Пред очите ми още е онзи невъзможен пейзаж, който нарекохме "Светилището” – незабравима бяла огърлица, прегърнала синьото небе, начело със съвършения Пумори отляво, Еверест някъде по средата и Нупце вдясно. Това не са просто върхове, това са енергийни полета, огледален свят, висша форма на живот. Вървим към тях и всяка крачка прилича на свещенодействие, всяка стъпка е придружена от поглед нагоре. Мишо си припомня репликата, с която го е изпратил вуйчо му: "Да вървиш бавно и внимателно към светлината”, а Елена разпознава картините на Рьорих в отсрещните върхове.

Светлината е мека, слънцето преваля,

по пътеката няма никой освен нас, тук сме само ние и Планината. Вървим по страничната морена на ледника, с поглед към Горак Шеп (5100м) – две-три лоджии, сгушени една до друга на заравнено място, подобно на дъно на пресъхнало езеро. Следващата спирка по пътя на експедициите е базовият лагер на Еверест – само на около 2 часа път оттук. Влизаме в избраната за нас лоджия. Тази вечер в нея ще спят над 100 човека, предимно участници в експедиции и техните екипи (носачи и готвачи). Успявам да задремя за около два часа, нервен и неравен сън, скоро прекъснат от светлината на челника на водача Фурба и неговия глас, който твърди, че е време за ставане в 4 ч. сутринта.

Потегляме тихо в нощта, осеяна с най-големите и близки звезди, които някога съм виждала. Пресичаме пясъчното поле под лоджията и почти веднага започваме стръмно изкачване по тясна каменна пътека. Ходим много бавно в колона по един, челниците осветяват пътеката, въздухът е леден. Красивите гиганти, които ни заобикалят, са се притаили и може би спят. Нищо не чувам, освен дъха си и тихите стъпки,

като че ли незабелязано от боговете искаме да се промъкнем

в Светилището и да извършим таен ритуал. Едва когато звездите започват леко да избледняват и наоколо се процежда първият тънък млекоподобен светлик, започвам да се събуждам и да усещам задъхването по баира. Изведнъж в далечината на тържествения декор светва прожектор и ярко осветява само връхчетата на вършищата в посока Ама Даблам. Пушат сред светлината снеговете, носени от силния вятър над Еверест и Нупце. Ето, тези двамата са запалили сутрешните си цигари и отпивайки глътка височинно кафе, съзерцават гордо Планината, разстлала се до безкрай под тях.

Въздухът е рядък и не стига, но устремът нагоре ме дърпа към една нечовешки близка и далечна едновременно картина: близнатият от първата светлина на сътворението Пумори, точно пред мен, с надвиснали снежно-ледени драперии, разказващи на света за възторга и красотата, стаили силата си – да си починат още малко преди деня, преди топлината на Светилото да отлюспи гигантски ледени плочи, които ще се понесат надолу към безкрая с трясък и гръм.

Първа лавина –

дочувам бученето й, но докато се озъртам да я видя сред безкрайната белота, тя вече се е успокоила и е легнала мирно долу в намереното легло. За миг отново всичко е тихо, другите вече са горе, а до мен неизменно ходят Кази и Лакпа, одухотворени, със светнали погледи, замръзнали заради тънките си дрехи и бавното темпо. Батериите на апарата ми също са замръзнали и хич не искат да работят, опитвам се да ги стопля с дъха си. Тогава всяко от момчетата взема по две батерии от ръцете ми и самоотвержено започват да ги разтриват и да дъхат в тях между ръцете си. Забелязвам, че ръцете им са съвсем голи и по-измръзнали и от батериите. Давам им резервните си ръкавици и успявам да щракна два-три кадъра, преди батериите окончателно да умрат.

Лакпа и Кази са ми страхотни другари през тези дни. Винаги усмихнати и безгранично търпеливи, те стоят до мен, смеят се и пеят и аз, без да знам откъде, успявам да намеря сили и дъх да повтарям техните неразбираеми жизнерадостни песни, да се смея с тях, да разбера, макар и малко за живота им. Те са таманги, както повечето от нашите носачи и водачи. Само Хила е шерпът.

Населението на Непал

се състои от различни народности, които имат различни езици и използват непалския за да се разбират помежду си. По принцип не се мешат едни с други, въпреки че напоследък се случват и смесени бракове. По-сериозен става проблемът, ако се харесат момиче и момче от две различни религии (будизъм и хиндуизъм). Кази е от малко селце по пътя между Лукла и Джири, на 27 години е, има жена, която се грижи за стопанството, докато го няма. "Тя е фермерка”, заявява той с гордост. Има и две деца, едното е на 7 години, а другото е бебе.

Лакпа, на 21 години, също вече е баща. Тъй, докато си говорим, се изкачваме неусетно на връхчето – казвам връхче, защото въпреки своите 5545м. надморска височина, Кала Патар (Черна скала) изглежда като незначителна чучка, мъничко възвишение в основата на Пумори, с който го свързва тесен скален ръб. Това се счита за най-доброто погледно място към Еверест. Върхът, който тибетците наричат Джомолунгма (Богинята майка на света), а непалците – Сагарматха (Високо в небесата) наистина изглежда твърде близо и не невъзможен. Сякаш само да протегнеш ръка, и ще го докоснеш; сякаш не ни делят над три километра вертикал.

Обзело ме е някакво странно, чисто, нечовешко щастие,

посягам към молитвеното знаменце в джоба си, което нося с мен още от долината и моля Фурба да ми помогне да извърша тайнството. На върха има много знамена, големи и малки, плющят от вятъра със своите ведри, шарени цветове и носят молитви към Вселената. Покатервам се на една скала; Фурба ме следва плътно, помага ми да завържа знаменцето. След това ме хваща за ръка и гледайки ме в очите, започва да крещи „Ки-ки-со-со-лагелоу!” /Бог да ни благослови!/.Аз, без да чакам, почвам да викам с него към планината, все по-силно, в екстаз от стоплящото ме слънце, с поглед, вперен в Пумори: виждам го като две сключени за молитва ръце, чиито пръсти докосват небето.

Утрото вече е превзело всички върхове и навлиза в дълбоките ледникови долини, които още са в сянка. Време е да потегляме надолу – денят напредва, а нас ни очаква едно дълго скитачлество: днес трябва да ходим поне десет часа, чак до Пангбоче. Виждаме долу в ниското как тълпите плъзват нагоре – трекерите са населили гъсто пътеката към Кала Патар, а експедициите с носачите и многото натоварени животни се отправят в стройни върволици към базовия лагер, който се мъдри с шарените си многобройни палатки там долу.

Тази сутрин това място беше само за нас

То ни се разкри и ни се усмихна. А когато бързахме надолу по пътеката, се чу „хрсс-фуц...” и ето, вляво един лед се напука и снегът тръгна в огромен облак по склона на Нупце, докато достигна ледника и там бавно се уталожи... Каква гледка! Лавина. В цялата й неподправена и жестока прелест. "Ето - ми каза тя, - ето, за да помиришеш за миг истината на Великата планина”. Другите бързат надолу, а аз нещо се мотая, въпреки че спускането е лесно. Спирам, оглеждам се, не мога да откъсна очи от ледовете, нещо ме държи там, не ме пуска да си тръгна. Слънцето бързо се качва и става горещо, долу на пясъчното поле се е излегнал як, но една шерпанка го погва с пръчка в ръка: и мен така някой трябва да ме погне, че да ме отмести оттук.

Не ме напуска тягостното усещане, че твърде бързо си тръгваме

Планината кралица ни допусна до себе си, разкри ни се, изпълни всичките ни желания като с вълшебна пръчка. Дълъг беше пътят до Светилището. Сядам на един камък да го погледам за последно и без да знам как и защо, от очите ми потичат сълзи: силен, необуздан, пречистващ плач на благодарност, на дълго очакване и напрежение, на раздяла и обещание за нова среща.

Сълзи, събрали неувереността ми, че съм дорасла да стигна дотук и възторга на сутрешното слънчево посрещане на Кала Патар. Трудно ни е да вървим нагоре. Боли ни, когато се спускаме надолу. За тукашните хора това е ежедневие. Постоянен път нагоре-надолу и зиг-заг между измеренията.