Сгушено сред зеленина на брега на морето, до резиденция „Евксиноград“, рибарско селище Траката е като докоснато от Бога. Тук е домът на Коста Радев от повече от три десетилетия насам.
„Една барака. Всичко се започва от една стаичка и след туй – по малко, по малко, тук кухничка, там баничка... като ракови образувания се трупат и това е. Нищо особено няма“, казва той за скромната си къща.
Преди да се установи в селището със своята съпруга, Коста работи като журналист в София. Автор е на 17 книги, печелил е доста национални литературни награди. Един ден обаче оставя всичко и става рибар в следване на детската си мечта.
„Животът на рибаря е най-хубавият живот, който може да си представи човек. Даже и да няма риба, какъвто е нашият случай. Какво има в София? Всички кандидати за забогатяване, 2 млн. мераклии се натрупали там, блъскат се, гонят се, бият се. Само една шепа по-щастливи хора са наясно, че от пара щастие няма да намериш. Щастието е съвсем друга категория“, казва той.
Запитан дали е щастлив, рибарят отговаря с цитат на Марко Ганчев: „Не съм чак толкова глупав, за да съм щастлив“.
„Какво наричат успех? Като покажат преуспели българи по телевизията? Какво значи преуспели? Ами кажете забогатели българи и ги показвайте, ама какво му е преуспялото? Какво му е успехът, че е направил там един палат. Палатът гори по същия начин, по който гори барака като моята. Само че моята, като изгоря, за 18 дни направихме нова и пак влязохме“, казва той.
Коста не е построил луксозна къща и едва ли някога ще го стори, но преди четвърт век, с помощта на свои приятели, тухла по тухла, изгражда параклис в селището. Той носи името на свети Николай Чудотворец, небесния покровител на рибарите.
„Преди да влезеш в морето, да запалиш една свещичка, да се помолиш – ако не друго, да се върнеш жив и здрав. Защото не е хубаво да се молиш за риба. Има по-важни неща. За материални ценности е грехота да се моли човек, а и да се молиш, никой няма да те чуе. За здраве, за помощ, за съдействие, да те закриля Господ – за това се молиш. Не да забогатея, Боже дай ми да продам 10 кила риба днес“.
Коста е категоричен, че в морето няма кой друг да те закриля освен Господ. И за това е в параклиса всяка сутрин. След това изминава тесните стъпала до своята лодка – „най-красивата“, която сам е направил „от първата тресчица до последната“.
Рибарят поема към морския хоризонт и се слива с вълните, слънцето и писъка на чайките – неговото щастие.
„Онова не е живот. Това тук е живот. Онова е съществуване, борба за хляб. Как си представяш да ме затворят в апартамент, да ходя на работа от 8 до 18. Ние си носим проклятието. Кажи ми защо всяка козичка може да яде всички видове треви, дето растат, а човек – само това, дето го отглежда с 300 зора? Ами ето ти го проклятието на човечеството“, казва той.
Коста признава, че през последните години човек трудно може да се прехранва само с риболовство. С всеки изминал сезон рибата в морето ставала все по-малко. Но не се оплаква, а е благодарен за всеки един малко по-богат улов.
„Тежък е животът на този, който не си харесва работата. Работа, дето ти харесва, какво да ѝ е тежкото? Някой ден, като се върнеш рано сутринта с половин лодка пълни мрежи – ей такива щастливи дни кой ще ги изживее? Всяка вечер благодаря на Господа, че съм тръгнал според желанието си, а не според здравия разум. Основния въпрос преди 40 години беше: „Ти луд ли си?“ Даже майка ми, която е варненка, ме питаше „Затова ли се учи?“.
На финала на нашия разговор Коста завършва със съвета, че „разумът е много лош съветник в тези неща и трябва да се следва интуицията“. През този ден той не хвана нито една риба, но изживя поредните прекрасни моменти свободен в морската шир.
