза.
Първият й удар дойде в Русия с болшевишката революция от края на октомври 1917 г., която в 1922 г. роди Съюза на Съветските Социалистически Републики (СССР), а по-късно, след като Ленин умря, пък Троцки бе изгонен и после убит, бързо затъна в тресавището на безпрецедентен държавен терор под злокобната режисура на грузинеца Йосиф Висарионович Джугашвили (alias Сталин) и политическата му полиция. С помощта на западните велики сили, както е известно, СССР излезе от Втората световна война като победител, но и като гробокопач на цветущото до войната царство България. В същата 1922 г., в Италия, дойде и възходът на нарциса Бенито Мусолини, последван през 30-те години от още по-страшния възход в Германия на психопата Адолф Хитлер.
С една дума, сцената бе готова, главните действащи лица бяха вече под лъчите на прожекторите, увертюрата можеше да прозвучи. И тя прозвуча. С агресията на Мусолиновите “черноризци” в Етиопия (1935-1936). Последва нацистката окупация на Рур (7 март 1936), после гражданската война в Испания (1936-1939), после “аншлусът” в Австрия (12 март 1938), после капитулацията на Франция и Великобритания пред заплахите на Хитлер на конференцията в Мюнхен на 29 септември 1938 г., после нацистката окупация на Чехословакия (15 март 1939) и италианската на Албания (април 1939). И най-после дойде онова съглашение, което навремето слиса света, но което погледнато от днешния ни ден, никак не е било немислимо: съветско-германският пакт за ненападение от 23 август 1939 г. или “Пакта Молотов-Рибентроп”, както го наричат по имената на тогавашните външни министри на двете страни. След този сговор, с неговите тайни протоколи, нищо вече не можеше дори да отложи, а камо ли да спре Началото.
Бях тогава на точно 20 години. Вече порасъл гледах, но и виждах, претеглях и анализирах нещата. Затова знам истината за тази война, знам истината и за нейните последици. През мен по-късно, вече като редактор в Международна информация на БТА, мина и „студеното” продължение на войната. После дойде голямото преобръщане, а след него и 20-годишното недоразумение, наричано Преход.
Началото дойде на 1 септември. Без предупреждение бомбардировачите на Кеселринг и Льор прелетяха през нощта границата на Полша и изсипаха товара си над 36 града. Малкото полски бойни самолети бяха унищожени на земята, железопътните връзки бяха прекъснати. От север танковете на Бок нахлуха през полския “коридор” и заедно с идващите от Силезия и Словакия бронирани коли на Рундщедт образуваха два обръча от стомана около Варшава. Полша беше премазана за по-малко от месец, докато светът охкаше и ахкаше от първата в историята демонстрация на т.нар. bliz krieg, недоумявайки как е възможно със светкавично проникване на бронирани дивизии по шосетата противникът да бъде обкръжаван в „чували” , а след това за нула време пленяван или доубиван.
Франция и Великобритания обявиха война на Германия (3 септември 1939), но на 17 септември от изток в Полша навлязоха и съветски войски. Без да срещнат съпротива те стигнаха и се установиха по нова съветско-германска граница общо взето следваща известната от 1919 г. “Линия Кързън”. Срязана на две, Полша изчезна от географската карта на Европа.
Има хора, които са готови да спорят, че при тогавашните обстоятелства Сталин е имал основания да “замаже очите” на Хитлер, за да има време да се подготви за неизбежния си сблъсък с него. Разделянето на Полша, присъединяването към СССР на Бесарабия и Северна Буковина (27 юни 1940), на Балтийските републики Литва, Латвия и Естония (29 август 1940) и дори войната с Финландия (30 ноември 1939 – 12 март 1940) – всичко това били все стратегически ходове, за да бъде укрепена съветската отбрана. Нещата могат да се погледнат и от този ъгъл. Истината обаче е, че когато на 22 юни 1941 г. немците връхлетяха и върху комунистическия си съюзник, армията на Сталин се оказа трагично небоеспособна. Защото с чистките си сред висшето военно командване през 30-те години Сталин просто беше обезглавил собствените си въоръжени сили. Немците стигнаха Волга и чак там, в Сталинград, руснаците „обърнаха мача”. Но тръгнаха и митовете.
„При Сталинград руснаците победиха немците”. Вярно. Само че защо толкова години наред премълчавахме решаващи за победата факти. 1942 е годината, в която флотските сили на съюзниците бяха вече окончателно изчистили Атлантическия океан от немските подводници, причинили смъртта на хиляди моряци от търговските кораби в първите две години след началото на войната. Към 1943 г. съюзниците вече имаха тотално превъзходство и във въздуха. Масираните им бомбардировки над територията на самата Германия причиняваха огромни разрушения, които прекъсваха и спираха доставките за войските на източния фронт. Те буквално оставаха без тил. Моралът деградираше. Вече бе ясно, че Германия губи войната. Всичко това съм го изживял.
Но изживях и раждането през комунистическите години на митовете за Втората световна и усърдното им насаждане като истини. Усърдно от страна на кого? От страна на реакцията, разбира се, на същите псевдоучени и със склерозирали мозъци политици, които по-късно, в един прекрасен ден ще предложат на табла родината си на чужда сила. Казах „реакцията”, забелязахте ли? Едно време, около и след 9 септември 44-та, под думата реакция разбирахме буржоазията. А новото, прогресивното, това беше „народната република”. И ето до къде я докарахме – днес то да е реакцията, пък едновремешното реакционно да е днешното прогресивно. Изживявам сега и този виц.
Малко неща, като информация, пробиваха у нас по онова време за ставащото в СССР, но все пак нямаше как и ние тук, в България, да не научаваме по нещичко за маймунските процеси, с които в края на 30-те бяха екзекутирани като “шпиони” и “врагове на революцията” цял куп генерали от висшето военно командване на СССР. Никога нямаше да ги има нито Сталинград, нито „Курската дъга”, нито щурма към Берлин, ако не бяха милионите тонове оръжие, машини, боеприпаси и стоки, които огромни конвои от кораби почти безпрепятствено пренасяха от САЩ до Мурманск. Никога нямаше да го има настъплението към сърцето на Европа, ако съюзническите бомбардировачи не бяха педантично разрушили индустриалния потенциал и инфраструктурата на Третия Райх.
Защо този факт се избягва? Защо? Пълна идиотщина е, според мен, да се твърди, че поражението на нацистка Германия е дело на Сталин и Червената армия, а не на антихитлеристката коалиция, като цяло. Но така или иначе, идиотщина или не, ала точно този мит е любимата дъвка на червената реакция всеки път, когато стане дума за поражението на немците на Източния фронт.
Знаете ли, например, коя дата приемаме за край на Втората световна война. Точно сега този въпрос е особено актуален, поради шума, който русофилската част от българите вдигна по повод отказа на президента Плевнелиев да отиде в Москва за 9 май. Как можело да не бъде зачетена победата на СССР във Втората световна война. Ами може. Защото Втората световна приключи с капитулацията на Германия, а това стана на 8-ми, не на 9-ти. И би било унизително за България да афишира участие в една чисто пропагандна лъжа от богатата колекция на съветското политическо двуличие. Но нека припомня.
Навремето Сталин официално провъзгласи 9-ти май за ден на съветската победа над Германия. Чърчил обаче обяви 8-и май за край на войната. Американският президент Труман също обяви 8-и май. Откъде идва разминаването? Идва от там, че Германия безусловно капитулира на 7-ми май 1945, а актът за капитулация бе подписан на 8-ми май. Този акт беше подписан от участниците в коалицията, с изключение само (разбира се) на Съветския съюз. Сталин настоял пред съюзниците си на 9-и май Германия пак да капитулира, този път само пред СССР. След като Лондон и Вашингтон се съгласили, така и става. Сталин обявява 9-ти май за край на войната изобщо, от което трябва да се разбира, че след като СССР побеждава, свършва и войната.
Тоест налице е една от най-характерните черти на тоталитарната зараза (фашизъм или комунизъм, все едно), произтичаща от основното им политическо правило „Колкото по-голяма е една лъжа, толкова по-лесно ще й повярват”, съчетано с по-познатото „една лъжа, повторена 100 пъти, става истина”.
Сталин и неговият СССР оцеляват благодарение на помощта на Лондон и Вашингтон, но след като вече няма опасност, защо пък да не се пусне в обръщение пропагандното внушение, че всъщност Втората световна е била двустранна битка между Германия и Съветския съюз и че тази битка е завършила с разгром на фашизма и триумф на сталинизма.
Ето как отива на заден план истината и постепенно се забравя, че на 9-и май 1945 г. войната в Далечния Изток никак не бе още свършила, а напротив, че продължаваше със страховита сила. Че на 30-ти юли японците потопиха с торпедо американския боен кораб „Индианополис”, който потъна за 12 минути и от близо 2 000-я му екипаж се спасиха само 315 души. И че на 6-ти август над Хирошима беше хвърлена първата атомна бомба, последвана от втора на 9-ти август над Нагасаки. На 10-ти август 1945 г. Япония молеше за мир и капитулацията бе подписана на палубата на американски боен кораб, а на 14 август президентът Труман официално обяви войната за приключена. Тогава, и нито ден по-рано, е краят на Втората световна война, погубила 55 милиона души. Войната, оповестила четвъртата национална катастрофа на България.
