В Деня на детето всички ние се върнахме за момент към собственото си от детство. То е безгрижно, пълно с игри на двора, дъвки "Идеал", локум, филийки с масло и лютеница, домашно приготвени мекици, тиквеник, бухтички. Но най-вече е безстрашно, славно и усмихнато... като в "Синьо лято" и "Войната на таралежите"!

"Аз, сестра ми и братовчедите бяхме неразделни, постоянно мислехме щуротии. Веднъж напълнихме чорапите на дядо с яйца и когато ги обу, стана "страшно", но пък весело. Много спомени се върнаха в главата ми, все хубави. Но ми стана малко мъчно, защото, като бях малка, исках да порасна, а сега искам да се върна поне за ден в детството си", пише потребител.

Други помнят сладоледа от чичкото с количката, обяд от домат, сирене и хляб, цигарени дъвки по 0.20 лв. кутията и слънчогледовите семки.

Спомените на offline поколението*

"Помня какво е да отидеш до телевизора и да го включиш от копчето, да чакаш да получиш писмо в истинската си поща, да събираш картинките на дъвки турбо, без значение дали си момче или момиче, лятото да ти трябват пари за сладолед , не за алкохол, да попълваш лексикони, да станеш целият в кръв и рани от игрите, но да си щастлив от това", пише следващ. 

"Помня как опъвахме един сезал през улицата пред блока и играехме на волейбол. Естествено, като идваха коли, някой по-висок, обикновено аз, го вдигат на по-високо, за да не се закачат антените на колите", спомня си друг. Допълва, че сигналът за прибиране вкъщи бил светкане на лампата. Прибирал се, за да каже, че иска пак навън.

"Един от най-ярките мои детски спомени е моментът, когато се роди брат ми - през август 1977 г. Тогава по магазините нямаше шоколадови бонбони (е, то и други неща нямаше) и баба ми ми даде 20 лв, за да купя нещо за почерпка и на деца, и на възрасти в махалата. И какво мислите - купих локум за 20 лв! Представяте ли си в какво количество, при положение, че кутийката беше 20 ст! Всички деца от нашата улица си отядоха на локум за седмици напред, а аз - за цял живот", пише друг.

"Веднъж в училището дойде един човек и ми казаха, че търси ученици,  за да ги запише за лека атлетика. Дотогава не бях чувал за такъв спорт. Попитах един мой съученик какво означава това. Той ми отговори: "Ами... такова... дето тичат...". Моята реакция беше: "Но има ли такъв спорт?"... Веднага се записах. След няколко години усърдни тренировки в седми клас станах републикански шампион на 60 м гладко бягане за пионери с изравнен републикански рекорд", разказва следващ.

Белите ни - като на истински "таралежи"**

"Повечето дечица си играеха кротко по дворовете, а аз търсех най-потайните и мрачни места и ги "изследвах". Най-обичах стари изоставени къщи - бродех из тях и се опитвах да си представя какви хора са живяли там. Мазетата също бяха привлекателни, особено ако осветлението не работеше. С един мой приятел си бяхме направили нещо като факла (парцали омотани около върха на дебела летва), палехме я и търсехме "съкровища" из тези тъмни зандани", заяви наш потребител.

"Веднъж с една приятелка решихме да изненадаме майките си, като сготвим обяд. Тя трябваше на направи салата, а аз  - омлет и, разбира се, резултатът беше неповторим - изгорен мокет, пресолена салата, последвани от един доста сериозен пердах", споделя друго дете, което просто искало да е полезно.

"Вечер правехме нападения на зеленчуковите градини на хората. Беряхме ягоди, череши, домати и краставици”, пише друго пораснало дете. Трети пък влизал в киното без билет. И събирал скакалци и охлювчета - да си ги гледа в в буркани.

"Когато бях на 4, много исках да стана балерина и за да покажа колко добре мога да танцувам, такъв танц изиграх, че завърших в болницата с 5 или 6 шева на челото! Следващата поразия сътворих на 6 или 7 г. - понеже родителите ми не ми даваха да се качвам на скейтборд (явно по обясними причини), аз тайно реших да заменя колелото си за скейт, но... защо да използвам ръцете или краката си да спра с тях - направо контра с брадичка. И резултатът отново в болницата с няколко шева! После имаше затишие от по-сериозните бели до 9-и клас, когато организирах класа да избяга от час, но не от кой да е час, ами от часа на директора - не искам да казвам после какво последва", разказва друг.

Детството си е детство, независимо в кои години

Макар че повечето по-пораснали деца ревностно сме категорични, че децата днес нямат същото детство, като нашето, в коментарите се включиха и по-младите, които да оборят твърдението. Защото раните по колената са си рани, нали така? Наш потребител, който е набор '92 споделя, че спомените му са почти същите... и пак на село при баба и дядо, които, разбира се, не слушал особено: "Бяхме по цял ден навън и винаги с рани и синини по коленете и лактите. С колела, пеша, къде ли не и какво ли не сме правили. Спомням си, че като се прибирах от детска градина с баба, винаги минавахме през магазина да ми купи нещо. А с тати, като започнах училище, бяхме сключили сделка - на всяка шестица по шоколадово яйце. Естествено, имах почти всеки ден и той ми ги слагаше или при дрехите или в обувките... Винаги измисляше нещо интересно, за да ми го даде. И до днес пазя само спомените и играчките от яйцата", пише той.

А игрите, сами се убедете, са безброй - жумичка, на стражари и апаши, на лимонада ( игра, която се играе с ластик и две деца оплитат така ластика, че да затруднят другите деца в преминаването през ластика от едната страна към другата), на кър, на ръбчета, на цветове, на замръзванка, на мушички с топка, тенис на маса. И още - на държави, дама, фунийки, карахме кънки (макар и не ролери). Карти пред блока и с родителите, които подсказвали.

"Спомням си, че си шъткахме един на друг да не викаме и да сме по-тихи, защото е късно и хората спят, а после някой с пълно гърло викаше ЦАРСКИ ПЪТ ДО ДЕСЕТ и започваше да брои, така че да го чуят навсякъде (...) Спомням си, че когато се стъмнеше, пак играехме на тенис и хората от блока ни заливаха с вода, защото масата беше метална и всяко подскачане на топчето се чуваше до десетия етаж и в трите входа на блок 29 А в "Младост-1", разказва следващ.

*бел. ред. към offline поколението спадаме тези, които сме имали детство без компютри, чат, Фейсбук, мобилни телефони. И си уреждахме среща със съседчето, без екстрите на интернет пространството

** От българския детски филм "Войната на таралежите" (1980 г.) по сценарий на Братя Мормареви