Ето ни отново готови за път. Пак сме в Гватемала, град Шела и офиса на доброволците водачи Кетцалтрекърс. Винаги съм се питала кое е онова налудничаво натрапчиво чувство, което подтиква хората към странни неоправдани действия от типа на “нарами тежката раница”, “приготви чорапи за смяна”, “настрой се за лудо блъскане по баирите и леене на гореща пот” и “хайде на автобуса към поредното неизвестно...”

Добре че го има това странно и незаменимо чувство. Затова сега съм събрала група от десетина ентусиасти и съм готова да поведа поредната Кетцартрекска група към ново предизвикателство! А в конкретния случай на работата като доброволец планински водач, онова същото чувство се явява най-верният ти работодател, то е източникът на потребители на приключението, което ти създаваш и в същото време е извор на онези животодаряващи средства за децата, на които посвещаваме всичките си усилия! Добре че го има! Чувството де...

“От небето до всички светии” – така звуково би могло да се пренесе на български език названието на най-дългия трек от поредицата Кетцалтрекърс – 6-дневния маршрут Небах – Тодос Сантос. На много водачи той е любимият. За мен той е по-скоро “различният”. Шест дена в планината Кучуматанес и шест дена на срещи с хора от три различни племена маи: ixil, kiche и mam. “Различното” на въпросната т. нар. „екскурзия” е именно тази “среща”. Този път няма да мъкнем палатки и храна за няколко дена, защото си имаме домакини. Този път ще ни очакват! Това може да означава няколко неща: “Ей, най-сетне по-лека раница!” или “Уф, пак ли само боб и ориз ще ядем!”. Но може и да прозреш: “Значи, сега имам шанс да надникна в душата на тези чудновати, мили, дребни индианци!”. Защото да влезнеш в дома на мая, означава да приемеш света на една друга култура, да споделиш, да съпреживееш няколко мига. Там понятието “гостенин” е чуждо и непреведимо. Местните хора живеят в реалност, която принадлежи на всички ни. Те отварят вратата си с усмивка и те приемат като светлина в ежедневието си. Ти си приятел дошъл отдалече ...

И така - напред по маршрута!

За такова едно приключение в непознатата част на Гватемала просто няма как да не заплатиш с един изморителен ден в пътуване. Сред тълпата цветно множество сменяме два чикън-бъса от град Шела до Киче и от Киче до Небах, общо около 8 часа! Това в никакъв случай не е загубено време. Ставаме зрители на противоречивата гватемалска действителност и природа. От 2300 м, където е град Шела, се спускаме в сухата пустинна долина на Сакапулас, за да изкатерим с доста пъшкане на автобуса повече от 1500 м по снагата на планинската верига Кучуматанес и да достигнем сред зеленина и чудни долини малкото градче Небах – нашият изходен пункт. Оттук насетне няма да видим нито автомобил, нито асфалтиран път, нито магазинче или интернет клуб поне за 3 дена.

Небах е симпатично планинско градче с много характер

Там хората са ixi - така се нарича племето мая, от което произлизат. То е характерно с по-осезаемата си затвореност и консерватизъм. Всички са облечени в традиционните си дрехи. Там се намира и най-известната женска носия в Гватемала - с много красив плат, тип шал, намотан около главата и завършващ с шарени пискюли. Всички жени го носят и колкото по-голям и пъстър е той, по-голямо е достойнството в очите им. Тук не е лесно да направиш снимка. Както навсякъде в Гватемала “отнемането” на образа на някой местен жител е деяние с особен смисъл. На това място дори не можеш да си откупиш с някой кетцал удоволствието да си отнесеш малко екзотика, закопчана в няколко хиляди пиксела. В Небах категорично те отпращат, когато ги попиташ за снимка и лесно можеш да съзреш някак обидения поглед в тези горди очи, които не са създаден да служат за манекен.

Това е първото истински планинско селище, което срещам с така жива и преболедувана в сърцата на хората история на съвременна Гватемала. В тези прекрасни гори наоколо са се криели тукашните “партизани”, наричани “гериляс”. Днес почти всяко семейство от града и района има дадена жертва през Гражданската война. И почти всеки един гватемалец тук може да ти разкаже за нейното безумие и нежеланието на хората да участват в безсмислените схватки за власт. Истината е проста. Крайно бедното население ражда и възпитава крайно агресивни младежи, които постепенно се организират и взаимообучават в стройна система за отмъщение и възмездие. Влизането в бунтовническия отряд на “гериляс” е доживотно и безвъзмездно. То е посвещение в идеята. А идеята е гениална – сваляне на правителство, за да се даде властта в ръцете на народа, на най-бедните, които ще управляват най-справедливо. Животът на хората се определя от схватките между войската и гериляс в продължение на повече от 30 години. Мирът е постигнат едва след намесата на ООН през 1996г. Съответно там гробовете все още са топли, а гората все още нашепва заговорнически клетви. Страхът по лицата на хората не е отмит...

След като сме нощували в хостела на американец, живеещ в Небах от 84-та година, жив свидетел и “продупчен” от куршумите на гражданската война приятел, продължаваме към дълбините на Кучуматанес и китното селце Акул. Още от сутринта сме развеселени, когато на излизане от града срещаме гордия надпис с шарени букви: “Клуб на анонимния алкохолик “Вяра и надежда”.

Новото селце, което пресичаме, също е историческо

На главния му площад се е разиграла кървава присъда над всички мъже жители на селото. Гордата правителствена войска в желанието си да демонстрира надмощие и сила не се задоволява с премахване на истинските бунтовници, а показно унищожава всички потенциални сподвижници и привърженици на “гериляс”. Цялото село е било сринато до основи при тази кланица. Единствен страж от онова време остава църквата на площада. Дори тя не е забравена случайно или по грешка. Именно в нея се е разиграла кървавата драма. Войниците завързали очите на едно съседско момче и му казали да посочва виновните и невинните сред пленените вече мъже от Акул. Виновните били затваряни в църквата, невинните – в училището. Всеки невинен бил задължаван да изпълни присъдата над поне един виновен. Съселяни трябвало да скачат върху простряните и покрити с трева тела на свои роднини и приятели, докато издъхнат. След това и те бивали убивани, някои погребвани живи, а други обесвани пред всички на красивия чинар, който и сега се издига в двора на църквата. Много бяла и самотна стърчи сега тя. Построени са, разбира се, много нови къщи, но стотици са и жените и децата избягали завинаги от прокобата на клането безумие.

Обядът ни над село Акул е забележителен. Влизаме в една истинска мандра за производство на чуден кашкавал от краве и козе мляко! Направо като български. Наблюдаваме древната технология на подквасване и съсирване, след което се зареждаме с по някоя пита, която ще ни спохожда и през следващия ден. Неусетно следобед пресичаме етническата граница между маите ixil и навлизаме в територията на маите kiche. Различаваме ги веднага по цвета на полите на жените и, доколкото е възможно, по тоновете на нечленоразделните за нас звуци, с които си говорят тези мили хора. Предстои ни среща с едно приказно семейство, защото ще нощуваме в къщата на Дон Диего. Всъщност самият него аз така и не видях за четирите си минавания по маршрута. Затова пък срещата със Сантиага, съпругата му и прелестните им 5 деца оставя светло петно в паметта ми. Не само заради вкусните “чучитос” (нещо като царевични питки, сварени в палмово листо) или вълшебното изобретение “темаскал”. На мен вече ми е добре познат тукашният вариант на древна сауна, която маите използвали вместо баня от незапомнени времена. Туристите от групата, обаче с любопитство и съмнение гледат на малката тухлена постройка с опушена врата.

Веднъж попаднал във високите земи на Гватемала, няма как да не опиташ удоволствието “темаксал”

В малката постройка обикновено влизат до 3-4 човека в седнало или дори легнало положение.

Предварително изгасеният огън вътре е нагорещил хубаво купчина камъни и голям казан с вода. При плътно затваряне на входа, започва мигновено разпускане на уморените от прехода тела и ефектът на сауната връща доверието ни в гениалните древни изобретения. На вечеря Сантиага споделя, че от край време това е единственият метод за хигиенизиране там (сами разбирате бани по тези места не съществуват), но пък стриктно се прилага поне два пъти седмично! Разговорът ни с домакинята е сладко и поучително занимание, макар на нея да й е трудно да разбира и произнася добре на испански. За това помага Ана, която ни превежда. Тя е най-голямата дъщеря, която вместо да се омъжи на обичайната 14-годишна възраст, е отишла в града да учи още две години.

С изумление разбирам, че Сантиага е на 34 години - изглежда на повече от 45. Тя ми разказва и за отношенията в семейството там. Мъжът и жената се женят съответно на около 16 и 14-годишна възраст, но предаността им един към друг е задължителна и общоприета. Всъщност е и повече практична, тъй като според неписаните закони, ако някоя жена подаде жалба, че мъжът й й изневерява, то той е длъжен да плати огромни суми за обезщетение, да й предостави цялото си имущество и така си спечелва неприязънта на цялата общност. В крайна сметка почти никой не може да си позволи да изневери, тъй като няма парите за съответната “глоба”. Разводите се оказват скъпо и излишно занимание.

Сантиага е забележителен извор на живот. Докато ни разказва, дъщерите събират масата и ни предлагат чай за десерт, а след това тихо се сгушват покрай нея. Майката ги пази, заиграва се с тях, разресва косите им и сплита чудни плитки в различни форми. Има време и сили за всяко едно от децата. Бързаме да ги оставим да поспят. Оглеждам се и виждам само едно легло в единствената стая в къщата. Как се събират тук петте дечица и тя? А къде ще сложат бащата, когато се върне от работата в големия град..?