Що е Беласица (ср. Бјеласица), все е неповторимо.
Поглеждаме алтиметъра и нещо не се връзва. Уж сме на Црна глава а сме със стотина метра по-ниско. Оглеждаме се. А, ясно, върха ни е останал в източна посока и понеже целият е в клек, ние инстинктивно сме пропълзяли на голата поляна да зяпаме панорама. Е, по пътя обратно към езерото се откланям да го проверя все пак връхчето и след 10-ина минути намирам двете червени кутии.
И тук има традиция да оставиш бележка,
вдъхновена от мястото, на което си се озовал. Едната кутия, по-стара и олющена е празна. До нея са направили нова, съвсем здрава и прясно боядисана, с голяма книга вътре, подвързана, няколко химикалки и...печат! Дори печат с мастило има, можеш да си завериш паспорта и да си отнесеш името на върха вкъщи. Тук изглежда се грижат за планината. Приятно ми става, че някой идва тук редовно, сменя тетрадката, носи мастило, чисто е и някак уютно...
Пътят обратно до “лагера” е различен и посвоему вълшебен. Не, тук няма боровинки. Дори, къпини няма. Но особени етажирани долини с петна от прошарени букови гори, малки езерца-очи и самотни жълти дървета има. Освен това, главното било някак е загърнало долината, по която слизаме и е отронило късове от снагата си, за да ги разпръсне в очарователен безпорядък.
“Местните са нахвърляли тук тези камъни за някаква игра вероятно, или са ги подредили по звездната карта?”- човъркаме мозъци и фантазия дружно. Малко по-надолу и започваме да срещаме обитавани къщи. Сега пусти, тук там някоя крава продрънква, но става ясно – тук горе се живее, а село няма. Къщите за разпръснати по нашия и отсрещния склон, черни пътища има прокарани до всяка една, а какво ли правят през зимата тук хората, а децата как ли ходят на училище? Може би имат шейни, снегоходки, ски с панти...?
По интуиция или не, с колата се насочваме към съседния масив
на планината Комови и района на еко катун “Щавна”. Още по-пътя виждаме нашите хубавци, познатите от Беране скалисти чукари. Май точно към тях сме се насочили. И отново пристигаме по здрач, но утре ще ги огледаме хубаво. Еко-катуните са голяма работа! Всъщност представляват нещо като планинско селище, в случая състоящо се от десет малки бунгала, пригодени за туристи. Съвсем модерно изглежда всичко - нови покриви, дървена ламперия, подреден двор, малко рсторантче и асфалтов път до самия катун.
Ние се ориентираме на съседното билце и разпъваме нашата “шатра” (палатка на сръбски). Изведнъж пронизителни викове ни карат да питаме с поглед тъмнината. Нещо става, някой изглежда е в беда. Не разбираме отделните думи, но интонацията е тревожна и идва от посока на катуна и планината. Известно време се споглеждаме, но нищо. Скоро всичко утихва и се отдаваме на кулинарно-развлекателните си вечерни дейности. След около час същият глас вече подвиква в непосредствена близост. Не един а двама мъже все така напрегнато нещо крещят. Ами като не ви разбираме, какво да направим? Смело Филип се приближава: “Све у реду?” – “Све у реду. Бла, бла, бла...” – отговарят. И си отдъхваме. Все пак заключаваме, че търсят изгубено куче, но така и няма да разберем развоя на драмата докрай....
Спокойна нощ
Луната вече се отдалечава от пълната си сила и по-малко прониква в палатката, вече не става за четене. “Ирка, изгрев.” – гласът на спящият под звездите ни другар ме измъква от уютното чувалче. Малко снимки, тракащи зъби и много вдъхновение ни подарява оранжевата топка, изскачаща на хоризонта. Отсреща се избистрят очертанията на три стожера на планината.
Върховете Леворечки ком (2469м) и Ком Кучки (2487м) от една страна и Ком Васоевички (2461м) от друга, са съвсем различни от бйеласишките била. Особено двата по-високи са изцяло мраморни, отвесни, назъбени и дори слънцето като че не успява да ги стопли. Третият е онзи същия красавец, който виждахме от Беране. Много къдрав, скали се редуват с тревисти петна и огромен сипей се стича в обагрента гора в пондожието.
Насочваме се към примката между него и “белите”. Но нали маркировките тук са относителни, без да искаме сме поели към Васоевичкия Ком. Козята пътека ни вдига стръмно нагоре, уж го заобикаляме, а всъщност си се качва към билото. Малко кал, малко сняг, малко хлъзгави скали и се усмихваме от нещо като билна заравненост. Неизвестно колко остава до самия връх и има ли такова нещо, но това не ни интересува. Приемаме просторите в сърцето си и ги запечатваме в архива на спомените. “Проклетите” върхове се виждат вече по-отблизо, еко катуна е останал някъде в краката ни, а вчерашната Црна глава ни поздравява отново напечена от Райко.
Малко тъжно е да си тръгнеш
от тази красота, но знаеш че те чакат други. Обикновено мисълта за слизане от планината в полето е малко подтискаща за мен, но тук в Черна гора такъв проблем не съществува. След всяко слизане моментално следва изкачване, а поле не видях да има! Живописен път в посока Подгорица ни отвежда до градчето Колашин, където може би късно, но не прекалено, се сдобиваме с карта на обходените вече Биоградска гора и Комови. За следващия път... Сега продължаваме към морето, но първо през каньона на река Тара и манастира Морача, за да достигнем столицата.
В заключение:
кога и как да се пътува в Черна гора? По всяко време, волно. Но ако ви се рисува с четка – елате през есента...
