От всичко казано не става ясно кое й е черното на Черна гора? Защото гора има, а черно – няма! Поне от видяното от мен, така излиза...
От София се тръгва лесно
Нали знаете колко малко му трябва на човек да загърби пушилката и смога за седмица или две? Така и ние, тримата глупаци, развели буйни коси от прозорците на бесния форд, прелитаме през Сръбска земя, за да достигнем гората, черната. След 8-часов магистрален преход се озоваваме в град Беране.
Жадни за информация и карти, намираме бира
И мило, и нашенско е да се разхождаш по “главната” сред олющени балкони на жилищни блокове и лъскави кафенета пълни с тийнейджъри. Тук никой не може да ни даде инфромация за планината Бйеласица в Национален парк Биоградска гора, буквално на един хвърлей от града. Но разочарованието е далеч от нашите души и ние цепим мрака по селския път покрай река Бистрица. На раздяла с Беране погледа ни покатерва на хоризонта къдравите очертания на горд планински връх. Далеч е от нас и нашата посока. Жалко.
В центъра на село Лубнице с фаровете осветяваме нещо като карта! Бързо се строяваме пред нея като верни войни и смирено щракаме с фотоапарати, да запазим този ценен дар в пиксели, които със сигурност ще ни водят на следващия ден впланината. Избираме си черен път към планинарски дом “Суводо” и опваме катуна на поляната пред него. Невидиш ли по видело на сутринта намираме пред неработещата хижа още една карта на района. При това с маркировките, по-едромащабна, изобщо лукс!
И така, бързо спретваме еднодневен кръгов маршрут с крайна точка връх Църна глава (2139 м)
Теренът е приятно заоблен, горист, нашарен от есента и безкрайно безлюден. Като изключим двете малки хлапета с ученически раници, който подминават палатката ни рано сутринта, предполагаме в редовния еднодневен лъчев преход до училището в долното село, и няколкото “Юго” бръмчащи по черния път, други местни не срещаме през целия ден. Тук така наречената туристическа маркировка се изразява в червено кръгче с бяла точка посредата, разположени на значителни разстояния една от друга.
Ако правилно следваш интуицията си има шанс да засичаш маркировката средно през 30минути! Е, от време на време човек си позволява освен на интуицията да се доверява и на природните си инстинкти като глад за горски плодове. Така, след едночасово следване на маркировката, от една пасторална полянка с колиби и цветя приемаме нов принцип на придвижване: “Посоката е ясна – нагоре! Защо да търсим маркировка, когато можем да трасираме недокоснатите боровинкови храсти, толкова самотни и толкова назрели?!”.
Не мога да измеря времето, прекарано в боровинкова истерия
Може би 40 минути или час пълзим по стръмен склон, вкопчили ръце, крака и носове в блажените лилаво-черни дарове на природата. Но тук боровинките са с размери на череши, как да ги подминеш?! Излизаме от горския пояс и есента ни се представя в цялата си многоликост наоколо – пожълтели ливади на отсрещния склон, прошарени храсти около скалисти била и малки къщурки покатерили се на билото на планината дори. Не щеш ли засичаме добре оформена пътека в клека и с лекота засичаме отново маркировката точно под езерото Урсуловачко. Оттук вече е ясно - върхът се вижда (или поне така си мислим), боровинките остават назад, а слънцето без да се сърди пече ли пече. Няма и час и сме на носа на набелязаното връхче.
Брей панорама, брей чудо!
На юг в далечината хоризонта се е накъдрил като брюкселска дантела. Това ще да е Проклетия, планината на албанската граница, за която толкова сме слушали и където казват “пак се връщаш”. Далече остава тя. Но пред нея, на по-близък план се очертават едни двама красавци, някак напомнящи за родната Каменица. Ама че снажни и около тях няма с какво да се мерят, извисили са се над всичко и пазят. А дали тази скалиста осанка не прилича на онази дето ни се смееше докато се лутахме в Беране...? Нашето било се разхожда в криволици, малко напомня Старопланинската снага, но пък тези езерца кацнали тук и там определено не приличат на нищо познато. А сме в Беласица!
