Йонас Карлсон има онзи тип сдържана, вътрешно концентрирана енергия, типична за северните творци – деликатен, наблюдателен, сякаш интровертен, но с топла усмивка, която съвсем не непреднамерено гледа с ирония към абсурдите около нас...

Той е писател, който работи на принципа на... джаза. И в това няма нищо странно, защото е един от най-добрите начини да комбинираш простите думи с философска дълбочина, присъща само на един истински майстор на детайла. Независимо дали става дума за кино или за литература, или за... кларинета, който разрежда гъстите облаци, които човек понякога сам подрежда в главата си...

Да си щастлив, въпреки всички нещастия. Да цениш скръбта, загубата и справянето с остаряването. Това са само част от посоките, които се появяват между редовете и извън думите в разговор с него. „Не е задължително да сте извънземен, ако имате зелени пръсти. Просто обичате градинарството, дома, спомените“. Да, толкова е „просто“ понякога...

Снимка: Даниел Димитров

Йонас Карлсон, в разговор с Даниел Димитров – за отчуждението и бюрократичния абсурд като теми в творбите му, за „началото“ на човека, който е днес, за ролята, която би искал да изиграе като герой в собствен роман, за музиката и кларинета, за футбола и тайната доминация. И още: Как актьорът влияе на писателя и обратно. Когато пише, по-скоро чувства, че изследва себе си или че бяга от себе си. Какво го плаши повече – да бъде неразбран или да бъде напълно прозрачен...

Докато се подготвях за тази среща с Вас, попаднах на интервю от 2014 г., в което казвате: „Ако си достатъчно близо до историята, добиваш инстинкт за това кое е важно и кое не“. Междувременно, започнах да чета романа Ви „Дъждовният човек“ (Regnmannen) и през цялото време се питах колко близо до Бога или до слънцето трябва да е човек, пишещ по този начин. Чувствате ли се избран по някакъв начин?...

- О, уау! Не, не бих казал, че се чувствам избран… Но мисля, че е красиво… Когато пиша историите си, нямам представа какво ще се случи. Просто продължавам и в повечето случаи осъзнавам: „Е, това няма стойност! Ще трябва до го изхвърля“. Но понякога виждам, че има нещо – някаква загадка или нещо, което ме заинтригува, и ме кара да продължавам. И мисля, че това е вид благословия.

Когато намериш материал или история, която те държи в движение, поддържа интереса ти към героите, към средата и всичко останало... Така че, може би, това е моментът, когато се чувствам най-близо до „избраността“ – усещам, че има нещо и трябва да се погрижа за него и да го „отгледам“.

Историите Ви често изследват отчуждението и бюрократичния абсурд, а героите са в нещо като Кафкианска реалност. Какво Ви привлича в тези теми? Имате ли личен опит или наблюдение, което стои в основата?

- Смятам, че самият живот е абсурден. Това е основното ми усещане. Така виждам света. Толкова много странни неща се случват в най-обикновеното ни ежедневие. Самият факт, че аз съм тук и си говорим сега…

Снимка: Даниел Димитров

Толкова много неща приемаме за нормални, без да осъзнаваме колко са чудати. Но ако вземете нещо и го разгледате с „нови“ очи, почти винаги си казвате: „Уау, защо е така? Защо изобщо е направено това?“. Ако се вгледате по-внимателно, винаги ще откриете нещо странно – например, защо чашите са такива? Защо тази стая е направена така? Защо се ръкуваме, когато се срещаме? Животът е пълен с абсурди, особено съвременният, европейският живот, в който толкова много неща просто приемаме за даденост. Така се прави! Но защо е така? Това ми е интересно.

Има ли момент от живота Ви, който бихте нарекли „началото“ на човека, който сте днес?

- (Замисля се – бел. а.). Не, не мисля... По-скоро, има няколко такива момента. Това е част от личността ми. Никога не съм имал пробив като актьор – онзи момент, в който изведнъж ставаш известен. Постепенно съм играл различни роли и с времето хората започнаха да ме разпознават. Същото е и с книгите ми. Просто започнах да пиша и да ги издавам. И после изведнъж се оказа: „О, той има доста книги!“. Един казва: „Четох онази“, а друг: „Не, аз четох тази“. И, честно казано, така ми харесва...

Как актьорът влияе на писателя и обратно?

- О, много! Бих казал, почти всичко, което знам за писането, съм научил от актьорството. Актьорската работа е непрекъснато занимание с езика и с текста. Трябва да го анализираш, да го научиш наизуст, да изчистиш излишното. Да разбереш какво стои в думите и какво под тях, какво се усеща, без да се казва.

Разбира се, най-много съм научил от четенето, но на второ място – от актьорството и от това да бъда постоянно сред текстове и литература.

През 2023 г. казвате, че понякога хората са Ви предупреждавали с думите „Не приемай тази роля! Човекът не е симпатичен“. Има ли роля, която бихте искал да изиграете като герой в собствен роман?

- О, да, много са (Смее се – бел. а.). Винаги чета текста си на глас, докато пиша. Разхождам се из апартамента си и си говоря сам, изпробвайки репликите. Така че, в известен смисъл, в главата си вече съм изиграл всички герои. Опитвам се да дам на всеки герой по нещо от себе си, дори на „лошите“, несимпатичните.

Снимка: Даниел Димитров

Цитатът, който споменахте, се отнася до герой от романа The Room – доста странен тип. Докато го пишех, си мислех: „Какво ли ще си помислят хората? Че това съм аз?“... (Усмихва се – бел. а.).

Знам, че сте записвали роман на Агата Кристи като аудиокнига, както и собствените си произведения. Какво е усещането? Искало ли Ви се е понякога да промените нещо, докато четете?

- Всъщност мисля, че е добра идея да прочетеш текста си на глас за аудиокнига,  още преди да публикуваш книгата. Защото винаги излизат дребни неща, за които си казваш: „А, това изречение можеше да се съкрати“ или „Тук трябва да звучи по друг начин“. Винаги е полезно да четеш на глас – заради темпото и динамиката.

Когато пишете, по-скоро чувствате, че изследвате себе си или, че бягате от себе си?

- По-скоро изследвам себе си. Никога не съм писал, за да избягам от нещо. Въпреки че понякога се приближавам до научната фантастика или абсурда, винаги ме интересува повече обикновеният живот, както стана дума по-рано. Интересува ме защо нещата са такива? Защо хората изглеждат така или действат по определен начин? Писането за мен е повече изследване, отколкото бягство. То е начин да разбера света и нещата, които ме дразнят. Например, защо някакъв човек ме ядосва толкова? Това е чудесна отправна точка за роман. Какво в него отключва тази ярост в мен?...

Какво Ви плаши повече – да бъдете неразбран или да бъдете напълно прозрачен за другите?

- Това е добър въпрос (Замисля се – бел. а.). Не бих искал да бъда напълно неразбран. Ако, например, някой каже: „Книгата ти е проруска пропаганда“, бих отвърнал: „Не, не е така!“. Но в известен смисъл, постоянно бивам неразбиран, защото романите ми са като пъзели, мистерии, които читателят трябва сам да подреди и да създаде своята картина. И това е едно от най-прекрасните неща в писането – че после срещаш читатели, които казват: „Но това всъщност е за онова, нали?“ – неща, за които дори не съм си помислял.

Снимка: Даниел Димитров

Моят труд не завършва, когато завърша книгата. Аз я „предавам“ на читателя, който трябва да я довърши по свой начин. И понякога от това излиза нещо напълно ново. Това много ми харесва.

Къде е музиката в живота на един писател, драматург, сценарист и актьор? Завинаги ли захвърлихте кларинета и саксофона, за които разказвате преди време...

- Не съм изоставил кларинета. Все още свиря. Свиря постоянно, всъщност. Седя и пиша няколко часа, после имам нужда да направя нещо друго, за да „разтоваря“ мозъка си. И взимам кларинета.

Имате ли бенд?

- Нямам, за съжаление. Бих искал да имам бенд, който да ме чака, докато пиша (Смее се – бел. а.) и в някакъв момент да ми казват: „Хайде, деца, да посвирим малко!“. И след два часа пак, а аз да отвръщам „Изчакайте, трябва да пиша“.

Какво правите, когато не Ви се прави нищо?

- Гледам футбол.

Зная за това, но то не е нищо...

- (Смеем се – бел. а.) Не, не е. Наистина не е. Но напоследък, може би заради всичко, което се случва по света, гледам все повече футбол. Това е един изцяло измислен свят, с различни отбори. Подкрепям един отбор и се потапям напълно в това... В същото време, знам, че е просто игра. Може би, това е една от моите форми на бягство...

Джулия, София, Сесилия. Как избрахте имената на дъщерите си...

- (Смее се – бел. а.)  Просто е… Аз и съпругата ми избрахме трите най-красиви имена, които можехме да си представим – Джулия, София и Сесилия. Не са имена на баби, тъй като средните имена на децата са от бабите.

Пътуват ли дъщерите Ви с Вас на фестивали, например?

- Понякога средната ми дъщеря София много иска да пътува с мен. Сега постоянно ми повтаряше: „Искам с теб! Трябва да ме вземеш в България!“. Аз ѝ казах, че този път не може, но другия път ще я взема. Тя иска да пътува с мен навсякъде, където отивам.

Как бихте се описали, без да използвате думите актьор или писател, или музикант...

- (Смеем се – бел. а.) Не бих се нарекъл музикант. Това е труден въпрос, защото толкова силно се идентифицирам с актьорството и писането. Без тях съм напълно изгубен.

Баща, футболен фен, съпруг…

- Разбира се, да, и това съм. Не знам… Мисля, че съм от онези артистични души, които се чувстват сякаш са напълно аут. Не разбирам света, просто се опитвам да бъда креативен. И съм наистина щастлив, че мога да правя всички тези неща.

Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?

- (Замисля се – бел. а.) Не мисля, че има една дума. Има много...

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- (Замисля се дълго – бел. а.) О, уау… (Мълчи, мисли – бел. а.) Предполагам, че съм човек, който обича да изследва и да търси. Обичам момента, в който се опитваш да разбереш каква е тази история, каква е твоята роля, какъв е смисълът на пиесата. Обожавам това състояние. Това е най-хубавото нещо, което познавам.

Това бяха моите въпроси… Сега разбирам думите на една от дъщерите Ви, която казва, че сте „тайно доминиращ“ и винаги получавате своето…

- (Смеем се – бел. а.) Просто съм упорит. Ако мога да кажа нещо за себе си, то е, че имам добра издръжливост. Мога да продължавам вечно. Не съм човекът, който налага волята си със сила, но умея, така да се каже, да насочвам нещата натам, накъдето искам.

Снимка: Даниел Димитров

Йонас Карлсон бе у нас по покана на кино-литературния фестивал „Синелибри" (10 октомври – 3 ноември) в София и още шест български града – Пловдив, Бургас, Велико Търново, Габрово, Варна и Стара Загора. Мотото тази година е „Пяната на дните".

Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase

Последвайте btvnovinite.bg във VIBER

Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM

Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK

Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK