Шести март. Киев. На фронта. Във военна униформа вместо в булчинска рокля. С каски, вместо с венци. Свещеник с бронежилетка, вместо в църковни одежди. Така изглежда любовта по време на война.
Леся Ивашченко и Валерий Филипонов са част от отбранителните сили на Украйна. Защитават земята под краката си с оръжие и със сърце. Тяхната сватба на фронта обиколи света. Защото сред оръжията, патроните и бронежилетките път си проправиха музиката, цветята и любовта. Любовта един към друг и към родината.
- Здравей, Леся, благодаря ти че отделяш време за нас.
- Аз благодаря за вниманието към нашата страна и нашата борба.
- Къде те намираме в момента?
- В момента съм в Киев, служа в териториалната отбрана на града.
- Вече си госпожа Филипонова. Можеш ли да ни покажеш халката си?
- Да, разбира се! Ето я!
- Знаеш ли, сватбата ви беше една от най-хубавите новини в последните дни.
- Много се радвам, че успяхме да повдигнем духа на хората и, че предизвикахме вълна от емоции и извън границите на Украйна.
Леся и Валерий са заедно от 20 години, имат дъщеря. Той - директор на IT-фирма, а тя - ръководител на Националната скаутска организация. Все не намирали време за сватба и брак. Войната обаче променила представата за време, за бъдеще и за живот.
- Как решихте да се ожените след 20-годишна връзка? Чия беше идеята?
- Всъщност ние имахме изключително наситен професионален живот, имаме дъщеря на 18, строяхме си къща преди войната. Но когато тя започна, когато близките ни започнаха да умират, решихме, че е време да сключим брак, да изживеем тази емоция, защото не се знае дали утре ще бъдем живи.
- Зная, че с мъжа ти сте очаквали наистина скромна церемония, но в края на краищата е имало цветя, воал и шампанско на бойното поле?
- Да, беше много неочаквано! Никога не съм си и помисляла, че подобна организация е възможна да се случи на фронта. Всичко беше изненада от моите братя и сестри по оръжие. Те не са професионални военни, те са актьори, музиканти, режисьори, финансови мениджъри - всички те останаха да защитават Киев.
Аз знаех единствено деня на събитието, но не бях запозната с организацията. Дори не знаех, че и братята Кличко ще бъдат там! Наистина беше голяма изненада и голямо вълнение!
- Какво ти казаха братята Кличко?
- Поздравиха ни. Казаха ни да бъдем силни. Да изчакаме победата и след това истински да отпразнуваме сватбата си с близки и приятели.
- Защо плака по време на церемонията? Какви бяха тези сълзи?
- Това беше изключително емоционален момент. Всички тези хора във военни униформи, в пълно бойно снаряжение, хвърляха рози и това беше най-вълнуващият и неочакван момент за мен. Затова се разплаках.
- Наричаш това щастие "горчиво щастие", защо?
- Просто осъзнавам, че животът ни е съсипан. Плановете ни са унищожени и затова щастието "горчи".
- Къде е съпругът ти сега?
- Той е на бойна позиция. На различни места сме с него и не се виждаме.
Леся разказва, че тя и съпругът й взели единодушно решение при избухването на войната да останат в Украйна и да я защитават. Без дискусии и без съмнения за избора си.
- Можехте да напуснете Украйна, да се спасите?
- Това е моята страна, това е моят живот. Израснали сме в Киев, тук е всичко наше, имаме работа, имаме мечти, нашите най-обичани са тук. Не искам да съм бежанка дори и в най-хубавата държава. Искам да съм пълноценна гражданка тук, в моята страна.
- Как минават дните ти от началото на войната? Има ли моменти на страх?
- Разбира се, че има страх. Знаем, че можем да загинем във всеки един момент. Бомбардират детски градини, училища, болници, да, има страх. Но не си представям живота по друг начин, ако не съм в родната страна.
18-годишната Руслана подкрепила решението на родителите си - да бъдат на фронта. Самата тя поискала да бъде част от териториалната отбрана.
- Но ние я убедихме да не го прави. Вместо това тя, отиде на по-безопасно място в Украйна. Доброволец е – занимава се с хуманитарна помощ сред засегнатите от войната.
- Видях снимка с твоята майка, отново със сълзи в очите. Защо?
- Трудно ми е да говоря за моята майка, тя е преживяла война, преживяла е глад, преживяла е Сталинските репресии. Тя вероятно ще излезе от Киев. Но не заслужава да напусне родния си град, в който е живяла повече от 80 години. Наистина не заслужаваме да ни нападат.
- Каква е мечтата ти като украинка?
- Моята най-голяма мечта е да победим. Да се върнем към нормалния живот, да построим отново страната си. И всички хора, които заминаха, да се върнат.
- Какво е Украйна за теб?
- Украйна е моят живот. Искам тя да е свободна, силна, процъфтяваща. Ние не сме заслужили това, което ни се случва в момента.
- Леся, благодаря ти за този разговор. Пожелавам ти съвсем скоро да бъдете заедно със съпруга ти и дъщеря ти в мирно време.
- Много благодаря! И много се надявам да се видим отново, след победата!
А дотогава Леся ще продължи да пее химна на Украйна с ръка на сърцето си, защото там тя пази обичта към страната си.
