"Храмът на осмицата” е новият роман на Димитър Шумналиев. Авторът разказа, че се е вдъхновил от Катарството, което наследява богомилството, през 12-13 век.

"Привлякоха ме реални събития в едно реално време – говорим за 12-13 век. Мен ме интересуват катарите, които са наследници на богомилите и населяват Южна Франция. Катарството става все по-популярно, защото за разлика от богомилството, в което се вливат само най-бедните слоеве на държавата, в катарството, поради много причини, се вливат и помагат не само бедни, но и богати хора, потомствени аристократи и т.н.”, обясни Шумналиев.

"В катарската доктрина се наблюдава това, с което по-рано поп Богомил разгръща и характеризира богомилството в България, а именно: Бог е един, но Бог е създал само небесния свят, невидимия свят, а земинят свят, в който се раждаме, мъчим, който е пълен с драми и трагедии, е създаден от Сатаната. По този постулат катаризма се отличава категорично от идеологиите на Ватикана”, обясни писателят и допълни: "Катаризмът не признава отеца, посредника. Катаринът се моли без свещеник. Той не признава кръста, защото както казва поп Богомил: "ще обичаме ли ножа, с който е убит нашия любим син?”, а те го перифразират: "ще обичаме ли въжето, с което е обесен светия човек.”

Димитър Шумналиев обясни, че е задълбал в изследването на катаризма през далечните 12-13 в., защото според него там има послания, за които е убеден, че са необходими в нашето объркано време. А именно: "катарите изповядват кротост, не убиват, не ядат месо. Ядат само риба, тъй като това е единственото животно, което се размножава без да се съешава. По 40 дни в годината, както и всеки понеделник, сряда и петък, когато постят, жената няма право да седне на масата с лице към мъжа. Вечерят или обядват гръб в гръб, защото отношенията са много свети и чисти, че дори не бива да се гледат, за да не внушават някакви сексуални послания.”

Катарството така се разраства, толкова хиляди хора се вливат, че заграбва цяла Южна Франция, тогава държавата Окситания, много богата територия, която още не е към френската корона.

Освен историческите факти в романа има и заплетен художествен сюжет. "Това ми беше една от задачките, защото тази сложна материя, твърде далечна във времето, твърде далечна от проблематиката на нашия живот, може да бъде силно затруднителна за хората, които не четат. Затова въведох една криминална конструкция, но няма да разкривам подробности от пейзажа. Истината е, че посетих много места, реални дворци, бойни полета, крепости свързани с катаризма в Южна Франция”, разказа писателят и продължи с разказа си:

"Катаризмът придобива такава популярност, че Рим, Ватиканът, папата вече преодоляват своята търпимост и призовават френските графове и барони да съберат войските си и да тръгнат на юг. Техен началник става една изключителна фигура Симон Джо Монфор с една прекрасна жена, която го следва по бойните полета. Избиват хиляди катари. В Бизие са изгорени на клада 7000 човека. Последната крепост на катарите, която пада през 1244 г. са изгорени живи 224 висши катарски служители - те се делят на съвършени, вярващи и т.н. Последната крепост е все още нереставрирана, както много други крепости, свързани с катаризма, тъй като нашето знание днес не може да обясни как така са се пресичали стените на Монсегюрската крепост, че се е получавала светлина през нощта и ред други явления, енергии, които заинтригуват дори Хитлер, който през 1942-1943 г. праща няколко експедиции от учени да проучат това тайнствено място, тази енергия, за да се сдобие евентуално с енергийно оръжие.

Всичко е толкова привлекателно, че Франция, преодоляла своя исторически комплекс, превърна само за няколко години катаризма и тази местност на Тулузкото графство в място за атракция, за печеливш туризъм."