Рикардо Нери: В Източна Европа има много повече истории за разказване

Мартин Скорсезе, Джузепе Торнаторе, Паоло Сорентино, Жулиет Бинош, Форест Уитакър, Джон Малкович, Денис Хопър... са само част от имената, с които той е работил през годините.

Нарича себе си нормален човек. Твърди, че всеки ден ходи на работа със страст и не планира отпуски, тъй като приема професията си за най-добрата почивка. Италианският продуцент Рикардо Нери е сред специалните гости на 29-ия „София филм фест“ (2025).

Дали радостта от това да си част от света на най-големите в седмото изкуство идва от безспорната семейна закваска. Или от безкрайните разходки с дядо му в „Чинечита“. Или от онова погалване по главата от „папата“ на италианското кино – Федерико Фелини. Или просто защото това е в кръвта му... Впечатляваща кариера на продуцента върви ръка за ръка с едно съпътстващото го през целия му живот приземяване и осъзнаване на позицията, от която би бил най-конкурентен.

Разгледай онлайн нашите промоционални брошури

Цените са валидни за периода на акцията или до изчерпване на наличностите. Всички цени са в лева с включен ДДС.

Въпреки или може би заради сравнително честите си посещения у нас, посочва, че асоциацията, която прави с българско кино, е по-скоро на ниво Източна Европа. И преди някой да се е обидил от това, че един чужденец не вижда лице, той пояснява: „Но тук има нещо много силно. Наистина предпочитам тази част на света, защото има повече пламенност, много повече истории за разказване, повече истинност, повече автентичност. Няма толкова голямо влияние от пазара. Няма толкова голяма сила това, което в момента доминира на Запад, а именно – алгоритъма“.

Снимка: Даниел Димитров

Рикардо Нери, в разговор с Даниел Димитров – за годините в Лондон и първите стъпки в киното, и коя част от живота си нарича емоционално земетресение, за кръщението му във филмовата индустрия. И още: Каква асоциация предизвикват у него двете думички – българско кино. Защо не продуцира анимация. Кой е най-големият проблем на кинопродуцента днес и може ли той да бъде заменен от изкуствен интелект.

Започвате работа през 1989 г., преломна за голяма част от Европа. Каква беше обстановката около Вас, в Италия?

- По това време бях на 22 години и тъкмо се бях върнал от Лондон, където живях една година, веднага след като бях завършил училище. Тогава нещата в Лондон изглеждаха по съвсем различен начин, в сравнение със сета, и нямаха нищо общо с останалата част от Европа. Защото там пристигаха всички влиятелни хора от Щатите, преди да се тръгнат към другите държави от Стария континент. Така че за едно 22-годишно момче да живее през 1989 г. година в Лондон беше революционно. Можех да се докосна до толкова много неща, които не съществуваха в Италия.

След това се прибрах в родината, за да отбия военната си служба, и после пак се върнах в Лондон, където ми се отвори възможност да правя филм. Беше много голяма емоция за мен, защото успях да си намеря работа в киноиндустрията, бях личен асистент и това беше за мен едно емоционално земетресение, тъй като бях сред доста по-възрастни от мен хора. Имах роля в тази общност, може да беше малка, но все пак бях някой в тази общност...

А това, което си спомням от Италия, е, че беше по-богата от сега, имаше повече пари, със сигурност, може би е имало и повече корупция. Но нещата се движеха добре и продължаваха, по-скоро, във възходяща посока.

Тогава започнах да снимам телевизионен сериал и се влюбих напълно във филмовата индустрия. Почувствах се на мястото си, бях попаднал на подходящото място, в подходящия момент.

Тази любов към киното има ли корени в семейството?

- Да, от страната на майка ми всички са във филмовия бизнес. Дядо ми работеше в киното и аз съм израснал с него, тъй като много често ме оставяха при него. Родителите ми, двадесет минути след като са се оженили, са са отказали брака, въпреки че все още са заедно, което е много насърчително (Смее се – бел. а.).

Дядо ми работеше в кинематографичния отдел на „Чинечита“ – с Роселини, с Фелини, с Висконти. И тъй като живеех с него, дишах този въздух на киното в Италия. Майка ми беше монтажист, а нейната сестра беше секретарка на продуцент. Съпругът ѝ също работеше в киноидустрията... Ние живяхме близо до „Чинечита“ и аз ходех там всяка неделя сутрин, за да разглеждам конструкциите, които изграждаха.

Снимка: Даниел Димитров

Има много интересна история от това време. Когато бях на седем години, една неделя дядо ме заведе отново там, защото искаше да ми покаже нещо. Беше един огромен кораб, който на мен, като малко дете, ми се стори като лунапарк. А отражението на водата върху повърхността на кораба беше постигнато чрез метално фолио, за да може слънцето да хвърля отблясъци. Аз гледах с едни огромни очи и не можех да повярвам какво виждам. На връщане оттам някой повика дядо ми, който се казваше Алдо. Оказа се, че това е Федерико Фелини. Той беше постоянно в „Чинечита“. Попита дядо ми какво прави, а той обясни, че аз съм негов внук и ме е довел, за да видя кораба.

Тогава Фелини дойде при мен, погали ме по главата и попита „Как се казва това прекрасно момче?“. Отговорих му: „Аз съм Рикардо“, той отвърна: „Приятно ми е, аз съм Федерико“. След това си тръгнахме, но мисля, че това беше един вид кръщение за мен във филмовата индустрия. Така че винаги съм част от нея. По-късно, когато започнах да правя филми, докато бях в Лондон, майка ми ми се обади и ми каза, че мога да правя кино и в Италия. И аз се върнах. Сега съм на 57, и 40 години по-късно се занимавам все още с това...

Това погалване случи ли се втори път. Имахте ли втора с Фелини и защо това кръщение не Ви направи режисьор като него, а станахте продуцент?

- Не, не ме е галил по главата втори път (Смее се – бел. а.). Бях на погребението му...

Всъщност, аз не съм избирал професията си. Просто, започнах като личен асистент в продуцентския отдел и така ми потръгна. След като вече бях работил по два-три филма, попаднах в екипа на един много добър първи помощник-режисьор на Фелини. Имах идея и аз да се опитам да бъда помощник-режисьор, но когато говорих с него, той ми каза, че кариерата на един първи помощник-режисьор приключва, когато стане помощник-режисьор, и че е много по-добре да остана в продуцентския отдел, защото ще имам много по-добра кариера.

След като човек започне като личен асистент или секретар в продуцентския отдел, може да продължи да бъде, например, мениджър на снимачна площадка или мениджър на целия продуцентски отдел, и по този начин да има отговорност – нещо, което аз винаги съм харесвал. Затова останах там.

Само през 2024 г. името Ви стои срещу девет филма като продуцент. С какъв ритъм живеете? Как се постига подобна продуктивност?

- На първо място е страстта. Пламенно се отнасям към работата. Важно е да кажа, че сутрин, когато отивам в офиса, не се чувствам сякаш работя. Странно ми е, когато някой ме пита дали планирам почивка, защото аз винаги се чувствам на почивка, докато работя.

Изненадах се от деветте филма, защото аз не ги броя, просто ги правя и не се чувствам уморен. Когато вечер се върна вкъщи, отивам във фитнеса, а моите приятели са чудят как така не съм уморен.

Не сте у нас за първи път. Каква асоциация предизвикват у Вас тези две думички – българско кино? Това говори ли Ви нещо, както да речем, когато кажеш италианско кино, полско кино, чешко кино, френско кино...

- Не бих искал да генерализирам, но бих казал, че асоциацията ми не е толкова с България, колкото с Източна Европа. И тук има нещо, което е много силно, което ми харесва. Защото „София филм фест“ е събирателен център за много страни, които се намират около България. Тук се събират много проекти, хора, режисьори, сценаристи, които не могат да се намерят толкова лесно, като например във фестивали като тези в Кан, Торонто, Ню Йорк...

Снимка: Даниел Димитров

Аз наистина предпочитам тази част на света, защото тук ми се струва, че има повече пламенност, много повече истории за разказване, повече истинност, повече автентичност. Няма толкова голямо влияние от пазара. Няма толкова голяма сила това, което в момента доминира на запад, а именно – алгоритъма.

Когато човек помисли за тези платформи, на които гледаме, за тях няма хора, няма човешки същества, зад продукцията в Netflix, Amazon или Paramount, а има алгоритъм, просто една комбинация от цифри, която казва, че хората обичат драма. Аз не мисля, че е така. Мисля, че хората обичат хубавите филми, независимо дали са драма, комедия, екшън или нещо друго.

За мен винаги е чест да бъда тук и да се запозная с хора, които не е толкова лесно човек да срещне на други места. В Кан, например, преобладава показността, облеклото, докато тук човек може да срещне режисьори и други личности от Албания, България, Косово, Турция, Казахстан, които имат хубави и интересни истории за разказване.

2023 година беше обявена за годината на Барбенхаймер. Каква беше 2024 година за Вас?

- (Замисля се – бел. а.) Не мога да си спомня нито едно заглавие... Мисля, че през 2024 година нещата бяха сериозно засегнати от голямата криза в Щатите заради стачките – първо на сценаристите, после – на актьорите, които продължиха шест-седем месеца, затова и няма толкова добри филми. Затова заглавията са по-скоро локални – италиански, английски, френски, испански...

За съжаление, тази типично американската система, когато е много активна, не те оставя и те принуждава да запомниш заглавията. Но когато не е толкова активна, човек нищо не може да запомни, защото филмите в Европа са по-добри, имат повече история и по-малко маркетинг. „Барби“, например, беше по-скоро магазин, отколкото филм, беше чист маркетинг.

Но 2025 година, като компенсация за предишните две години, може да се нарече година на независимите филми – такива, които изискват по-голям риск за продуцентите и режисьорите. В момента има влечение към независимите филми, те предизвикват по-голям интерес, заради по-интересните си и по-трудни за възприемане истории.

Например, „Анора“, който аз харесвам, е направен само за шест милиона долара. Не го харесвам като за пет „Оскар“-а, но е добре заснет, и то в Ню Йорк, и то за такава сума. Това е чудо. „Бруталистът“ е заснет за десет милиона, а изглежда като за петдесет милиона. Това е тенденцията – малко пари, но с добри актьори и добри истории.

Снимка: Даниел Димитров

Тук ми се иска да се отклоня малко и да кажа, че американската индустрия е в ужасна криза, заради битката с профсъюзите. В момента Лос Анджелис е празен. Никой не снима в Калифорния, защото е прекалено скъпо. Всички местни работници – шофьори, техници – умират от глад, защото знаят, че американската система е такава, че човек всичко плаща сам, включително за здравеопазване. Няма никаква помощ от правителството. В Източна Европа има по-добро разбиране за тази динамика. Докато в Щатите текат тези стачки, тук се работи.

Защо не продуцирате анимация?

- На харесвам анимация. Това е съвсем друг вид кино. Имам приятел, който се занимава с това. Отидох да го видя в офиса и за мен беше все едно произвежда коли...

Кой е най-големият проблем на кинопродуцента днес?

- Проблемът е винаги един и същ – парите. Освен това, в днешно време няма много добри сценаристи. Предизвикателство е да търсиш добри истории.

Кинопродуцентът може ли да бъде заменен от изкуствен интелект?

- Да. Но повече няма да има хубави филми. Ще бъдат пластмасови.

В края на разговора Ви предлагам мой топ 7 на звездите, с които сте работил. И ще Ви помоля да кажете по една дума за всеки от тях. Мартин Скорсезе?

- Съвременен гений.

Джузепе Торнаторе?

- Невероятен разказвач.

Паоло Сорентино?

- Завършен режисьор.

Жулиет Бинош?

- Звезда. Изключителна жена.