Самотната душа нито пее, нито плаче. Това твърди една испанска поговорка. Излиза, че ако човек е сам, не може да чувства. Явно нищо не може да го зарадва или натъжи толкова, че да се покаже извън съзнанието му, да се изрази. Гигантски тъжно е, но звучи красиво. Обикновено така е с тъжните неща, а и с гигантските също. Всичко дотук написах с желанието да заговоря за фламенко. То е изключително. Гигантско. Радостно и тъжно, и диво, и смазващо, и издигащо, и грубо, и ласкаво.

Връзката между заглавието, поговорката и фламенко музиката в този случай е ElBicho. Това е, или по-скоро беше, испанска група. Името й означава "Буболечката” или "Бръмбарът”, но за да не се бърка с The Beatles се пише слято. Може би всичко това няма кой знае какво значение, но при тази група най-интересно е в детайлите.

Банда, съставена сякаш от безброй хора, които свирят, пеят, крещят, скачат и в този хаос се откроява невероятна музика. Това бяха Elbicho или все още са в някакъв смисъл, защото месеци след прощалното си турне обявиха, че не са се разделили, а по-скоро си почиват един от друг.

Групата включва 8 мъже. Името й идва от прякора на вокалиста – Мигел Кампейо. Той го получил в цирка, където бил акробат и сякаш държи това да си личи по външния му вид. Рядко облича нещо от кръста нагоре, обикновено надолу е с пола и е обут в боксьорски кецове. Това обаче далеч не е най-забележителното в него. Незабравими са трескавият му поглед, изпитото му лице и невероятният му глас. Пее сякаш го боли, но не може да не го прави.

Историята на ElBicho има начало и нещо като край или по-скоро пауза. Времето ще покаже. Групата се ражда в Мадрид през септември 2001 г., когато Мигел и останалите се срещат в Escuela Popular de Música, където са дошли да учат музика. Съучениците бързо се сприятеляват и замечтават заедно за създаването на нов музикален стил, базиран на фламенко музиката, повлиян от любимия им рок от 70-те, смесен с джаз, подправен с афро ритми, ска, пънк и всичко, което им харесва.

В групата има клавишни, китара, бас, барабани, перкусии, флейта, тромпет и глас. Извънкласните им занимания били концерти по улиците или в метрото в Мадрид, а целта им - бързо постигната. Доказателството идва през 2003-а, когато издават първия си албум, носещ името на групата, който бързо придобива златен статус в Испания с продадени над 50 хиляди копия. Публиката ги харесва, което е радващо за група извън рамките, за музиканти, които не са се променили по пътя от улицата до звукозаписното студио. Концертите на ElBicho се местят в големи зали, а славата за дивашкото шоу, което правят, се носи от уста на уста.

Освен че пее и танцува фламенко, Мигел прави и по някое салто на сцената, лее се алкохол, за да се поддържа градуса, често нещата изглеждат така, сякаш поне половината не са сигурни коя точно песен изпълняват, но все пак в хаоса има изключителна хармония. Може би всичко това доказва, че нито един от членовете на групата не е забравил нито за миг основната цел – да се забавлява.

Освен с групата си, Мигел прави записи и концерти с почти всички истински испански музиканти. Сред тях са Chambao, Bebe, Concha Buika. ElBicho правят изключително и ново фламенко, въпреки че нито един от членовете на групата не е от южната част на Испания – родината на тази музика. Въпреки всичко, те успяват да направят нещо наистина уникално. Създават нов вид от традиционната и експлоатирана от почти всички испански артисти музика. Доказателствата са в четирите им албума, два от които златни. През миналата година издадоха колекция с песните си и направиха прощално турне из цяла Испания.

Мигел, освен че дава прякора си за име на групата, е и движещата сила. Причината да се захване с музика сякаш е описана в поговорката в началото. Когато е на 17 негова приятелка умира при автомобилна катастрофа. Болката, гнева, депресията, водещи го до мисли за самоубийство, го карат да пише, да пее, да крещи. Повечето текстове са негови. Пише за наистина тривиални неща като любов, болка, раздяла, живота, пътя. Прави го обаче по един много семпъл, красив и отнесен начин. Относно цирка – всичко се корени в детството на Мигел. В дома му била неспирна фиеста, денонощно всякакви хора влизали и излизали, чичо му правел гигантски макети на глави, баба му гледала на карти, а майка му пеела постоянно. Така сюрреализмът се пропил в него. Това си личи и от самостоятелният му проект наречен Chatarrero, което значи вехтошар.

Тук Мигел е по-тих, по-лиричен, дори по-себе си (поне така казва той). Албумът му съдържа 11 песни, към които са заснети 11 клипа режисирани от самия него и жена му. Историите, разказани в музика и кадри, са странни и красиви. С тях Мигел става първият артист заснел клипове на всичките си песни от един албум. А те всъщност ни казват какъв е той. Леко налудничав, много искрен, болезнено истински. Като фламенко музиката, която се пее и се плаче едновременно.