Гръцкият режисьор Фил Йеропулос: За куиър хората няма граница между радостта и тъгата

Шоуто трябва да продължи завинаги, е девизът на героите в „Аван-драг!“. Десетима гръцки драгартисти разказват своите лични истории във филма на Фил Йеропулос, наречен от самия него документ на сюрреалността.

Той определя стила си на кинотворец като поетичен. И в това няма нищо странно, защото поетиката не просто витае във въздуха, а създава душевен комфорт – както за зрителя, така и за участниците в този алтернативен портрет на една от най-древните нации.

Движейки се между сюрреалност и субреалност, чрез субкултури и чрез въображението си, Йеропулос споделя една „поносима версия на действителността“. Въпреки безпощадните критики към държавата, довела народа му до най-скучната и бедна епоха от цялото му съществуване. Въпреки липсата на граница между радостта и тъгата. И заради това, че човешкият живот е низ от културно обособени избори... След всичко това, резултатът е „Пърформанс на надеждата“.

Разгледай онлайн нашите промоционални брошури

Цените са валидни за периода на акцията или до изчерпване на наличностите. Всички цени са в лева с включен ДДС.

Ако „Аван-драг!“ не успява да прободе очите ни, то е защото пренаситените ни от ексцентричност сетива са стигнали до кота нула в толеранса към същата тази ексцентричност, към различността и правото на личен живот. Просто и жестоко...

Снимка: Даниел Димитров

Фил Йеропулос, в разговор с Даниел Димитров – за „Аван-драг!“, гръцките норми, реалността и сюрреалността, за смелостта да се заявяваш, за „нормалността“ и категоризирането в обществото, за антагонизма между мрака и светлина, за цената на човешкия живот.

Г-н Йеропулос, от Ваши интервюта разбирам, че невинаги сте живял в Гърция…

- В Гърция съм, в Атина, но допреди седем-осем години живеех в чужбина. Моят колега, с когото работим по проекти, е в Лондон, и аз бях там. Също така, все още преподавам в един тамошен университет.

Напуснах родината си, когато бях на 18, и в продължение на двайсет години бях емигрант. Напуснах, защото исках да уча кино, а по онова време в Гърция нямаше утвърдена киноакадемия. Освен това, нещата, които исках да направя, нямаше как да се случат в Гърция, а и като по-млад гледах предимно филми от Англия и Франция. Затова си казах, че ще е някоя от тези държави. Понеже не говорех френски, избрах Острова.

Този престой зад граница как се отрази на Вас като човек и на начина, по който гледате на киното в момента?

- Докато живеех с нашите, се интересувах от артхаус кино и моите родители го намираха за доста странно. Не проумяваха защо едно момче на дванайсет гледа някакви унгарски филми. Всъщност, когато отидох в Англия, открих свят, който изобщо не съществуваше в Гърция – не толкова артхаус киното, колкото експерименталното кино и видео експериментите. Затова реших да скъсам всякакви връзки с Гърция и да се водя като британски режисьор.

„Аван-драг!“ какво е – арткино ли е, документален, експериментален филм, или нещо друго?...

- Когато се преместих в Лондон, той изглеждаше по различен начин. В момента малко го развалиха политически, но тогава срещнах доста нови хора, култури, видях различни гледни точки към политиката и изкуството. Лека-полека, аз самият се превърнах в човек, който трудно може да бъде определен еднозначно. Така че моят филм е всички тези неща, които изброихте. Определям своя стил на правене на филми като поетичен, което е твърде мащабно понятие, защото поетичен филм може да бъде и артхаус, и документален, и наратив – като тези на Тарковски. Но в моя филм има и кичозни, и попмоменти, има и кадри, които са като по Бергман. Аз нямам никакъв проблем да съчетавам двете неща. Знам, че на някои хора не им хареса, но така съм го направил.

Вълнувате ли се от темата колко видим трябва да е този свят за останалата част от обществото?

- Разбира се, че искаме хората да видят този свят чрез филма, но това не беше нашата отправна идея. Не искахме да е просто документ на реалността. По-скоро, той се превърна в документ на сюрреалността, защото имаме всички тези герои, които са в града. Не искахме да ги покажем като снимка. Искахме хората да си представят какво би се случило, ако те наистина са сред нас. А действителността е, че те са сред нас.

Снимка: Даниел Димитров

Не искахме документален филм в традиционния смисъл, със стойността на архив. Може да се разглежда като начин, по който би изглеждал света в бъдещето. Смятам, че заради това свое качество, филмът доста добре се приема на много отдалечени места места, с коренно различен културен контекст, тъй като там действителността е различна.

Как говорим за приемане, как се приема от зрителите този свят – като сюрреалност или като субреалност?

- И като двете. Определено, съчетава и субкултурата, и сюрреалността, защото драгартистите са истински хора. Техният свят не приключва със свалянето на костюма, шоуто при тях никога не спира – девизът им е „Шоуто трябва да продължи завинаги!“. Така че, от една страна, имаме тази действителност. От друга страна, когато те искат да бъдат приети от обществото, прибягат към сюрреалнот, към въображението си и правят „колаж“. Получава се сътворяване на действителността чрез въображението – за да може да се стигне до една по-безопасна среда, с повече грижа.

Когато правехме филма, аз си мислех дали няма да се бият тези два аспекта – на субреалното и на реалното, и хората да си кажат, че това е документален филм, или да ме обвинят, че съм искал да направя нещо сюрреално, но твърдо истинско. Всъщност, хората приемат филма без такива критики, възприемат както реалното, така и сюрреалното, което показва, че чрез такива субкултури и чрез въображението си създаваме една по-поносима версия на действителността.

Всичко, което не отговаря на гръцките норми, плаши хората, казва един от героите във филма. Какви са гръцките норми?

- В гръцките норми е мачо културата и източното православие, както и липсата на ексцентричност. Бих казал, че в момента гръцкият народ е в най-скучната си епоха. Не бих казал същото и за гръцкото кино – то си е добре. Но на ексцентричността не се гледа с добро око. Не е като да те затварят зад решетките, ако си ексцентричен, но не се приема.

Снимка: Даниел Димитров

Патриотизмът също е дълбоко залегнал в нормите и в това да вярваш, че твоята държава е най-добрата на света. Искахме да покажем истинското лице на Гърция, нормалността. Нашето министерство на туризма постоянно показва държавата като земя на герои, но истината е, че в момента са най-високите нива на бедност от един век насам. Имайте предвид, че днес все пак живеем в мирни времена. Затова показваме тази нищета и мизерия, и интересното е, че го правим чрез драгкралиците. Някой би казал, че, ако искаме да покажем нормалността на Гърция, може да вземем камерата и да излезем на улицата, но и чрез нашите герои успяхме да покажем истинската Гърция днес.

Друг от героите във филма стига дотам да каже: „Мразя Гърция. Страх ме е да живея в Гърция“. Чуват се и зловещите призиви „Ритници с токчета“. Миналата година пред киното, където е била премиерата, е имало насилие срещу трансхора. Как живеят тези хора в Гърция? Имат ли някаква защита? Чувстват ли се свободни?

- Не мисля, че в наши дни, където и да е по света, има добро място за трансхората, предвид случващото се в Америка. Надявам се, тези неща да приключат, защото са били немислими в края на 20-и век и все пак мислими за началото на 20-и век, както добре знаем. Така че, като цяло, Гърция не е безопасно място за тези хора. Положителното е, че има доста движения на солидарността. Хората са много сплотени и, когато решат, излизат на улицата. Не знам как са запазили тези свой дух, но има масови протести. Въпреки че и това не е признак за нещо голямо, защото наскоро се случи най-мащабният протест за последните двайсет години, и то заради държавните железници – нещо, което засяга всички. В резултат на тези протести, нито един член на правителството не подаде оставка. Така че какво да кажем по темата с драгкралиците...

Много добре се прикриваме с морето, слънцето, ваканциите, Миконос... Това е доста подвеждащо. Като се замисля, с нашия филм пътувахме по фестивали в цял свят, но не и в Гърция. Когато някои гърци гледат „Аван-драг!“ на фестивал в чужбина, казват, че се говорят лоши неща за държавата, затова изобщо не искат да го показват у дома...

В Гърция има хора, тънещи в бедност, но около тях е пълно с туристи – и няма как дори да си изживеят тъгата, което може да докара човек до лудост.

Повече тъга или повече смях имаше, докато снимахте филма?

- Още един интересен въпрос... Смятам, че имаше повече радост по време на снимките, въпреки че за куиърхората няма граница между радостта и тъгата. Те постоянно вървят ръка за ръка. Факт е, че решихме да правим филм без подкрепа от държавата, без финансираме. Факт е, че това е филм от типа „Направи си сам“. Надявам се, че е заснет добре. Фактът, че накрая се получи и ни накара да изпитаме много хубава емоция – защото разказваме важна история, и то по начина, по който искаме. И тази история не само политически е важна, ние разказваме възможно ли е да заснемеш филм през 2025 г. без финансиране.

Снимка: Даниел Димитров

Ако говорим за отделни снимачни дни, имало е и болка, и тъга... Например, не сцената с вечерята в чест на Зак, всички плачеха. Зак е човекът, на когото посветихме филма – нашият убит приятел. Двамата полицаи, които бяха съдени за убийството, така и не получиха присъда. Осъдиха няколко цивилни, които също бяха намесени в случая.

Как да наричаме героите на Вашия филм, има ли едно име обобщено име за тях?

- Не мисля, че има общо название, но ни занимаваше темата за превода на културите. Например, имаме герой, който говори за чалгата – ако това се гледа в България или в Албания, ще бъде разбрано, защото има такова културно явление, но каква биха разбрали в Индонезия... Истината е, че след прожекцията в Малайзия получих мейли, в които пишеше, че хората са били просълзени и, без да имат връзка в своята култура с чалгата, сами са намерили думите, с които да назоват нашите герои. Така че нека всеки сам да ги назове, според своя контекст и възприятие.

Сега ще Ви кажа как ги приех аз – безстрашни и леко лудички. Исках и от Вас да измъкна нещо подобно – не социална категоризация, а чисто човешко определение...

- Да, определено може да ги наречем безстрашни. Все пак, всеки е отделен човек. Въпреки че всички те са нетрадиционни и поставят действителността под въпрос и под съмнение. Това, че поставят и нормалността под съмнение, е много ключово, защото бих желал този филм да е вид огледало за зрителя – за неговите собствени възприятия и доколко може да приеме другия.

Снимка: Даниел Димитров

Всъщност, в целия филм, зрителят е на централно място, и в този смисъл следва стила на Годар, защото чрез сегментите между различните участници, приканваме зрителя да се върне към своето собствени възприятия и да прецени доколко може да приеме това, което вижда.

Вие вярвате ли в нормалността като категория? Приемате ли за норма това, което Вие самият приемате за нормално?

- Човешкият живот е низ от културно обособени избори. Не е като един ден да се разхождаме и да видим една голяма табела, на която пише „Това е нормално. Ти си мъж, имаш пенис и трябва да носиш панталони“. Знаем, че това не е така, защото в древна Гърция мъжете не са носили панталони. Нормалността е по-скоро инструмент за контрол, защото се опитва да ограничи човешкото желание. Нашият филм не стига толкова далече – в задаването на екзистенциални въпроси, но със сигурност поставя въпроса за нормалността...

„Без мрак няма светлина, но ние поне я намираме... Ние сме светлината след мрака“, е реплика от финала на филма. Как мислите – успяхте ли да покажете тази светлина?

- Доволен съм от това как се получи и стигна до толкова много зрители, които изобщо не са близо до тези среди, и дори не се интересуват от тях. От друга страна, има я тази светлина след мрака. Направихме филма, но в началото не стояхме на сто процента зад изказването си. Защото живеем в много мрачни времена. В последните две години, откакто приключихме продукцията, се говори доста за това колко назле отиват нещата. Знаем, че ситуацията е доста безнадеждна. Ние също нямаме толкова много надежда, колкото се вижда във филма, но си казахме: Защо не си представим един свят, в който свети и има надежда. Така че „Аван-драг!“ може да се приеме като вид пърформанс на надеждата.Току виж, отнякъде се появи надежда, въпреки че в момента светлината е доста далеч...

За финала на лентата изслушах поне сто различни вариации на „Ода на радостта“, на Бетовен. Избрах най-шантавата, най-шумната, най-динамичната, за да може да си кажем: Дори да е шантаво, нека да се надяваме.

Още едно нещо ме потресе от казаното във филма: „Ние сме най-скъпите и най-евтините“. Можем ли по това да съдим за цената на човешкия живот и за отношението на обществото към живота?

- Всеки сам оценява живота спрямо своите собствени възгледи към хората, предметите, идеите. Може да се стори странно да го кажа в страна, която е била комунистическа, но всичко се свежда до начина, по който се делим в обществата си, по който остойностяваме хората. Например, този човек ми е важен, защото е знаменитост, а другият не ми е важен, или тук има шестстотин души, които са дошли с лодка и са се удавили, но това не е важно...

Снимка: Даниел Димитров

Така че „Аван-драг!“ може да се погледне и като критика на комерсиалното, и да се види стойността на човешкия живот. Но все пак трябва да преразгледаме нашите съвременни възприятия и да си припомним, че Европа в момента се основава на ценностите на хуманизъм. Трябва да помним, че човешкият живот е нещо изключително ценно – не просто да си казваме, че ни е важна определена група хора и да не ни пука изобщо за другите...

Година след премиерата, „Аван-драг!“ помогна ли по някакъв начин на тази общност?

- Многомилионни протести в Гърция не успяват да развълнуват политиците, а какво остава за един филм... По-скоро, на микрополитическо ниво показахме, че сме тук, съществуване и доста хора след това са признали за сексуалността си пред своите семейства. Иначе, чудесно би било да се постигне промяна с един филм. Шокирани сме, че се задържахме толкова дълго по екраните.

В обществен план, успяхме да разгневим църквата и това беше най-непосредствената реакция.

Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?

- Една дума... (Замисля се – бел. а.) Революционен (Смее се – бел. а.).

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

- Предизвикателствата.

Още по темата вижте тук: