Лед и бяла пустош – това е остров Шпицберген, наричан още дивият запад на Арктика. Повече от 6 месеца в годината неговите обитатели живеят в пълен мрак, а през останалото време слънцето никога не залязва.
И на тази отдалечена точка своето място е намерил българин, който от един от най-северните градове в България – Видин, се мести да живее на най-северната точка в Норвегия.
„Беше нещо много странно, едни ниски облаци. Те ми бяха намерили една къщичка на брега точно на океана. И сутринта се събуждам вода като стъкло, едни облаци, които са точно над планината, можех да ги пипна направо, и си казах: "Охо, тук ще се живее".
Филип Захариев е главен готвач в ресторант номер едно за 2017 г. според един от най-реномираните сайтове за пътувания и кулинария. Увлича се от готварство още от малък. След гимназията записва курс и започва първите си стъпки в кухнята в ресторант във Видин.
„Дълъг път беше. Намериха ми работа в хубав ресторант в София. Оттам, от Видин до София, в София изкарах още 3-4 години на работа и така се получи, че заминах за Италия с един готвач, с който работех в София.
След това работи в Русия и Финландия. През 2015 г. идва и предложението да стане главен готвач в Свалбард, град с население около 2000 души, където максималната температура е под нулата 8 месеца в годината, а наоколо се разхождат бели мечки и северни елени.
– Как се нави да отидеш да живееш на края на света, където не е особено топло?
– Пуснах си в youtube има едно украинско предаване "Орел и решка ". И гледах един епизод , който беше 40-ят – юбилейният, беше точно в Шпицберген, нали Саутбарт, Шпицберген е другото име на Саутбарт. И като видях за какво става дума си казах: "Ооо" . Даже викнах и майка ми да го леда. Казах: Мамо, мамо гледай това предаване. Ей тук са ми предложили работа за главен готвач. И, хареса ми, обадих му се.
Ресторантът, който оглавява е в една от най-старите сгради в града.
„Историята на ресторанта ме заплени… тази сграда, която е била стар миньорски склад. Била е конюшна също. Сградата е единствената, която е оцеляла от Втората световна война, защото тогава нацистите, като са дошли в Саутбарт, целия град са го изравнили със замята, всички къщи са били опожарени като нашия ресторант, някакъв склад е бил, се намира на един баир на един стръмен път, до който е пропаст и е малко извън града.
И когато са се качвали нагоре, докато са опожарявали всичко, малко преди да стигнат до тази сграда, са пуснали сирените от кораба да се връщат.
До горе дори няма канализационна система, ние имаме човек за всичко, който ни кара водата. До ресторанта имаме друга малака сграда, в която складираме и вината. И имаме 3000 литра вода, които за няколко дена ги харчим.
И с ескадромата, с която също чистим пътя до горе, понеже той е частен и общината не го поддържа, с тази ескадрома ни се носи водата".
Филип винаги успява да угоди и на най-взискателните клиенти на заведението. Наскоро готви дори за кралското семейство на Норвегия. Но най-голям успях има, когато заедно с негов приятел готвач решават да направят тематична вечеря, посветена на българската кухня.
„За мен най-добрият български готвач в момента Георги Бойковски. С него направихме една поп ъп вечеря в Саутбарт, която наистина беше нещо невероятно”.
– Кое типично българско включихте в тази нова кухня?
– Цялото меню беше типично българско, като концепцията се базираше на месо и мляко от тетевенска овца. Това е една малка овца, която се отглежда само в Тетевенския балкан и има само около 5-6 хиляди овце в цяла България.
Имахме едно българско, тако го бяхме кръстили, кебапче от тетевенска овца, което аз пекох на дървени въглища пред ресторанта, пред гостите. Включваше кебапчето, увито в листо от зелена салата, вътре с още зелена салата, таратор с карамелизирани орехи, млякото беше също от тетевенска овца.
Освен готвенето другата му страст са пътешествията и писането. Избира дестинациите си така, че да посети някои от топ 50 на най-добрите ресторанти в света. Кулинарното си преживяване описва в своя собствена рубрика.
– Има свои термин за този вид пътеписи. Как ги наричаш?
– Кръстил съм го "рестописи".
– Разкажи ми за някой рестопис.
– Първият ми рестопис беше интересен, бях в България и трябваше да се прибирам за Саутбарт, но пътят за там винаги минава през Осло и реших да мина през Малага, напряко. И в Малага има един малък ресторант „Хосе Карлос Гарсия”, той единственият в Малага с Мишелем звезда. Направих си резервация, отидох, хапнах и със Стоян Георгиев, един фотограф, той ми предложи и ми каза, защо не напише ревю за ресторанта, пък аз мога да го публикувам в списанието.
Така и направихме, написах текста, кръстих го "рестопис", изпратих му го и той страшно много го харесам, каза: Това е страхотно". И той ми направи рубрика, която кръсти „Рестописи”, но засега никой не е писал в тази рубрика освен мен. Така че, ако някой обича, нека напише, ще ми е интересно да прочета на някой "рестописа".
Освен за ресторанти пише за местата и държавите, които го впечатляват. Едно от най-необичайните, на което се връща за втори път, е призрачният Припят – най-близкият град до атомната централа Чернобил.
„Не мога да ти кажа какво точно ме е привлекло, понеже Припят ми е един такъв град, който винаги ме е изумявал, самият факт, как са го изоставили, в един нормален ден, в който всичко си върви нормално, както ние сега си говорим с теб, пускат един сигнал по високоговорителите да се евакуираш, след два часа идва автобус да те вземе и после никога не се връщаш тук. Хората са оставили целия си живот там, всичко.
Чувството е странно, усещането е много интересно. Аз съм роден 5 дни след аварията на 1 май 86 г., когато радиоактивния облак е бил в България и може би това е причината тази трагедия така да ме е впечатлила и да съм се интересувал от малък.
– Какво е за теб храната?
– Не мога да кажа какво е за мен храната, не мога да кажа, че е всичко. Храната е мое хоби, страст ми е, но не мога да кажа, че е моят живот. Обичам си работата страшно много, нали хората са казали, когато обичаш работата си, нямаш нито един работен ден, и за мен готвенето и храната са хоби и работа.
