Втора част (първа виж тук)
....
И така рано сутринта на първият ми ден в Хавана изскачам нетърпеливо от леглото и се измъквам навън, докато жегата не е покачила термометрите до фатални за мен равнища. Искам бързо да опозная квартала, да стигна до центъра, да се срещна с хората на Хавана, да ги разпитам, да ги усетя. Дори и не подозирам колко лесно е това. Още на втората пресечка от квартирата ме заговаря симпатичен кубинец, мулат. Ще ме заведе до единствените работещи в неделя телефонни кабини, откъдето мога да се обадя вкъщи че съм добре. На втората минута вече сме приятели, показва ми барът, откъдето тръгнали Буена Виста Сошъл Клуб, разказва ми програмата на уличните афро-концерти на съседната пряка и след малко се разделяме като че сме сигурни че ще се видим пак. А също така вече бях запозната с паричната ситуация в Куба, която никак не ми беше известна предварително.
Оказва се, че в Куба се борави едновременно с две парични единици – песо и песо конвертибле. Идеята е следната: понеже Фидел и САЩ са в особени “другарски” отношения в Куба са въвели песо конвертибле, с което да могат всякакви чужденци от типа богати туристи, търговци или независимо какви, да пазаруват в Куба каквото си поискат. Обикновеното песо е за обикновените кубинци. Разликата между тях е 24 пъти! Разликата е също че с обикновените песос можеш да си купиш плодове, брашно, някои основни потреби, но всичко останало е в песос конвертиблес: шоколади, козметика, по-нови дрехи, обувки, техника!
В разговор с един приятел разбирам, че един лекар тук получава средно около 20-22Евро месечно и съответно може да си купи хладилник със сумата от заплатите си за една година. Друг наш познайник Роли пък, за да си купи колело спестявал заплатите си от две години!
Цифрите са безумни. Безумно изглежда и положението на тези хора – красиви, надарени, умни, а са затворени в собствената си страна, ограничени дори в чисто човешките си житейски нужди. Такъв е режимът тук. Не казвам, че хората се оплакват. Не срещнах нито един ядосан, разгневен или обиден кубинец, който да те напсува на улицата, че носиш нови дрехи и лъскав цифров фотоапарат например! Напротив, шеги и закачки се чуват отвсякъде, разговорите са съпроводени от смях и настроение, усмивките са навсякъде в Хавана. Дори в градските автобуси от типа Гуа-Гуа, където обстановката е от типа “понеделник сутрин в 280”! Бързо и аз възприемем тактиката и се радвам на живота такъв какъвто ни го поднася съдбата.
Първата ми среща с Хавана
е под вещото ръководство на Луис, лекар работещ в Хавана и близък приятел на хазяите ми от квартирата. Много е важно да се разхождаш по хаванските улици с хаванска душа. Само така можеш да се слееш с града и опияняващото му ежедневие. Само така биха те възприели като нещо различно от богаташки гринго с фотоапарат. А на мен ми е направо съвестно да правя снимки, чувствам се добре сред тези хора, ще ми се да изживея миговете си сред тях, а не да ги наблюдавам отстрани и запечатвам в пиксели. А има какво да се снима. Уж се разхождаме небрежно в един обикновен делничен ден, а около нас животът пулсира. Минаваме покрай групичка приятели събрали се да свирят нещо ей така за кеф на улицата. От няколко секунди заслушване определям тези младежи за гениални, музиката извира от тях и те в нея. Чудя се колко ли музиканти виртуози се крият из пробитите сгради по хаванските улици...
Разминаваме се с такова разнообразие от физиономии и образи, че се опиянявам. И всички струят някаква сърдечност и сексапил. Почти веднага ми хрумна мисълта ”абе много са красиви тези хора!” Уж няма какво да ядат, а природата им дала такова излъчване, такъв чар и магнетизъм. А на всичкото отгоре те го осъзнават, гордеят се с него, самоуверени са и това ги издига високо над мизерията и прагматизма. Простичките дрехи и умението да подчертаеш красотата си, желанието за живот, което оживява усмивката, движението което те зарежда, настроението което заразява и околните – има на какво да ни научат тези кубинци!
Някъде бях чела, че според мащабно изследване сред всички нации на света, на въпроса “щастливи ли сте” най-голям процент положителни отговори получили в Куба! За мен си остават не само най-щастливата, но и най-красивата нация която съм виждала.
Сигурно има някаква връзка...
Докато ходим по улицата с Луис той не спира да ми разказва за болките и радостите на кубинците. За олекналите джобове и свободолюбиви сърца, за липсата на избор и вдъхновението да твориш, за затворниците в страната си и приятелите до гроб. Усещам го че има нужда да споделя. По-късно разбрах, че това е всеобща черта, породена вероятно от липсата на “трибуна” за обикновения човек в Куба. Обичат да говорят за страната и себе си, правят го защото са ангажирани и пристрастни. Има едно местенце в Хавана, близо до Художествената галерия за универсално изкуство, където подобно на градинката пред Народния театър в София ще видиш събрани хора, предимно мъже, оформени на групички. Не, тук не играят шах. Тук са се събрали да поспорят, да обсъдят политиката, да търсят отговорите помежду си. Луис ми каза, че понякога се стига до повече от разправии...Това е болката, която всеки затворник в страната си неизбежно изпитва и която няма как да не изригва от време на време. Да се обединят, да се активизират и застанат заедно на една позиция – да, кубинците са способни на това, но само на дансинга под ритмите на салсата!
А знаете ли какво означава "салса"?
Това е сос, подправка, добавката към храната, която я прави вкусна или добавката към живота, която го прави наслада. Всичко което липсва в живота, боли и напира в душата може да бъде изпято, изтанцувано или изсвирено в ритъма на салса.
Може да се разказва много за забележителностите на Хавана – за Ел Капитолио /Хаванския Бял дом/, за музея на революцията, за галерията на кубинското изкуство, за Ла Копелиа (една от най-известните сладкарници за сладолед в света), Пласа де ла фуерса и т.н., но заслужава ли си когато можеш да разкажеш за безкрайната хаванска душа. Аз дори не намерих време да отида на плаж във Варадеро, курортът гордост на всички кубинци, но затова пък прекарах часове на романтичния булевард Малекон, където буйни океански вълни се разбиват в нагорещената хаванска земя. Тук винаги има хора – разхождат се, играят, споделят, обичат се, разказват на океана, а той им отвръща...
Ето това е един ден в Хавана
Няколко часа, с които се докосваш до себе си. А аз имам още 3 дни на кубинска земя, в които ще тръгна по стъпките на дядо ми, ще търся приятелите от селцето Сан Кристобал в провинция Пинар дел Рио, за да видя каква е магията на Куба извън нажежените улици на големия град...
Преди да се прибера в квартирата обаче имам да свърша още нещо. Прекосявам хаванския залив през изградения тунел, за да се покача на кулата на крепостта “Ел Моро” и да погледна към града от страната на откривателите. Замъкът е на нещо като полуостровче вдадено в океана, от едната страна можеш да се опиташ да обгърнеш океана с поглед, а от другата – се белеят хаванските сгради и леко замаяни от жегата се полюляват в следобедна омара.
За да завърша подобаващо деня си влизам в една от залите на крепостта да разгледам временна изложба на фотоси и картини от съвременен автор. Никога не съм разбирала от изкуство. Знам обаче, кога едно творение може да ме развълнува. Тук виждам образи и форми, които са толкова близки до съвършенството, че потрепервам от страх. Около мен се суетят двама небрежно облечени и спокойни мъже, подреждат нещо. Единият е автора на картините. А знаете ли какви са картините? Чернобели, огромни, емоционални, шедьоври нарисувани върху остатъчен картон с оръфани краища! Точно така изглежда животът в Куба...
