Любовта към театъра белязва Румен за цял живот. Той обаче не е актьор, а майстор тапицер.
Още през 80-те години се захваща със занаята покрай честите си посещения в Народния театър, където чичо му прави декора за представленията.
"Така започнах да ходя и се установи, че на мен ми харесва този занаят, да не кажа, че така ми се отдаваше, при положение, че не е много лесен. Така, за да си тапицер трябва да владееш много неща. Първо трябва да имаш усет преди всичко, второ трябва да си доста добре и по математика, по геометрия - тука има много чертежи, които са много нестандартни. Човек, който е зле с математиката - много ще му е трудно. Кроенето също така - шивашка дейност”, казва Румен Гоцев.
За да се научиш на занаята е необходима поне половина година. А едва след още две – три, на практика си истински тапицер. Самият Румен е сменил няколко майстора, при които е чиракувал, докато овладее занаята.
"Дойдат тука някои момчета, примерно, имат желание да поработят и аз казвам ела да те видя какво можеш. По една седмица, две изкарва и казва не мога и толкова”, разказва майстор Румен.
Както и в други професии, и при тапицерите работата е сезонна - лятото и зимата са най-слабите месеци, а най-много поръчки има през пролетта.
"Аз не съм спрял, а мои колеги се оплакват, че на моменти тотално спират. То ние не сме и много тапицерите вече, между другото. Точната причина не мога така да кажа, но тапицерите сме на изчезване. Може би не им се работи на младите, защото тука си има работа, ето мръсничко е, отвиваш винтове на ръка, вреш се тука в разни мръсотии.
Някакво напрежение има в младежите, искат бързо, на мига да вземат бързите пари, да седят на бюрото. Не знам, може би нещо трябва да се променя в тая държава, защото нещата не отиват на добре.
Едно време като направех нещо и като е доволен клиентът и оставаше по едно шише ракия - може би затова по-старите майстори обичат да си пийват. Аз не съм от тях. Но вече няма така, благодарността я виждаш, но няма да тая степен, каквато беше преди години - просто хората са по-зле с паричките”, смята тапицерът.
Това обаче не пречи на майстора да продължава да се развива и днес с гордост разказва, че вече владее и най-сложното в занаята - автотапицирането.
"Правиш нещо красиво, нещо, което като видиш и го раждаш едва ли не с ръцете си. Това е много важно да правиш нещо, което ти харесва вътрешно, което в момента имам чувството, че при повечето хора работят нещо, което не има харесва, но няма начин. А на мен тази професия си ми харесва”, признава той.
