За последните близо 35 години животът ни много се промени. Понякога плавно и почти неуловимо. Друг път – с големи крачки в посока на прогреса.
Промени се бита ни, нещата които купуваме, нещата които обичаме.
Промени се и начинът, по който ги обичаме. Все по-трудно се задоволяваме, все по-консуматорски сме настроени. По-често търсим, по-трудно намираме.
Каквото и да се случва в скрина на баба на село, в мазето или на тавана, в старата ви стая, в апартамента на вашите родители - винаги има неща, които ни връщат назад във времето и носят детски спомени.
Някога елхите идваха само от гората. А върху тях през месец декември грееха само стъклени играчки.
Играчки, произвеждани на ръка от хора, чиято професия се нарича стъклодув. И която вече е на изчезване у нас.
Дорка е на 93 години. Казва, че е била майстор в този занаят повече от 15 години. Попада във фабриката за играчки в София случайно, но това се оказва любов завинаги.
„Един познат ме заведе в елхови украшения и като гледах и си викам – това дали ще се науча. Но станах голям майстор, осми разряд стигнах - най големия. И най сложни фигури правех - от най малки до най големи“, казва Дорка Янакиева.
Днес баба Дорче е забравила какво е да имаш играчки и да украсяваш елха.
„Нямам нито една играчка. Нямам. Всичките ги дадох“, посочи Дорка.
Има ли все още представители на тази толкова рядка професия – стъклодув? Оказва се – да.
В социалното предприятие за хора с увреждания в Пловдив работи най-дългогодишният майстор. Иван Станев е ненадминат, а вече е започнал да обучава и свои колеги.
Над 20 души с увреждания работят в тази фабрика в Пловдив и правят близо 50 хиляди играчки.
Кои са фазите?
Първо се оформя стъклената играчка. После тя се посребрява в тази машина със сребърен нитрат. И така се стига до декораторите.
„Започваме със зелената боя, правим тревичка, поръсваме с брокат, изчиства се. Следващ етап – взимаме горната част и с бял цвят правим точките на гъбките. С четчица се чисти, тя светва и е готова да отиде при колегите, които ще отрежат връхчето и слагат закачалка, за да се окачи на елхата в семейството“, обясни Ценко Симеонов, декоратор.
В другия край на България, в град Добрич, откриваме екип, който също прави играчки от стъкло. За Мирослав и съпругата му Мариана това е семеен бизнес.
„И се влюбих освен в жена си, и в тази работа. Ние се върнахме от Германия за да хвърлим усилия в запазване на тази традиция - тази нощ, за която се готвим всички“, коментира Мирослав Димитров, собственик на фабрика за стъклени играчки.
Мирослав не отрича, че самият той поразително прилича на човек, който би докарал играчки на децата с шейната и елените.
Ретро усещането при играчките и украшенията трябва да е с нас не само на Коледа, смята Иво Стаменов, който произвежда от дърво неща и за малки, и за големи.
„Тази е първата. Преди много години я направих и с някакви парчета го направих и този камион обиколи Европа“, спомня си Иво Стаменов, производител на дървени играчки и лампи.
Майсторът на дървото с охота обяснява творчеството си. Особено на деца, които обучава как сами да си сглобят играчките.
„Децата ги разбират, зависи как ги обясниш. За час си сглобяват играчка и си я отнасят. Тогава се променят, интересът се събужда, когато сам направиш нещо“, каза още той.
Всички знаем, че играчките са за деца, но има и пораснали деца, за които те са любов за цял живот. Петър Арбов е бижутер, но всъщност е много повече неща. На първо място – колекционер на стари играчки роботи.
Роботите се променят и усъвършенстват, но – не и хората, казва той.
„Хората се затвориха и тези роботи са напреднали и влезли във всеки дом чрез устройствата, които ползваме и не се обръща внимание на отношенията между хората. Има телевизия, интернет и се спира комуникацията между хората. Тези са играчки, но сериозните роботи може и да управляват хората“, добави Петър Арбов.
Носталгията по миналото за по-старите и очарованието му върху по-младите има много проявни форми. Една от тях е през музиката.
„През последните години има търсене на плочи, има вълна ревайвъл. Избираме плочата заради звука. Старата музика е записвана на грамофонни плочи и най-добре се чува на такива. Другото е чистият физически предмет, защото голяма част от младата аудитория не е виждала дискове, касетки или плочи. Чисто физическият контакт с плочата е приятен, можеш да отвориш, да видиш, да прочетеш, кой е записвал, кой е свирил, кога къде“, допълни Лазар, собственик на магазин за грамофонни плочи.
Събират ни и книгите. Те обаче отразяват нашия стремеж за промяна и усъвършенстване. И понякога сме леко разочаровани, че промяната не се случва със скоростта, с която си я представяме.
„Има неща, които са по добре, но като цяло не стават нещата с тази скорост. Трябва да променим и мисленето си, да не се правим на жертви. България е прекрасна страна“, подчерта писателят Иван Ланджев.
Носталгията е част от живота ни. Но бъдещето е по-важно, казва писателят.
„Аз обичам такива неща, обичам да събирам плочи, в този смисъл съм аналогов човек. Обичам стари предмети, стари часовници - неща с история, неща предавани от дядо на внук. На предмети, подарявани с любов. Хем имам носталгия, но се боря с нея и не се заседявам с квартала на миналото“, допълни той.
И да, промяната е тук, но някои неща в България са неизкореними.
Единственото, което никога не се променя през годините, е това - винаги поне един от тунелите на магистрала „Хемус“ е в ремонт.
Всеки кадър от миналото ни показва колко дълъг път сме извървели, но ни предстои още много. И докато носим в сърцето си спомена за стъклената играчка и старата мелодия, можем да направим следващата крачка напред.
Автор: Десислава Ризова
Оператор: Иван Филчев
Монтаж: Калояна Климентова
Графики: Витали Варадинов
Продуцент: Веселина Петракиева
