Тя казва за себе си, че е ходеща реклама на развода. Обича кравите. Обожава съветски режисьори и твърди, че са ѝ оказали влияние в работата. Заминава за Лос Анджелес, за да навакса с музикалната си култура. Не се притеснява да нарече събеседника си глупав...
Родената в Дижон френска режисьорка Патрисия Мазуи сякаш насила поддържа образ на лошо момиче. Личният ѝ живот е достоен и за книга, и за филм. Но тя предпочита да преобразява другите. Двадесет години по-късно, работи отново с Изабел Юпер, в „Затворници в Бордо“, където звездата е изваяна в един почти невероятен образ на мила и състрадателна личност, и почти насила търси и създава приятелство с друга жена. Общото между двете героини е, че съпрузите им са попаднали зад решетките – с дълги присъди и заради сериозни престъпления...
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Патрисия Мазуи, която е у нас по покана на „София филм фест“ – за да представи „Затворници в Бордо“ и като член на международното жури, в разговор с Даниел Димитров – за риска да се прави кино и да се работи с познати актьори, за баланса между смелост и непретенциозност, за тренда да се прави кино без ясен финал. И още: Не е ли странно една французойка да си пада по уестърни и това ли я отвежда в Лос Анджелис. Защо започва да пише колонка в Le Monde за връзките между спорта и киното. Как изглежда абсолютната любов...
Г-жо Мазуи, имате интересна фамилия, знаете ли откъде идва и какво означава?
- Имам братовчедка, чийто баща се занимава с отглеждане на свине. Той направи генеалогични проучвания и каза, че, може би, нашата фамилия идва от XVIII в., от Полша. Но това е под въпрос, не е много сигурно.
Не е ли странно за една французойка да си пада по уестърни? Откъде дойде тази любов? И само тя ли Ви отведе в Лос Анджелис?
- Винаги съм обичала както уестърни, така и полицейски филми, още от детството си, с Чарлз Бронсън и други такива долнопробни екшенчета. Като дете живеех в провинцията, трябваше да взимам автобус, за да стигна до града, за да гледам кино. Много обичах филмите на Серджо Леоне, на Сам Пекинпа. След това открих филмите на Джон Форд, в които се влюбих, както и съветското кино, което е също толкова важно и има влияние върху моята работа, колкото уестърните и полицейските филми. Двамата съветски режисьори, които обичам най-много, са Борис Барнет и Фридрих Ермлер, той има един страхотен филм от 1934 година – „Селяни“.
Не отидох в Лос Анджелес заради уестърните, а защото бях много изостанала с музикалната си култура в рокендрола. Открих Doors и се влюбих в тях тогава, когато те вече бяха мъртви. Но исках да видя града, където са живели и творили.
Смятам, че трябва да се изложите на риск, за да може един филм да съдържа малко живот, казвате през 2019 г. Няколко години по-късно споделяте, че всеки път, когато правите филм, Ви е страх, сякаш е за първи път. Кой беше най-големият риск и най-големият Ви страх около работата по „Затворници в Бордо“?
- Страхът ми беше да не се получи един миличък, сладникав и лековат филм. Защото тематиката, в крайна сметка, е интимна, и не исках да е приятен за гледане семеен филм. Проблем беше и това, че е заснет изцяло в затворени пространства, докато аз обичам по-скоро големи и открити пространства.
Няма ли риск в това да се работи с познати актьори, риск от застой, примерно?
- Изабел Юпер е единствената актриса, с която съм работила два пъти, с друг не ми се е случвало. Предишния път работих с нея преди 25 години. Предизвикателството ми в работата с Изабел Юпер бе тя да изиграе един добър, мил човек.
Не бива да се забравя, че има два важни женски персонажи в „Затворници в Бордо“, не само Изабел Юпер, но и Хафзия Херзи. Тя също е доста добра, но е слабопозната, дори във Франция. Точно затова исках публиката да я види.
Ако не се лъжа, тя е на 35 години (Хафзия Херзи е родена на 25 януари 1987 г. – бел. а.). Беше открита на 15 в един филм на Абдел Кешиш – La Graine et le Mulet („Зърното и плявата“, 2007 г., известен у нас като „Кус-кус“ – бел. а.). Оттам кариерата ѝ се разви експлозивно. Много я харесвам, тя донякъде е подобна като актриса на Сандрин Бонер, малко по-обрана е. Това, което исках да направя с нея, бе да е по-експанзивна. И върху тази страна работихме малко повече, както и върху прическата ѝ – всяка сутрин ѝ отделяхме по два часа.
От една страна, Хафзия има тази плътската сила и присъствие на Сандрин Бонер, от друга страна – интелигентността на Изабел Юпер. Тя, освен това, е и много добър режисьор. Току-що излезе третия ѝ филм, който, със сигурност, ще бъде селектиран в Кан.
За първи път ли работите заедно с Вашия син Ашил Реджани?
- Не. Той има изключително важна роля във филма, макар и съвсем кратка – само за секунди. Това е ролята, която ни въвежда във фикцията, с която преминаваме от портрета на Изабел Юпер към нейния измислен персонаж. Работих с него и преди две години в една драма, която снимах.
Ашил завърши едно много престижно училище за актьорско майсторство във Франция. Преди това участва в моя лента от 2018 г. – комедията Paul Sanchez est revenu! (На английски – Paul Sanchez Is Back!, „Пол Санчез се завръща“ – бел. а.). След това играе в трагедията Bowling Saturne (Филм на Патрисия Мазуи от 2022 г. – бел. а.) – много мрачен филм, с много насилие.
Киното е толкова скъпо, че е все по-трудно да се рискува, казвате Вие. И в нискобюджетен филм ли не се струва да се поемат рискове, според Вас?
- Наистина не мога да отговоря на този въпрос. Няма универсална рецепта, във всеки един филм човек прави каквото може.
По повод един от Вашите филми, казвате, че сте се опитала да бъдете смела, но не и претенциозна. Осъзнах, че това е почти рецепта за успешен филм. Как се поддържа този баланс – между смелост и непретенциозност? Обикновено, смелите и силни хора имат претенции...
- Това, което не обичам, е един филм да „самосъзерцава“ своето снимане. Мисля, че трябва да се впуснеш в правенето на кино като в приключение. Разбира се, че трябва да имаш някаква представа накъде горе-долу се движиш, но какво ще се получи в крайна сметка – никога не е известно. Освен това, човек не работи сам, а с огромен екип от хора. Екипът е изключително важен.
Филмите без ясен финал са някакъв тренд в последните години. Как си обяснявате това – творческо безсилие ли е или прекалена свобода?
- В моите филми има много ясно завършени финали. Мисля, че началото и краят са изключително важни в един филм, средата също, разбира се. Краят трябва да бъде убедителен. А защо хората правят филми с неясен край – ами, може би, защото времето, в което живеем, е хаотично, и на човек му е трудно да стигне до някакво ясно заключение.
Ако трябва да избирате – филм без светлина или филм без мълчание?
- Бих избрала филм без мълчание. Защото без светлина няма как да стане. Филмът се прави със светлина, с мълчание и със звуци. Въпросът е малко глупав...
Все още ли пишете колонка в Le Monde за връзките между спорта и киното?
- Не. Но беше много забавно, докато го правех. Просто ми трябваха пари и ми предложиха тази работа.
Как изглежда абсолютната любов?
- Аз съм ходеща реклама на развода, така че нямам представа как би могла да изглежда тя.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Не знам. Не съм човек, който би могъл да знае това.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Кравите.
Още по темата:
